Откъс от "Свръхдушата" от Ралф Уолдо Емерсън (Издателство "Сиела", Превод от английски и съставителство: Албена Бакрачева, цена: 12 лв., стр. 260). Повече за книгата прочетете тук.
Трансценденталистът
Първото нещо, което трябва да кажем по отношение на така наречените в днешна Нова Англия нови идеи, е, че те съвсем не са нови, а възможно най-стари, просто излети в калъпа на новото време. Светлината е неизменна по същността си, но пада върху най-разнообразни обекти и така се разкрива пред нас не в своя форма, понеже такава няма, а в тяхната; по същия начин мисълта се провижда само чрез предметите, които класифицира. Това, което е общоприето сред нас да наричаме трансцендентализъм, всъщност е идеализъм: идеализъм, според както се проявява през 1842-ра. Мислителите винаги са се делели на два вида – материалисти и идеалисти; едните се основават на опита, другите – на съзнанието; едните разсъждават върху подаденото от сетивата, другите смятат, че сетивният опит не е окончателен, настоявайки, че сетивата ни дават само представа за нещата, без обаче да могат да ни кажат какви са нещата сами по себе си. Материалистите държат на фактите, на историята, на силата на обстоятелствата, на животинските потребности на човека; идеалистите отстояват всемогъществото на Мисълта и Волята, на вдъхновението, чудото, културата на индивида. И двата вида мислене са правомерни, но
идеалистът придиря, че неговото е от по-висок порядък. Той приема доводите на материалиста, признава значението на сетивата и красотата на сетивното възприятие, но после задава въпроса: на какво почива тази непоклатима сигурност, че нещата наистина са това, което сетивата разкриват. Защото, отбелязва той, аз настоявам за наличието на факти, независими от илюзорността на сетивното възприятие; факти от естеството на способността, която ги отчита, и неподлежащи на съмнение; факти, които още с първото си проявление задават
естественото си превъзходство над материалните факти, принизявайки ги до език, който да ги изказва; факти, които могат
да се различат само при надхвърляне на сетивното възприятие. От всеки материалист става идеалист; но от идеалиста никога не става материалист.
Идеалистът провижда в явленията духовни същности. Той по никакъв начин не отрича сетивното битие на фактите, но не ги свежда до него. Не отрича присъствието на масата, стола, стените в стаята, но вижда всичко това като обратната, другата страна на нещата, като следствие или дооформяне на духовния факт, който дълбоко го интересува. Този подход превръща всяко нещо в природата от откъслечно и неправомерно съществуващо в част от съзнанието. Дори и материалистът Кондияк може би най-последователният представител на материализма, се е видял принуден да отбележи: „Колкото и да се реем в небето, колкото и да затъваме в бездната, никога не напускаме себе си; нашата собствена мисъл е това, което неизменно съзерцаваме“. Какво би могъл да добави тук идеалистът?!
Убеден в безпогрешността на сетивното възприятие, материалистът се подиграва с отвлечените теории, със звездобройците и мечтателите, вярвайки, че животът му е стабилно поставен, понеже не се доверява наготово, а от собствен опит знае къде да стъпва и какво да върши. Но колко лесно е да му се покаже, че и той е фантом, който се движи и действа сред фантоми, че само един-два въпроса да си зададе извън всекидневните, и ще види как стабилната му вселена размива очертанияи става недосегаема за сетивата.
Самоувереният капиталист, независимо колко надълбоко връз тежки гранитни блокове е положил основите на своята банка или търговска кантора, в последна сметка осъзнава, че строгите линии на градежа му са всъщност безформена маса с непозната структура и плътност, нажежена до червено, до бяло от чиято сърцевина се завихря почти съвършена кълбовидност, която се понася из въздуха, увличайки със себе си незнайно накъде и с хиляди мили в час и банка, и банкер – шеметен куршум, ту проблясващ, ту чезнещ из малко кубично пространство,
(Етиен Боно дьо Кондияк (1715–1780) – френски философ – Б. пр.)
на ръба на невъобразима бездна от празнота. И този бясно летящ балон, на който са увесени всичките му дела и начинания, е самият символ на цялата негова дейност. Има поне сигурни неща, казва той, и от тях не ме боли главата: цифрите не лъжат, таблицата за умножение винаги е била неопровержима истина, прибера ли златен дукат в сейфа, на другия ден той си е пак там; докато тия мисли просто не знам откъде се вземат – все се менят и преминават. Ала запитайте такъв човек защо е толкова сигурен, че опитът ще потвърждава неизменно едно и също или пък на какво почива вярата му в числата, и той ще проумее, че мисленето му е положено върху също такива незнайни и неста-
билни основи, каквито имат и градежите му. Що се отнася до подредбата на мисълта, материалистът тръгва от външния свят и разглежда човека като негов продукт.
