Ивайло Христов е тромбонист солист в столични оркестри и разностранен музикант: аранжьор, музикален издател, диригент и каквото още потрябва. Той е автор на либретото и адаптацията на музикалния спектакъл за деца “Майка ми Гъската”.
Неговите колеги шеговито казват: При нас в “Майка ми Гъската” Ивайло с тромбона проявява чудеса от храброст и… звярост!
Как се роди идеята за проекта "Майка ми Гъската"?
Събрахме преди две години колеги да посвирим “Майка ми Гъската”, един мой аранжимент за брас квинтет, който току що бе издаден от Издателство Елм. Хареса ни на всички, заради чудно хубавата музика на Морис Равел. Когато след няколко репетиции го изсвирихме в цялост, се видя че е късичко, за да бъде представено само в програма, а сред други произведения щеше да се откроява повече от необходимото. Затова реших да добавя театрален елемент на основата на текстовите податки на композитора към всяка една от приказките, по които е писал музиката. И тъй като познавах добре партитурата на “Майка ми Гъската”, извадих елементи от нея, които да се представят отделно на публиката, придружени от закачливи коментари, диалози, та и кавги тук-там.
И понеже Пенко Гелев вече бе нарисувал корицата за изданието, съвсем естествено бе да го ангажираме с рисунки по приказките, което за него бе вдъхновяващо.
С какви цели подходихте към представлението – защото то е многопланово като се преплитат много изкуства в едно?
Целта ни бе да се получи нещо интересно и забавно. Музиката на Морис Равел си е съвсем по детски сериозна и затрогваща. Ние добавихме елементи от репетиционния процес, но представени пред публиката. Добавихме и нашата си актьорска игра с наивитета на професионални музиканти, прекарващи живота си зад пулта с нотите. На прекрасната ни актриса пък и се наложи с нейния си наивитет да се включи в музиката, изпълнявайки къде прости, къде по-сложни музикални партии.
Разказването на приказки с коментари иззад пулта също мести фокуса на текстовете, като предизвиква смях или страх според нуждите. И да – интересно е и е забавно на публиката вече трети сезон!
Да ви върна в началото към репетициите и първото представление – кои бяха предизвикателствата за творческия екип?
Първото и най-голямо предизвикателство е партитурата на Морис Равел, пригодена за медни духови инструменти. Това което е лесно и бравурно за пиано на четири ръце, това което е фино и така многоцветно за симфоничния оркестър, се оказа наистина висш пилотаж за нашите тромпет, флюгелхорн, валдхорна, тромбон и туба. Но пък каква красота струи от музиката, когато веднъж се насмогнат всички технически трудности, когато се осмислят и най-малките детайли в ансамбъла на сцена, когато вече свирим и „артикулираме“ действието или посланието на отделните приказки.
Споменах по-горе за трудността музикантите да излезем пред пултовете си, както и за актрисата да влезе зад пулта с нотите, но една весела и непредвидима трудност бе да съберем всичкия необходим реквизит за спектакъла, защото при нас на сцената е пълно с най-различни джунджурии, които подпомагат разказа и предизвикват възхита в детските очички.
На каква възраст са зрителите на спектакъла?
Имаме си подзаглавие: "Как музиката разказва приказки за деца от всички възрасти". Играли сме на почти бебоци, играли сме за първолаци и за шестокласници. Всеки намира своето занимателно нещо, впечатлява се от нещо ново за себе си. Особено трогателни са родителите, учителите и възпитателите – сякаш се радват да са се върнали назад във времето, когато приказките са им били нови, чудни и пълни с неща за размисъл.
Имахме преди време една възрастна двойка, вероятно бяха на по над 80 години, които ни поздравиха след представлението много топло и стареца на тръгване допълни с доволство: "И е поучително!" Е да, сборника приказки на Майка ми Гъската от Шарл Перо си има подзаглавие: "Истории от едно време с поуки".
През 2015 спектакъла ще се играе трети сезон. Как реагират малките зрители и родителите – споделете някои от коментарите, които са ви впечатлили.
Най-честият коментар от дечицата, предимно момиченцата, де, е към актрисата ни: "Много сте хубава!". Децата обикновено се втурват след спектакъла на сцената, защото искат да видят отблизо инструментите и музикантите.Те откриват чудото на живия звук, удоволствието да произведеш звук сам. Те ни помнят дълго след като сме играли за тях и това ми дава увереност, че един ден ще посегнат към занимания с изкуство по своя воля. В което и училище да сме играли по нашата Просветна програма, ние сме канени отново и отново. Родители, които идват при нас в неделя в зала „Славейков“ на Френския институт, признават, че им е много интересно и на тях и е някак „различно“. И най-сетне вдъхновението на нас на сцената да коментираме реакциите на публиката си след спектакъла е толкова зареждащо със светлина и хуманизъм, макар и да звучи високопарно, вярвайте – истинско е!