Откъс от „Дребосъчето. Писма от моята мелница“ на Алфонс Доде. Повече за книгата прочетете тук.
Черните очи
Сега колежът опустя. Всички заминаха… От единия до другия край на спалнята ескадрони тлъсти плъхове провеждат посред бял ден кавалерийски атаки. Мастилниците по чиновете са пресъхнали. По дърветата в дворовете врабчетата се веселят; тези господа са поканили всичките си приятели от града, от епархията, от околията и от сутрин до вечер оглушително цвърчат.
Дребосъчето ги слуша, докато работи в стаята под покривите. Оставиха го в колежа през ваканцията по милост. То се възползва от това, за да изучи основно гръцките философи. Само дето стаята беше страшно гореща и таваните много ниски. Просто да се задушиш… Няма капаци на прозорците. Слънцето влиза вътре като пламтящ факел и подпалва всичко наоколо си. Мазилката по гредите се пука и се кърти. Огромни мухи, натежали от горещината, спят налепени по прозорците… И Дребосъчето прави върховни усилия да не заспи. Главата му тежи като олово; клепачите му се притварят.
Хайде, работи, Даниел Ейсет!… Трябва да възстановиш родното огнище… Ох, не! Не му е възможно… Буквите на книгата танцуват пред очите му; после книгата се завърта, после масата, после стаята. За да пропъди тази странна дрямка, Дребосъчето става, прави няколко стъпки; когато стига до вратата, залита и се строполява на земята, победено от съня.
Навън врабчетата цвърчат; щурците свирукат като луди; побелелите от прах явори лющят кората си на слънцето, протягайки безбройните си клони.
Дребосъчето сънува странен сън; струва му се, че чукат на вратата на стаята му и силен глас го вика по име: „Даниел, Даниел!…“ Той разпознава този глас. По същия начин викаше някога: „Жак, ти си магаре!“ Ударите по вратата се удвояват:
– Даниел, мили Даниел, баща ти е тук, отвори бързо! – О, страшен кошмар! Дребосъчето иска да отговори, да отиде да отвори. Подпира се на лакът, но главата му тежи, то пада отново и загубва съзнание.
Когато Дребосъчето идва на себе си, то много се учудва, че лежи в снежнобяло легло, засенено с големи сини завеси… Мека светлина, спокойна стая. Никакъв шум, само тиктакането на часовника и звънтенето на лъжичка, докосваща порцелан… Дребосъчето не знае къде е, но се чувства много добре. Завесите се открехват. Господин Ейсет-баща с чашка в ръка се навежда над него с блага усмивка и с просълзени очи. Дребосъчето може да продължи съня си.
– Вие ли сте, татко? Наистина ли сте вие?
– Да, Даниел, да, милото ми дете, аз съм.
– А къде съм аз?
– В болницата, от една седмица… сега вече оздравя, но беше много болен.
– Ами вие, татко, как се озовахте тук? Целунете ме още веднъж!… О, чакайте да ви видя, струва ми се, че все още сънувам.
Господин Ейсет-баща го целува.
– Хайде, завий се, бъди послушен… Лекарят забранява да говориш.
И добрият човек, за да попречи на детето си да говори, приказва през всичкото време.
– Представи си, преди една седмица от Сдружението на винарите ме изпратиха да направя обиколка на Севените. Разбираш колко се зарадвах: чудесен случай да видя моя Даниел! Пристигам в колежа… Викат те, търсят те… Нито следа от Даниел. Помолвам да ме отведат до стаята ти: ключът беше отвътре: чукам на вратата: никой! Прас! Издънвам вратата с един ритник и те намирам на земята със страшна температура… Ах, бедното ми дете, колко болен беше! Пет дни в безсъзнание! Не те оставих нито за минута… Ти бълнуваше през всичкото време; говореше винаги, че трябва да построиш огнище. Какво огнище? Кажи!… Викаше: „Никакви ключове! Махнете ключовете от ключалките!“ Смееш ли се? Кълна ти се, че на мен никак не ми беше до смях. Боже! Какви нощи прекарах край теб!… Разбираш ли нещо. Господин Вио – мисля, че така му беше името, господин Вио, нали? – не ми разрешаваше да спя в колежа! Приказваше за някакъв устав… Само до устав ми беше!… Пък и какво ме интересуваше неговият устав? Този педант си въобразяваше, че ще ме уплаши, като размахваше ключовете си под носа ми. Но аз го сложих на мястото му, бъди спокоен!
Дребосъчето се разтрепери от дързостта на господин Ейсет, но после начаса забрави ключовете на господин Вио и запита, като протегна ръка, сякаш майка му беше там и той можеше да я погали:
– А какво прави мама?
– Ако се отвиваш, нищо няма да ти кажа – ядоса се господин Ейсет. – Хайде, завий се!… Майка ти е добре, тя е при вуйчо ти Батист.
