Откъс от ,,Път към висшето общество” от Джон Брейн. Повече за книгата прочетете тук.
Пристигнах в Уорли през една влажна септемврийска сутрин, когато небето имаше сивия цвят на пясъчник от Гайзли.
Бях сам в купето. Помня, че си казах:
– Край на тъпанарите, Джо, край на тъпанарите!
Стомахът ми свиреше от глад, а от снощното пиене главата ми бучеше, в ноздрите си усещах дъх на сода. Но през тази изключителна сутрин дори такива неудобства ме радваха. Аз бях разглезен пътешественик – разглезен като аристократ, който предвкусва горещата баня, новото пиене, с което да избие махмурлука от старото, турското кафе и дрямката в копринения халат.
Бях с най-хубавите си празнични дрехи: светлосив костюм, който ми струваше четиринадесет гинеи, дюс сива връзка, дюс сиви чорапи и кафяви обувки. Обувките бяха най-скъпите, които съм имал изобщо, с тежък, обилен, почти черен гланц. Шлиферът и шапката ми обаче не бяха на същата висота; само след три месеца носене шлиферът се беше измачкал целият и миришеше на гума, а шапката беше леко обезцветена от мазнината на косата и сплескана отпред в остър ръб.
По-късно между другите неща научих никога да не купувам евтини шлифери, да не износвам дълго шапката и да не подбирам прекалено дрехите си по размер и цвят. Все пак тази сутрин преди десет години видът ми беше доста добър; не бях почнал още да добивам тлъстините на средната възраст и – все едно дали това ще прозвучи сантиментално, или не – бях пълен с енергия и неизпитал разочарования, а това си струваше повече от шлифера, шапката и униформения костюм. Снощи намерих една моя снимка, правена наскоро след заселването ми в Уорли. Косата – зализана, яката – не по мярка, и възелът на връзката – забоден с една отвратителна игла във форма на кинжал – прекалено малък. Но това няма значение. Защото лицето не е невинно, а непривикнало. Искам да кажа, непривикнало със секса, с парите, с печеленето на приятели, с въздействието над хората, още неомърсено от калта, която човек е принуден да прегази, за да вземе това, което иска.
Това бе лицето, което мисис Томпсън видя. Бях уредил въпроса с квартирата чрез обявление в „Уорли куриър“ и още не я бях зърнал. Но дори без кафявото палто и броя на „Куин“, по които бе казала, че ще я позная, аз веднага разбрах, че е тя: беше точно такава, каквато си я представях от дебелата, бяла, ръчно обработена хартия за писма и почти печатния почерк с гръцко „е“.
Тя чакаше до вратата, където проверяваха билетите. Дадох билета си и се обърнах към нея.
– Мисис Томпсън?
Тя се усмихна. Имаше бледо, спокойно лице и тъмна коса, която почваше да посивява. Може би усмивката й беше резултат на дълга практика; едва помръдна устни. Усмивката се излъчваше от очите – израз на приятелско благоразположение, а не обикновена светска гримаса.
– Вие сте Джо Лемптън – каза тя. – Надявам се пътуването ви да е било приятно.
Тя ме загледа със смущаващо упорство. Изведнъж се сетих, че би трябвало да подам ръка.
– Приятно ми е да се запозная с вас – казах и искрено вярвах в думите си. Тя имаше хладни, сухи ръце, отвърна ми със силно ръкостискане. Излязохме по един покрит мост – отдолу мина влак и го разтресе, – после през един дълъг подземен проход, където всичко отекваше. По гарите винаги се чувствам затворен и загубен и за миг бях потиснат, а бръмченето в главата ми се превърна в болка.
Когато излязохме навън, почувствах се по-добре; дъждът едва ръмеше и въздухът беше пресен и чист, с тази особена миризма, която напомня топъл хляб с масло и означава, че полето е наблизо. Гарата беше сред източния квартал на Уорли.
Човек оставаше с впечатление, че цялата индустрия на града е натъпкана само на едно място. По-късно открих, че това деление е постоянна практика на градския съвет; ако някой иска да построи фабрика в Уорли, трябва да строи в източната част или изобщо да не строи.
– Това не е най-красивият квартал на Уорли – каза мисис Томпсън, като обгърна с общ жест на ръката си една голяма фабрика, една гостилничка за пържена риба и картофи и някакъв търговски хотел с много лош вид. – Около гарите е винаги така, макар че не знам защо. Седрик има своя теория по въпроса. Но знаете ли, това понякога разкрива свое очарование. Зад хотела има истински лабиринт от улици…
– Далече ли е до Игъл роуд? – попитах аз. – Бихме могли да вземем такси.
В двора на гарата стояха шест-седем таксита, а шофьорите сякаш бяха замръзнали пред кормилата.
