Рецензия за книгата с фантастични разкази на Андрея Илиев "С убиец на борда"
Андрея Илиев е писател, който отвежда читателя сред архивите, в света на въображението и реалността. Не му е трудно да си „играе“ с нас – пращайки ни ту на земята, ту на небето. Думите му се чувстват удобно и прилягат на ситуациите, защото са подплатени с усет, наблюдения, майсторство и талант.
Стилът му е стегнат, ненатрапчив, ироничен и четивен, изненадващ. Не се барикадира зад тонове слова, а изгражда образите и сюжета си с умения, разчита на проучвания и премислени ходове. Сред купищата изречения неговият глас и начин на писане е различим. Андрея Илиев е разпознаваем – черта на творчеството му, която носи в същността си и дарбата за индивидуалност, свои теми и начин на работа. А разпознаваемост се постига с работа и инат, с неотстъпчивост и дълбаене по своите си теми и стилистика.
В най-новата си книга с фантастични разкази писателят е верен на очакванията за интересни теми и неочаквани ходове. 13 разказа изграждат атмосферата на „С убиец на борда“ и сред тях отличавам няколко – неподлежащи на незабрава.
„Пеперудата“ – ровенето из архивите ражда друга проекция на темата за насилието и човека. Преплитане между желанието да притежаваш невъзможни за теб неща, да изпитваш сладост и да се срещнеш очи в очи със смъртта, с непредвидения ход на живота. „Момичето“ – ненатрапчив, но запомнящ се образ на смъртта, отваряне на вратата на непознатото, стъпване във владенията, неподелени между видимото и невидимото. Силен, натуралистичен разказ! /Нали той беше преведен и на френски език и посрещнат много добре от читателите?/ „Вещица“ – силата на духа като отмъщение и награда за страданията, но и спирачка да познаваш лимита на злото. Влияние над човека, което е въпрос на избор или на съдба, на прошка или арогантност… „Нестинарката“ – пътуване през традициите, личността, преградите между страх и подчинение, обич и дълг. Всичко ли може/трябва да се премълчи или каже на глас, за мълчанието налага ли се наказание… В разказите се разгръща майсторството на Андрея Илиев да разказва, без да отегчава, да изгражда истории не единствено като сюжет и герои, но с ритъм, с дух, с недоизреност, но не и неразбраност, с прецизност къде точно да спре да води читателя и да го остави да се справи сам с напиращите чувства. Защо не и да предостави възможност четящият да продължи действието по свой „образ и подобие“.