Светлана Дичева е познат глас от радиото. Водила е едни от най-емблематичните предавания на програма „Хоризонт“, а от няколко години всеки четвъртък от 19 до 21 предлага интересни срещи с хора на изкуството и културата в артистично замисленото предаване „Графити по въздуха“. Авторка е на шест книги – сборникът с разкази „Балканският пророк“, романите „Мона и Магелан“, „Лабиринт за романтични минотаври“, „Заекът на Гала“, повестта „Роял в мазето“ и най-новият й сборник с разкази „Парти за разглезени самотници“. Носител е на наградата „Блага Димитрова“и на поощрителна награда от българския конкурс на международния проект „Митовете“ на шотландското издателство „Кенънгейт“. В това интервю разговорям с нея за последната й книга – "Парти за разглезени самотници" не защото разказите имат нужда от допълнително обяснение, а за да отворим още по-широко десетките врати от смисъл, коите те открехват за читателя.
Как избрахте героите си, правихте ли някакво специално проучване за всяко животно или вид?
Имаше нещо магическо в цялата история около създаването на този сборник. В предаването „Закуска на тревата“ в събота сутрин често съобщаваме любопитна информация за животни. Забелязах, че съобщенията за намаляване на популацията на някои животински видове започват да зачестяват. Първо се роди разказът „Снежинка“ за последната полярна мечка на планетата, която населява…столичния зоопарк. Дотогава не беше узряла общата идея за този антиутопичен апокалипсис – планета, която се събужда без животни. След това обаче пъзелът се нареди. И тогава, по силата на някаква магическа синхроничност или серендипити – тази странна английска дума, която означава щастлива случайност – отвсякъде започнаха да идват информации за интересни животни, географски места, необичайни случки, които имат или нямат нищо общо с животни. Започнах да забелязвам животни навсякъде, дори на собствения си балкон. Мога да ви кажа точно колко са патиците, които плуват в рекичката пред блока, където живея! Мога да ви кажа какви животни срещам, когато правя сутрешния си джогинг. Дълго четях за всяко животно, преди да напиша разказ. Мога да наблюдавам снимки на животни с часове. Получих като подарък един невероятен албум с екзотични риби. 
Мисля, че едва ли има нещо по-красиво на този свят.
Разказите са забавни и тъжни едновременно, защото разказват почти апокалиптична картина, кое чувство искате да преобладава у читателя като ги прочете?
Искам да накарам хората да почувстват единството с природата и да получат мощен импулс за живот. Да се заредят с любов към живота, който е взрив от енергия, красота, емпатия, богата гама от позитивни и негативни емоции. Всичко това ще бъде застрашено, ако животните изчезнат, ако описаното в разказите стане реалност. И, разбира се, бих искала да четат с удоволствие. Да четат всеки разказ с насладата, с която ядат шоколад или отпиват чаша вино.
Надявате ли се с книгата да събудите съчувствие у хората към животните и повече осъзнатост към проблемите на екологията?
Да. Най-силни са посланията, втъкани в разказ. Там внушенията са в дълбинните подсъзнателни пластове, няма научни изводи, не се впрягат усилията за логиката. Просто разказ. Животните разказват, а въображението на читателя ще донарисува картината.
Как дойде заглавието на книгата, което е много жизнерадостно и хедонистично и като че ли в противовес с общата идея на книгата?
Сестра ми го измисли. Тя е музикант, живее във Флорида и е голям почитател на животните. Може да ви разказва с часове за тамошните животни. Попитайте я за навиците на морската крава например, или за игрите на делфините! Може с часове да обикаля брега и да търси делфини, с които да се заиграе. Делфините са много игриви и имат великолепно чувство за хумор. Родени актьори са и само си търсят публика. Жалко, че не говорят нашия език, а някакъв техен си. Ако има курсове по делфински, веднага ще се запиша. Това ме подсеща, че в сборника има разказ за кит, но няма разказ за делфин.
Пожелайте нещо на бъдещите си читатели, с какво намерение да отворят „Парти за разглезени самотници“?
С намерението да потънат в един въображаем свят, който ще им помогне да се превъплъщават ту в полярна мечка, ту в императорски орел, ту във врабче, ту в алигатор, ту в Мадагаскарска съскаща хлебарка (спокойно, в разказа, за разлика от реалността, хлебарките са симпатични), в 15 различни животни, които наблюдават света през 2060 година, дивят се на неблагоразумието на човешкия род и казват сбогом на планетата от името на своя загиващ животински вид. Самата аз плаках много на някои от разказите, на други съм се смяла и забавлявала от сърце. Искам да се извиня, ако предговорът звучи малко поучително или стряскащо, но няма как – трябва да се стреснем сега, за да не стане късно.
Прочетете още:
Михаил Малеев: След 100 години може да няма ресурси за живот на Земята