– Това е добра идея – каза тя. – Съчувствам на бедните хорица! – Тя се засмя. – Никога не съм виждала поне едно от тези таксита в движение; просто чакат тука ден след ден, година след година за някой клиент, който никога не идва. Чудя се как преживяват.
Докато бяхме в таксито, тя отново ме огледа продължително. Нейният поглед беше изпитателен, но не ме поставяше в неудобно положение, също тъй хладен и сух и също тъй приятелски и твърд като ръкостискането й. Имах чувството, че съм издържал изпит.
– Ще ви наричам мистър Лемптън, ако искате – каза тя, – но бих предпочела да ви викам Джо. – Говореше без следа от неудобство или кокетство; държанието й даваше да се разбере, че този въпрос за нея е решен. – А моето име е Джоан – добави тя.
– Чудесно, Джоан – казах аз. От този миг нататък употребявах малкото й име; въпреки че, колкото и да е чудно, винаги си мислех за нея само като за мисис Томпсън.
– Това е Сент Клер роуд – каза тя, когато таксито зави по един стръмен хълм. – Ние живеем на Върха. Само че в Уорли Върхът винаги е с главно „В“. Моят мъж и за това си има теория…
Забелязах, че говори правилно, имаше нисък, ясен глас без пресилените йоркширски гласни, както и без произношението на областите край Лондон, където говорят, сякаш имат сливи в устата. Имах късмет и мислено се поздравих – много лесно би могла да бъде обикновена хазяйка, да мирише на сода за пране и на бакпулвер, а квартирата ми да е една от тези прашни къщици край гарата – с една дума, да попадна от един Дафтън
в друг. А вместо това отивах на Върха, в свят, който дори от първия кратък досег ме изпълваше с възбуда – големи къщи със собствени павирани алеи, овощни градини и подстригани живи плетове, подготвително училище, в което скоро момчетата щяха да се върнат от пътуванията си из Британската империя, Бразилия, Индия или поне от някой стар замък в Корнуол, скъпи коли –„Бентли“, „Лагонд“, „Даймлер“, „Ягуар“ – паркирани навсякъде, нещо подобно на показен материал, като че самият квартал ги бе разхвърлял безразборно, за да докаже богатството си; и над всичко това вятърът, който идваше от ливадите и горите по далечния хоризонт.
Най-силно впечатление ми направи „Сайпрес авеню“.
Беше широк, прав и ограден с кипариси. Улицата, на която живеех в Дафтън, се наричаше Оук кресънт; тя не извиваше нито на сантиметър и край нея нямаше дори храсти. В този миг Сайпрес авеню стана символ на Уорли – струваше ми се, че досега цял живот съм ял талаш, а съм го мислил за хляб.
Мисис Томпсън сложи ръка на коляното ми. Долових дъх на одеколон от най-добро качество – сдържан и стерилен.
– Стигнахме вкъщи, Джо – каза тя. Къщата беше долепена с обща стена до друга; тайно се бях надявал, че няма да е така.
Но размерът й беше приличен, беше построена от скъп на вид варовик и имаше гараж. Новата боя блестеше, а поляната приличаше на кадифена; това бе къща, за която винаги са се грижили внимателно. С изключение на гаража, колкото и да беше чудно. Неговата мазилка се лющеше и прозорците му бяха изпочупени.
– Седрик го употребява като склад за своите боклуци – каза мисис Томпсън. Тя притежаваше свръхестествената способност да отговаря на въпроси, които човек не е задал. – Трябва да се погрижим и за него, но все не ни остава време. Махнахме колата, когато Морис умря. Тя всъщност беше негова; не ни даваше сърце да я караме след това.
Тя отвори вратата.
– Във войската ли беше? – попитах аз.
– Да, в авиацията. Умря при една глупава катастрофа в Канада. Едва беше навършил двадесет и една години.
Холът миришеше на восък и плодове, а върху една малка дъбова маса стоеше медна ваза с мимози. По кремаво боядисаната стена виждах лекото отражение на мимозата и вазата, жълто и почти златно; изглеждаше твърде хубаво, за да бъде истинско, също като илюстрация от списанието „Къщи и градини“.
Помогнах на мисис Томпсън да си свали палтото. За жена поне на четиридесет и пет години, по моя преценка, тя имаше хубава фигура с тънка талия, без склонност към надебеляване или слабеене. Лесно беше да си я представи човек на млади години, въпреки че не правеше опити да скрие възрастта си. Гледах я обаче без ни най-малък намек на пожелаване; и след това никога не съм пожелавал да се любя с мисис Томпсън, макар че, откровено казано, при случай не бих отказал.
Тя отново ме погледна със своя особен, упорит поглед.
– Много приличате на него – прошепна тя. След това се изпъчи, сякаш се опомни. – Съжалявам, Джо. Забравям задълженията си. Ще ви покажа стаята.
Стаята ми на Игъл роуд беше моята първа стая в истинския смисъл на думата. Нямам предвид стаичката в сержантското помещение на Фринтън Фасет, тази стаичка употребявах само за спане, пък и винаги имах чувството, че тя е обезличена от големия брой мои предшественици, живели там, преди да ги преместят в друга база или да загинат. Нямам предвид и стаята си у леля Емили; тя беше само спалня. Сигурно можех да купя за нея някои мебели и да инсталирам електрическо отопление, но нито чичо, нито леля щяха да разберат такова желание за самостоятелност. За тях спалнята беше стая с железен креват, дюшек, пълен с дреб, както в моя случай, гардероб, дървен стол
с облегалка и нейното единствено предназначение бе да се спи в нея. Човек пишеше, четеше, разговаряше и слушаше радио във всекидневната. Сякаш названията на стаите трябваше да се разбират буквално.
Сега, следвайки мисис Томпсън в моята стая, навлизах в друг свят.
– Чудесна е – казах и почувствах колко неизразителни са думите ми, а в същото време не исках да покажа, че ми е направила твърде силно впечатление; все пак досега не бях живял в бордей! Огледах я с недоверчив възторг: тапети с отвесни бежови и сребърни черти, прозорец в ниша, който продължаваше почти по цялата дължина на стаята с подходящи възглавници край него, легло диван, което наистина приличаше на диван, а
не на легло, и на дневна светлина потискащо напомня за спане и болест, две кресла, тоалетно шкафче, гардероб и писалище – всичките от едно и също светло дърво. Върху боядисаната в кремаво библиотечка имаше ваза с анемони, а в камината гореше огън, който разпространяваше възкисел аромат и едва-едва напомняше лъх на цветя – познат аромат, който не можех да определя точно.
– Ябълково дърво – каза мисис Томпсън. – Покрай кризата за въглища взехме да ставаме познавачи. Има и електрическо отопление, но помислих, че в такъв отвратителен ден като днешния ще е по-весело да има истински огън.
На отсрещната стена висяха три малки картини: „Пристанището в Арл“, една сцена с кънкьори на Брьогел и „Олимпия“ на Мане.
– Специално подбрани във ваша чест – каза мисис Томпсън. – Репродукции „Медичи“. Имаме цяла картинна библиотека, когато ви омръзнат тези, просто ще ги замествате с други.
– Кънкьорите ми харесват – измънках аз, като исках да кажа, че те най-много ми харесват; но това не беше вярно, дори докато произнасях тия думи, аз гледах Олимпия, бяла, пълничка и студено сдържана. Възпитанието ми обаче ме спираше, не можех да призная пред жена, че ми харесва голото тяло.
До този ден не се бях вглеждал сериозно в никоя картина. Знаех например, че във всекидневната на леля Емили има три акварела, но не можех дори да си спомня какви са, а съм средно наблюдателен и повече от две години съм ползвал тази всекидневна. Просто в Дафтън картините бяха част от мебелировката, не бяха предназначени за гледане. Репродукциите „Медичи“ определено имаха тази цел. Те принадлежаха към цял един начин на красиво съществувание; за мое учудване баналната фраза от женските списания съвсем точно предаваше атмосферата на стаята – беше също като „готов костюм, който приляга точно“.
– Сигурно ще искате да се измиете – каза мисис Томпсън. – Банята е вдясно, а другото необходимо помещение – до нея. – Тя взе връзка ключове от тоалетната. – Вашите ключове, Джо, преди да съм забравила. От входната врата, от вратата на стаята, гардероба, бюрото и дявол знае за къде са тия двата, но сега ще се сетя. Между другото, след половин час ще има кафе. Или може би предпочитате чай?
Казах, че кафето ще ме задоволи напълно (много повече ми се искаше да пия чай, но инстинктивно чувствах, че това не беше съвсем редно в такъв час на деня). Когато тя напусна стаята, отворих куфара си и разгънах моя халат. Никога преди не бях имал халат; леля Емили не само смяташе, че халатът е лукс (сакото вършеше същата работа), а и че той е нещо като ливрея на безделието и упадъка. Докато го гледах, сякаш чувах гласа й: „По-добре да стоиш гол – би казала тя. – Работник в халат ми прилича на малоумен, също като някоя фльорца, дето се върти из къщи и я мързи да се умие… По-добре си похарчи парите за нещо разумно, момче!…“
Усмихнах се. В тази дреха наистина нямаше нищо разумно.