Идеалистът пък тръгва от съзнанието и разглежда света като явление. Материалистът тачи осезаемата количественост: общество, правителство, обществени сфери и увеселения, всяко стълпотворение, всяко преизобилие – било на хора, пространства, предмети или обществени дейности. Идеалистът налага друга мярка и тя е метафизична, а именно подредбата, която нещата имат в съзнанието му, безотносително към размера или външния им вид. Съзнанието е единствената реалност, чието отражение – добро или лошо – са хората и останалият свят. Природа, литература, история съществуват само субективно. И макар в деятелността си да съблюдава законите на
действието и поради това радушно да си сътрудничи с останалите хора, та до степен да ги предпочита пред себе си, все
пак, заговори ли научно, тоест, когато следва хода на мисълта си, той е принуден да свежда хората просто до представители
на една или друга истина. Не зачита труда, нито продуктите на труда, или по-точно собствеността, освен като многозначен символ, възможно най-прецизно и детайлно онагледяващ законите на битието; не зачита правителството, освен ако не приглася на мисленето му; не зачита ни църквата, ни филантропията, ни изкуствата сами по себе си; дочува посланието им, ала сякаш от огромно разстояние, сякаш посредством
пантомимична сцена го застига шепотът на собственото му съзнание. Мисленето му – това е неговата вселена. Навикнал е да разглежда потока от факти, иженарицаем свят, като неспирно избликващ от невидим неведом център в самия него, център, едновременно негов и не негов, поради което по необходимост схваща нещата като субективно и съотносително съществуващи – съотносително спрямо гореспоменатия Неведом център в самия него.
От това пренасяне на света в съзнанието, от това изместване на нещата в мисълта най-естествено следва и цялата му етика. По-просто е да се осланяш на себе си. Висшата, божествената същност на човека е да се уповава на себе си, да не се нуждае от чуждото благоволение и подкрепа. Обществото е добро, когато не ми налага нищо; най-добро, когато ме оставя насаме. Всичко реално е съществуващо в себе си. Всичко божествено е част от съществуването на Бог в себе си. Тъй нареченият свят е само сянката на същността, която си ти, несекващото съзидание на силата на твоето мислене, едновременно зависеща и независеща от волята ти. Не се обременявай с непосилни мъки да поправяш необозрими злини; дай полет на душата си и всичко ще бъде наред. Бил съм рожба на обстоятелствата: не, аз създавам
своите обстоятелства. Щом всяка моя мисъл и всеки мой порив надхвърлят наличните обстоятелства, то самата тази различност вече променя моето съществуване и добруване. Азът – тоест мисълта, която се зове аз, това е формата, в която светът се излива подобно разтопен восък. Формата е невидима, ала светът издава очертанията є. Наричате го сила на обстоятелствата, но то е собствената ми сила. В хармония ли съм със себе си, позицията ми ще изглежда правдива и основателна. Ако съм озлобен и мъгляв, доводите ми ще изглеждат отвлечени и неубедителни. Каквото съм, това и внушавам, така и постъпвам. Историята на Цезар рисува само образа на Цезар; Исус действа само според както мисли. Не искам да пренебрегвам или отричам каквато и да било реалност; настоявам, че аз създавам своите обстоятелства
, ала, запитате ли ме откъде такава увереност, ще кажа, че и аз като другите хора чувствам връзката си с този факт, който не може да се изрече, определи, помисли дори, но който съществува и винаги ще съществува.
Трансценденталистът всецяло приема идеалистичната доктрина. Той вярва в чудеса, в постоянната откритост на човешкото съзнание за нови и нови приливи на светлина и сила; вярва във вдъхновението, в екстаза. Желае принципът на духовността да бъде доведен докрай, та да се видят проявленията му във всички възможни сфери и състояния човешки, като не се допуска намесата на каквато и да било бездуховност, тоест на прагматизъм, догматика, егоизъм. Ето защо трансценденталистът смята, че вдъхновението се измерва само с духовност,
с дълбочината на мисълта, независимо от този, който я е изрекъл, и се противопоставя на всякакви опити спрямо духа да се прилагат правила и мерки извън неговите собствени.
С поведението си трансценденталистът лесно предизвиква обвинения в противоречивост, настоявайки, че поради своето единение със Законодателя може спокойно не само да пренебрегва, но направо да отхвърля всякакви писани закони. В трагедията „Отело“ издъхващата Дездемона оневинява съпруга си пред своята придворна Емилия. После, когато Емилия заклеймява Отело като убиец, той възкликва: