Проф. Цочо Бояджиев – може би най-видният представител на българската медиевистика, философ, историк на културата, поет,преводач – разглежда философските измерения на фотографията в книгата „Философия на фотографията“, която излиза в поредицата Библиотека Фо на ИК „Изток-Запад“.
Най-оголеното определение за фотографията е „рисуване със светлина“. Първоначалното означение на фотографската снимка – дадено от Уилям Хенри Фокс Толбът през 1841 г., е photogenic drawings, или буквално: „светлинно породени рисунки“. Немската дума за снимка – Fotographie – е първоначално наименование на обозначавания с английското photography метод за създаване на трайни, получени с помощта на светлината изображения. Тази композиция е създадена през 1839 г. от британския математик, астроном и химик Джон Уилям Хершел, за когото се смята, че е кръстосал термините heliography (техника за възпроизвеждане на изображения посредством светлочувствителни вещества) и photogenic drawings.
Известният български философ, преводач и историк на културата, основоположникът на медиевистиката у нас проф. Цочо Бояджиев хвърля светлина върху фотографията и нейните философски аспекти в изданието „Философия на фотографията“. Лекционният курс въвежда в необятния свят на фотографията и предлага един възможен прочит на проблемите, свързани с естеството на „фотографското“. Авторът се позовава на примери и изследвания върху теорията и философията на фотографията, както и на писмените свидетелства на някои от най-значимите майстори в жанра. Във „Философия на фотографията“ проф. Бояджиев поддържа тезата, че фотографията – като един своеобразен и сравнително нов визуален език – в голяма степен се основава на някои предмодерни (но и хипермодерни) светогледни представи. Фотографското изображение, твърди още авторът, пък възниква като резултат от съвместната инициатива и балансираното и едновременно взаимодействие между обекта, техническото средство, фотографа и зрителя.
Проф. Бояджиев коментира изданието така: „Гледам на този текст най-вече като на провокация за продължаването на дискусията за природата на фотографията, за нейното своеобразие и за различеността ѝ от другите изобразителни стратегии. Надеждата ми е, че след като придобием известна яснота относно тази природа, ние ще съумеем и по-основателно да осмислим както социалния, така и собствено естетическия начин на нейното функциониране.“
„Философия на фотографията“ ще бъде интересна не само за занимаващите се професионално с фотография, но и за начинаещите фотографи, а и за подвластните на магията фотоапарат любители. Книгата е част от Библиотека Фо, в която са също „За фотографията“ на Сюзан Зонтаг, „История на неостротата“ на Волфганг Улрих на и „Теории на фотографията“ на Петер Гаймер.
Откъс от книгата
Какво ще разбираме под философия на фотографията
Начевайки да размишляваме върху предмета, който с известна условност можем да наречем „философия на фотографията“, ние се захващаме с една като че неосъществима задача. Двете понятия в горното съчетание изглеждат трудно съотносими едно с друго, но те и сами по себе си са достатъчно неопределени, та в заедността си да очертаят някакъв що-годе отчетлив смислов контур. На първо място ние сме изключително затруднени да кажем, какво собствено представлява философията. Нейната предметна област е максимално размита, доколкото – строго погледнато – сме в състояние да говорим философски за всеки, дори за наглед най-нищожния и малозначим предмет. Когато в Платоновия диалог „Парменид“ младият Сократ дава израз на съмнението си доколко може да има идеи – а следователно и общозначими понятия – за низменни и недостойни неща като ноктите или калта, мъдрият Парменид отдава това съмнение на неговата неопитност и незрялост. Философията е мъжествено занимание, а мъжествено е усилието да проумееш всичко. Изкусително е от друга страна да разпознаем философията чрез нейния метод, сиреч да я разпознаем като духовна дейност, безусловно отдадена на логоса, просто като разумно разсъждение. Но това, от една страна, би я разтворило практически безостатъчно в океана на научния дискурс изобщо, а, от друга, такава чисто разсъдъчна би била единствено някаква прекомерно стилизирана философия, „изчистена“ откъм страст, реторика, интуиция, ерос. Най-сетне философията не притежава и идентифициращ я в достатъчна степен телос, еднозначно определима цел, защото и в това отношение спектърът на възможните цели на философстването е достатъчно широк и смътен – знанието, щастието, добродетелността, социалната пригодност, житейското преуспяване. Разбира се, самò по себе си всяко от тези „оправдания“ на порива към философстване е оспоримо, а опитите за хитроумното им съчленяване от типа на Сократовото „добродетелта е знание“ или на Бейкъновото „знанието е сила“ се натъкват неизбежно на унилата библейска максима: „Който трупа познание, трупа тъга.“ Така че с какво собствено се занимаваме, когато упражняваме благородната дейност на философията?
Не по-малко травматичен е и въпросът относно втората съставка на горното съчетание. Какво, наистина, е фотографията? Рисуване със светлина, гласи най-простият и естествен, „етимологическият“ отговор (думата „фотография“ е използвал изглежда пръв заселилият се в Бразилия французин Антоан Еркюл Флоранс, който открил независимо от Дагер и Ниепс процеса на създаване на образи с използването на светлина и химически субстанции). Но дори това натрапващо се и като че най-очевидно определение е подвъпросно. Когато се заемат да опишат фотографския отдел на Парижкото изложение през 1900 г., Алфонс Даван и Морис Буке предлагат следната формулировка: „Под общото обозначение фотография разбираме всички способи [курсивът мой], които позволяват да постигнем чрез видими или невидими за окото лъчи съзнателно получен и траен образ на реален предмет.“ Това ще рече, че причината за получаването на фотографския образ следва да бъде търсена не единствено в светлината, а като такава трябва да бъде разглеждано и изобразителното въздействие на невидимите лъчи, като например рентгеновите такива, редиоактивното лъчение или електричеството. При това приведената дефиниция включва в ареала на фотографското единствено съзнателно получените образи (така че от него отпадат спонтанно появилите се върху растения, платове, човешка или животинска кожа изображения), които имат определена продължителност на съществуването си и които са не безпредметна следа или прост ефект от физико-химичен процес, а представляват разпознаваемо изображение на фотографирания предмет. Така че с охота привежданата квазиетимологична дефиниция е подвеждаща със своята простота и еднозначност, доколкото самият описван чрез нея феномен е далеч по-многосмислов и по-комплициран. Впрочем, в самата квазиетимология е скрита уловка. Защото глаголът graphō може да означава наистина „рисувам“, но изходното му значение е все пак „пиша“, „изписвам“. И тогава наистина ли фотографът просто „рисува“ образи или „изписва“ и нещо отвъд образа – разказва история или изявява смисъл? Наистина ли фотоапаратът е просто аналог на четката на художника или е в не по-малка степен и такъв на „перото на писателя“ (Джани Беренго Гардин)?