Текстът печели награда в Конкурса за пътепис с поетични нотки на тема "На 1 час път от София", организиран от Kafene.bg.
* * *
Пътуването сред природата е пътуване към себе си. Усещането за свобода, което изпитвам под игривите пръсти на вятъра и горещите очи на слънцето ме опияняват. Витоша е тайния ключ към себе си. При това красив, синьозелен и магически. Въздухът ухае на зелено, небето се оглежда в очите ми и се чувствам отключена отвътре. Пречистена!
Сутрин е…Рано е… Небето дантелено се стеле над главата ми. По тревите има капчици роса, които светят като хиляди малки сияйни слънца. Лятото се е търкулнало в пазвата на Витоша и ме кара да се усмихвам.
Мислите ми сякаш се изчистват от стреса и живота в града, а Витоша и София са една ръка разстояние. От града ми се струва, че ако се протегна, то пръстите ми могат да погалят формите й. Сега когато съм тук съм частица от цялата тази красота и се опитвам да бъда трева.
Вървя по извита пътека докато стигам до малка рекичка и дървен мост. Тихо е. Няма гълчава, няма шум, няма напрежение. Реших, че точно тук е моето място. Настаних се удобно на поляната и потънах в мекотата й. Оставих се на магията й. Поле потопих нозете си в реката и студенината на водата полази по мен. Чиста е реката, тук таме клончета, или камъни, всеки навярно скрил по някоя тайна.
Мисля си, че Витоша е онзи таен ключ, който отключва най-хубавото вътре в нас. Тъмното става зелено, зеленото светло, а светлото – свобода. Не съм изкачила Черни връх, но съм чела легендата за Витоша и Люлин. Тя е тежка и тъжна, пропита е с люти клетви, но кънти като камбана в душата ми любовта на двамата млади, които наместо сватба стават на камък. При това какъв камък само, не обикновен, а камък до веки. Сякаш самата Витоша разказва, че любовта е вечна като нейната твърдост и красота.
Денят ми преминава леко и неусетно. Знам, че пак ще се върна, защото моят таен ключ ме очаква.
Прочетете още: