Откъс от „Преходът“ на Брюно Портие. Повече за книгата прочетете тук.
Стаята е тъмна; единственият ѝ прозорец е със спусната щора. Зеленикавата боя по стените е избеляла. На стената виси разбрицан климатик. Перките му, въртящи се с пълна скорост, се докосват до ръждясалата предпазна решетка, и издават равномерно повтарящо се потракване, което се слива с носещите се от далечно радио религиозни напеви. Ан се провиква бодро от съседната стая:
– Слушай, Евън, мисля, че ще се откажа от кожата. Твърде е горещо.
Водата капе неуморно от металната кутия на климатика, следвайки бледата жълта линия, слизаща по стената. Капките минават на сантиметри от електрическия контакт и се приземяват върху възглавница в сива калъфка, образувайки растящо мокро петно.
– Евън, чуваш ли ме?
Главата на Евън е върху възглавницата. Той спи, косата му е мокра и потта се стича по слепоочията му. Една врата в другия край на стаята се отваря внезапно. Ан се появява гола от банята, сушейки косата си с кърпа.
– Евън, ставай! Късно е.
Младият мъж изпъшква и се обръща на другата си страна. Ан оглежда тялото си в огледалото на тоалетката и вижда отражението на непомръдващия Евън в леглото.
– Евън. Погледни ме!
Тя хвърля кърпата във въздуха, разперва величествено ръце и излага тялото си на погледа му. Той все така не шавва.
– Хей! Хайде де! Събуди се! От месеци ме преследваш да заминем някъде във ваканция само двамата, а сега ще проспиш почивката! Това ли е великото приключение, което ми обеща?
Евън с усилие отваря очи. Ан изпълнява пируети, перчейки се пред него. На лицето му се появява намек за усмивка.
– Ще те събудя, ще видиш!
И Ан се хвърля отгоре му с доволно скимтене.
***
Силен ритник попада в изпъкналите ребра на едно улично куче, което полита настрани, квичейки от болка. Дванайсетгодишният сервитьор, с преметната през рамо кърпа за бърсане на съдове, взема на един дъх няколкото стъпала, които отделят чайната от страничната улица. Ан и Евън са седнали край входа и наблюдават как кучето закуцуква сред тълпата. Моторът им, лъскав „Enfield Bullet 500“ с привързана към него раница, е паркиран непосредствено пред тях.
Някаква протегната ръка поставя на масата поднос. Малкият сервитьор е весел, със силен акцент.
– Много хубав ден! Приятна закуска!
На подноса има две очукани чаени чаши, пълни със светлокафява течност, чинийка с около една супена лъжица някакво кървавочервено пюре, купичка със сивкава захар и две мазни чинии, в които плуват по две пържени яйца и прегоряла, напоена с мазнина филия. При вида на подноса на Ан ѝ се повдига. Евън избухва в смях, като вижда изражението ѝ.
– Ммм, изглежда супер вкусно!
Младата жена вдига глава.
– Тъкмо това се готвех да кажа и аз.
Евън продължава да ѝ се усмихва.
– Аха! Не забравяй, че сме в Индия все пак. Огледай се.
– Това не е причина да се разболееш. – Ан вдига чинийката и помирисва съдържанието ѝ. – Възможно е да е кетчуп.
Евън грабва едната чиния, вдига я като свещена реликва и набожно я поставя на масата пред себе си. Взема подгизналата препечена филия и бавно я потапя в жълтъка, който се пуква, излиза навън и се смесва с мазнината. Разбърквайки с явен апетит сместа, повдига капещата филия към устата си и изстенва от удоволствие.
– Ммм, вкусно е! Трябва да го опиташ.
Ан прави физиономия. Евън се засмива и изплюва безформена маса в чинията си.
– О, отвратителен си!
Той се смее и се задавя.
– Съжалявам. – Отхапва отново от препечената си филия. С пълна уста добавя: – Хайде, яж.
Младата жена поклаща безнадеждно глава.
– Сигурна съм, че е направо черен хайвер в сравнение с някои от нещата, които си ял, но аз просто нямам твоя опит. Нито твоя стомах.
Вдига едната чаена чаша и отпива предпазливо. Закашля се веднага. Евън избухва отново в смях.