– А Жак?
– Жак ли? Той е магаре!… Знаеш, че се шегувам, като казвам магаре… Тъкмо обратното. Жак е чудесно дете… Дявол да го вземе, не се отвивай! .. Той се е наредил добре. Разбира се, все още плаче. Но всъщност е доволен. Директорът му го взел за секретар… Трябва само да пише под негова диктовка… Много приятна служба.
– Нима горкият Жак е осъден цял живот да пише под диктовка!…
Като каза това, Дребосъчето се разсмя весело и господин Ейсет също се разсмя, виждайки, че то се смее, но продължи да му се кара заради проклетата завивка, която то все отмяташе…
О, благословена болница! Какви чудни часове прекара Дребосъчето между сините завеси на своето легло!… Господин Ейсет не го напуска; остава през целия ден, седи до възглавницата му и Дребосъчето би желало господин Ейсет никога да не си отиде… Уви! Това е невъзможно. Сдружението на винарите се нуждае от своя търговски пътник… Той трябва да замине, трябва да продължи обиколката си из Севените…
След заминаването на бащата детето остава само, съвсем само в тихата болница. То прекарва дните си в четене, потънало в едно голямо кресло, близо до прозореца. Сутрин и вечер жълтата госпожа Касан му носи ядене. Дребосъчето пие бульон, хапва си пилешко крилце и казва:
– Благодаря, госпожо.
Нищо повече. Тази жълта жена лъха на треска и не му харесва; той дори не я поглежда.
И ето една сутрин, тъкмо беше казал: „Благодаря, госпожо!“ набързо, както си имаше навик, без да вдига очи от книгата, страшно се изненада, чувайки един много нежен глас да го запитва:
– Как се чувствате днес, господин Даниел?
Дребосъчето вдига глава и отгатнете кого вижда?…
Черните очи, лично Черните очи, неподвижни и усмихнати пред него!…
Черните очи обясняват на приятеля си, че жълтата жена е болна и са им поръчали те да го обслужват. И добавят, като се свеждат, колко се радват, че господин Даниел се е възстановил; после се оттеглят с дълбок поклон, като казват, че ще дойдат пак вечерта. Действително същата вечер Черните очи се върнаха, те дойдоха и на другия ден, и на другата вечер. Дребосъчето беше очаровано. То благослови болестта си, болестта на жълтата жена, всичките болести на света; ако никой не се беше разболял, никога нямаше да остане насаме с Черните очи.
Арлезианката
За да се слезе до селото от моята мелница, трябва да се мине покрай един чифлик, построен край пътя в голям двор, засенен от брястове. Това е истински провансалски чифлик, с червени керемиди, с широка тъмна фасада с неравномерно разположени прозорци, с ветропоказател над сайванта и скрипец за повдигане на копите сено и със закачени по него потъмнели стръкчета…
С какво този дом бе привлякъл вниманието ми? Защо сърцето ми се свиваше пред затворената порта? Не бих могъл да обясня и все пак от това жилище вееше някакъв хлад. Прекалено дълбока тишина цареше наоколо… Кучетата не лаеха подир минувачите, а токачките се разбягваха, без да кряскат… Вътре не се чуваше човешки глас! Нищо, дори звънче на муле… Ако не бяха белите завески по прозорците и димът, който се виеше над покривите, човек би си помислил, че къщата е необитаема.
Вчера, по обед, се връщах от селото и за да се запазя от слънцето, вървях покрай зидовете на чифлика в сянката на брястовете… Мълчаливи слуги товареха кола със сено на пътя пред портата… Тя беше отворена. Хвърлих крадешком поглед вътре и видях в дъното на двора, скрил лице в ръцете си, облакътен на широка каменна маса висок, побелял старец с къса дреха и с парцаливи панталони… Спрях се. Един от хората ми каза тихо:
– Шт! Това е господарят… Седи така, откак го сполетя нещастието със сина му.
В този момент една жена и едно момченце, облечени в черно, с големи позлатени молитвеници минаха край нас и влязоха в чифлика.
Човекът добави:
– Господарката и Малкия се връщат от църква. Ходят всеки ден, откакто детето се самоуби… Ах, господине, каква мъка!… Бащата още носи дрехите на покойника и не иска да се раздели с тях… Дий! Хайде, миличките!
Колата се разтърси и потегли. Понеже ми се дощя да узная докрай историята, помолих коларя да се кача при него и там, горе, седнал в сеното, изслушах тая покъртителна история…
Наричаше се Жан. Беше чудесен двадесетгодишен младеж, скромен като момиче, як, с открито лице. Понеже беше много хубав, жените го заглеждаха; той обаче имаше на сърцето си една-единствена малка арлезианка, цяла в кадифета и дантели, която беше срещнал в Арлския амфитеатър. В чифлика отначало погледнаха с неудоволствие на тази връзка. Момичето минаваше за много голяма кокетка, а пък родителите ѝ не бяха от този край. Жан обаче искаше само своята арлезианка. Той казваше:
– Ще умра, ако не ми я дадат.