Материалът, спомням си, беше много тънка вискоза, а продавачът бе казал, че е коприна шанжан, което значеше, че на различна светлина изглежда ту ярко, ту мътнокафяв. Шевовете бяха лоши и след първото пране заприлича на безформен парцал. Представляваше типичен пример на стоките, които се произвеждаха за изгладнелия пазар веднага след войната, май че бях пиян, когато го купих.
И въпреки това той ми достави много повече удоволствие от сегашния ми халат, който е купен в „Сулка“ на „Бонд стрийт“. Не че не харесвам „Сулка“; той е най-доброто, а аз
винаги нося най-доброто. Но някой път съзнавам неприятно ясно, че ме карат да бъда жива реклама на фирмата, нещо като човек-сандвич. Не искам да съм зле облечен; но мразя мисълта, че ако пожелая да се облека зле, не бих посмял да го сторя. Тогава купих евтината дреха от вискоза, за да си доставя удоволствие; а сега купувам скъпата копринена дреха, защото такова е неписаното условие в моя договор – да нося винаги дрехи първо качество. И никога не ще мога отново да се почувствам така свободен, богат и светски, както през този пръв следобед в Уорли, когато си свалих сакото и яката и отидох в банята, облечен в истински халат.
Банята беше от този тип, какъвто би очаквал човек във всяка къща на средната класа – зелени плочки, зелен емайл, хромиран пешкирник, голямо огледало с поставки за чаша и четки за зъби, желязно шкафче, вана с душ и лампа, която вместо с ключ се пали с шнур. Беше безукорно чиста, миришеше слабо на парфюмиран сапун и прясно гладени пешкири; не беше нищо друго освен баня, беше създадена като баня.
Банята, която бях ползвал вечерта, преди да дойда в Уорли, е била приспособена от спалня. По времето, когато са строили къщите на Оук кресънт, се е смятало, че работническата класа не се нуждае от бани. Беше малка стая с под от груби борови дъски (човек трябваше да внимава, за да не се набоде) и кафяви тапети на петна от плисканата вода. Пешкирите стояха в кръглия долап, а той обикновено беше пълен с недоизсъхнало бельо. Върху перваза на прозореца имаше бръснач, парче сапун за бръснене, паста за зъби и страшна неразбория от четки за зъби, изхабени ножчета за бръснене, парчета плат за бърсане и поне три чаши със счупени дръжки, за които се предполагаше, че служат при бръсненето, но прахът върху тях показваше, че изобщо не се използват.
Няма да се преструвам, че съм прекарал целия си живот при леля Емили в такова състояние на оскърбена чувствителност. За нас двамата с Чарлз беше въпрос на чест да не придиряме за нищо; не искахме да сме като управителя на бакалницата, който живееше в най-горната част на Оук кресънт и вечно проповядваше както голямото си уважение към чистотата, така и отвращението си от липсата на чистота у другите хора. Чарлз често го имитираше: „Ами че водата и сапунът са съвсем евтини! Човек не трябва да е богат, за да бъде чист. Не бих се отказал от банята си за нищо на света…“ Той говореше за ваните, сякаш самото потапяне на тялото във вода беше нещо похвално. Както казваше Чарлз, на човек му се искаше да извика колкото му глас държи, че държи въглищата си в банята и се къпе чак когато го засърби кожата.
Но въпреки всичко това вече бях започнал да откривам някои твърде мрачни подробности от живота в Дафтън, които съвсем не ми се струваха смешни. Обичах много леля Емили и чичо Дик, дори и двамата им сина, Том и Сидни, съответно тринадесет- и четиринадесетгодишни, шумни, груби и тъпи; те вървяха към бъдещето, което ги очакваше във фабриките, и очевидно бяха щастливи от това. Дори се чувствах малко виновен, че напускам Дафтън, защото знаех, че осемте лири, които давах всеки месец на леля Емили, й помагаха много. Но не можех повече да остана в нейния свят. Докато бършех лице в големия мек пешкир, гледах с крайчеца на окото си халата, който висеше зад вратата (наблюдавах непрекъснато тази дреха, сякаш ме беше страх да не избяга), и вдишвах чистата и парфюмирана миризма на стаята. Бях вече стъпил в един твърде различен свят.
Върнах се в стаята, смених си яката и се сресах. Когато се погледнах в огледалото, изведнъж се почувствах съвършено сам. Обхвана ме детинска тъга по грозните стаи и улици, където беше невъзможно да се загубиш или да останеш гладен; по познатите лица, които можеха да те отегчават или дразнят, но никога не ти причиняваха болка и никога не ти изневеряваха.
Струва ми се, че носталгията не може да се избегне напълно; но цялата носталгия, на която бях способен, сякаш се събра за няколко секунди през този ден и никога повече не страдах от нея.