Какво можеш да направиш в такъв случай? Решиха да ги оженят след жътвата.
И ето една неделна вечер семейството привършваше вечерята си в двора на чифлика. Трапезата беше почти сватбарска. Годеницата не присъстваше, но през всичкото време бяха пили за нейно здраве… Изведнъж на вратата се появи един мъж и с треперещ глас пожела да разговаря със стопанина Естев, но само с него. Естев стана и излезе на пътя.
– Стопанино – каза човекът, – вие се готвите да ожените детето си за една мерзавка, която ми беше любовница цели две години. Това, дето го казвам, мога да го докажа: ето с тези писма!… Родителите ѝ знаят всичко и ми я бяха обещали, но откак синът ви се завъртя край нея нито те, нито хубавицата желаят да имат повече работа с мен… Да, ама аз си мисля все пак, че след всичко това тя не бива да става жена на друг.
– Добре! – каза чифликчията Естев, като хвърли поглед на писмата. – Влезте да пийнете чашка мискетово вино.
Човекът отговори:
– Благодаря, мен ме мъчи друга болка, не жажда.
И той си отиде.
Бащата влезе, сякаш нищо не е било; зае мястото си на масата и вечерята завърши весело…
Тази вечер стопанинът Естев и синът му отидоха заедно на полето. Останаха дълго време навън; когато се прибраха, майката още ги чакаше.
– Жено – каза стопанинът, като доведе сина си, – целуни го! Той е много нещастен…
Жан не каза повече нито дума за арлезианката. Но я обичаше все така и дори повече, откакто узна, че друг я бе държал в прегръдките си. Само че беше много горд, затова мълчеше; ей това го уби горкото дете!… Понякога прекарваше по цели дни сам в едно кътче, без да помръдне. Други дни бясно се нахвърляше на земята и извършваше сам работата на десет надничари… Когато се спуснеше вечерта, хващаше пътя за Арл и вървеше така, докато види как в залеза изплуват тънките камбанарии на града. Тогава се връщаше. Никога не отиваше по-далеч.
Всички от чифлика се бяха видели в чудо, като го гледаха все тъй тъжен и самотен. Страх ги беше да не се случи нещо лошо… Една вечер на трапезата майка му, гледайки го с пълни със сълзи очи, каза:
– Слушай, Жан, ако още ти е на сърцето, ще ти я поискаме…
Почервенял от срам, бащата наведе глава…
Жан направи отрицателен знак и излезе…
От този ден той промени начина си на живот и се правеше все на весел, за да успокои родителите си. Виждаха го по вечеринките, в кръчмата, на празниците на овчаря. На изборите във Фонвией той водеше фарандолата.
Бащата казваше: „Излекуван е.“ Майката обаче все така се страхуваше и още повече бдеше над детето си… Жан спеше с Малкия до бубарницата; горката жена си нареди постеля до тяхната стая… Бубите можели да имат нужда от нея през нощта.
Дойде празникът на свети Елоа, покровител на стопаните.
Весело празненство в чифлика… Имаше шатоньоф за всички и греяното вино се лееше като порой. А после фишеци, огньове на гумното, цветни фенерчета, накачени по брястовете… Да живее свети Елоа! Играха фарандола до капване. Малкия изгори новата си риза… Дори Жан изглеждаше доволен; той покани на танц майка си; горката жена се разплака от щастие.
В полунощ се прибраха да спят. Всички имаха нужда от почивка… Жан не заспа. Малкия разказа после, че през цялата нощ ридал… Ах, казвам ви, страшно беше хлътнал този момък…
На другия ден призори майката усети как някой притича през стаята ѝ. Обзе я лошо предчувствие:
– Жан, ти ли си?
Жан не отговори; той беше вече на стълбата. Майката скочи бързо-бързо:
– Жан, къде отиваш?
Той се качи в сайванта; тя изтича след него:
– Синко, заклевам те!
Той затвори вратата и дръпна резето.
– Жан, миличък Жан, отговори ми! Какво си намислил?
Опипвайки със старите си треперещи ръце, тя искаше да намери резето… Един прозорец се отвори, шум от падащо тяло върху плочите в двора и това беше всичко…
Горкият младеж беше си казал: „Обичам я повече от всичко… По-добре да си ида…“ Ах, жалки сме ние, хората! На какво прилича това – презрението да не може да убие любовта!
Тази сутрин хората от селото се чудеха кой ли вика така там, край чифлика на Естев?
В двора пред каменната маса, покрита с роса и с кръв, недооблечената майка плачеше, притиснала до сърцето си своето мъртво дете.