„В света на „Прада“ от Джан Луиджи Паракини – откъс

Откъс от книгата на Джан Луиджи Паракини – „В света на „Прада“ (Зад кулисите на един социален феномен). Книгата на Издателство "Колибри" е в превод: Цветанка Цанкова, 232 стр. и цена 15 лв.

Петък, 10 юни 1977 г.
Една съдбовна дата.
В Англия набират скорост споровете във връзка с идеята за обединена Европа. Между Швейцария и Лихтенщайн тече полемика по въпроса за данъчния рай. В Италия третият държавен телевизионен канал, въпреки че все още не предава, се оказва проблем, и то голям.
Един ден, изпълнен със злободневни теми, ден, на който съдбата е отредила да бъде рамката на нещо дълготрайно.
В Милано, малко преди единайсет часа, една госпо¬жица, носеща бежова копринена блузка, пола с етномо¬тиви от „Ив Сен Лоран“ и обувки на висока подметка с кожена лента около глезена, излиза от магазин, соб¬ственост на семейството й, и се насочва към Панаирното градче, в което се провежда Международното изложение на кожени изделия „Мипел“.
Решила е да хвърли поглед на един щанд, защото са й казали, че на него са показани чанти, приличащи твърде много на тези от витрината на нейния магазин.
Дали не са имитация?
Над щанда виси надпис „Сър Робърт“ и наистина в чантите има нещо до болка познато.
Пред съкрушената, измъчвана от противоречиви чув¬ства госпожица се изправя младеж в син костюм и бяла риза, с непокорна, гъста черна коса и с въпросително и леко предизвикателно изражение на лицето.
Твърди Перейра, всъщност твърдението е на извест¬ната астроложка Ема Перейра, според която щом жена Телец срещне мъж Овен, докато Слънцето преминава през зодия Близнаци (а рождената Луна и на двамата е в Близнаци) и неговата Венера е в пълна хармония с ней¬ната, сигурно ще се случи нещо много важно, и то не единствено в сферата на емоциите.
Само че в момента на срещата нито той, нито тя дори не подозират за съществуването на това авторитетно твърдение.
Госпожицата е Миуча Прада и е на 29 години.
Младежът е Патрицио Бертели и е на 31 години.
От първоначалното впечатление, когато тя си мисли „колко е арогантен“, а той си казва „как си го проси“ (и двамата са прави), се заражда странната и специална ал-химия на една двойка, която ще напише важна страница в историята на модата.
Това е среща между двама души, всеки от които се отличава с интелигентност, изключителен усет към кра¬сивото и завиден нюх, дължащ се отчасти и на факта, че той и тя имат възголемички носове.
„Големият, правилно очертан нос говори добре за теб – твърди още през 200 г. сл. Хр. Артемидор Далдиан¬ски. – Означава, че притежаваш много остър ум, дейст¬ваш решително, съюзяваш се с хора, създаващи най-ху¬бавата атмосфера, която да ти помогне.“ Артемидор като че ли е прав.
Носът олицетворява нюха към новото, стремежа да извървиш пътя, изпреварвайки другите. А ако в един мо¬мент се окажеш изигран, не бива да се сърдиш, защото и това е част от играта.
Така или иначе, онези първи изпитателни и съвсем не приятелски погледи, които си разменят, са начално¬то парченце на един пъзел, родил се от няколко чанти и превърнал се в пъстроцветно модно явление.
Под знака на зодия Близнаци. С търговската марка „Прада“.
Как е постигнато? Започвайки с разработката на ця¬лостен стил на обличане, който със своите форми, обеми, грижливо подбрани тъкани и преди всичко с характерна¬та си философска концепция е безспорно единствен по рода си, неподражаем.
Естествено, някои го харесват, а други – не.
Но малцина могат да подложат на съмнение неговия иновативен заряд и провокативната му склонност да ос¬порва и дори да преобръща общоприетия усет за естетика (аспекти, на които Миуча Прада държи особено много).
Външният вид започва да отразява стила и начина на живот благодарение и на сериозните инвестиции, с кои¬то „Прада“ се настанява в области, на пръв поглед далече от модата: изкуство, научни изследвания, ветроходство, архитектурен дизайн, култура в широкия смисъл на ду¬мата. До голяма степен те съвпадат с интересите и лич¬ните предпочитания на двойката Прада–Бертели и в тях работи един изключителен „щурмови отряд“, състоящ се от консултанти, проектанти и хора на изкуството, които използват езика на авангарда и на концептуалността. А той е отличителният белег на продукта „Прада“.
Резултатът от всичко това е силната идентичност на една запомняща се със своята неповторимост търговска марка, предназначена за интелектуалния елит.
Или по-простичко: „Кажи ми как се обличаш и ще ти кажа колко си интелигентен“.
„В един от последните броеве на „Домус“ – обяснява директорът на списанието Флавио Албанезе, архитект и дизайнер – се запитахме какво точно да разбираме под „обществен вкус“. Анализът ни започна от социолога Георг Зимел и завърши със семиолога Ролан Барт. Стиг¬нахме до заключението, че е съвкупност от въздействия и тенденции, допринасящи за изграждането или промя¬ната на стила на живот. Факт е, че в наши дни „Прада“ е несъмнено една реална проява на вкусовете на обществото. Изобщо нямам предвид модата, защото е аспектът, който най-малко ме интересува, макар и тя, Миуча, да доказа, че е успяла да забележи много преди останали¬те усещането за смърт на днешното общество. Това е типично за хора, формирали се под влияние на левите политически сили. Те, от една страна, осъзнават вредата от ценностите на потребителското общество, а от друга, решават да създават нови потребителски нагласи и после да се чувстват отговорни, задето са ги създали.“
Символи, мисъл, новаторство – от тях се заражда, раз¬вива и все още се налага философията на „Прада“.
Стефано Пилати, творчески директор на „Ив Сен Ло¬ран“, който в „Прада“ е работил първоначално като кон¬султант по тъканите, а след това – като сътрудник по оформянето на цялостния стил, признава: „Това е една от рядко срещаните в света на модата търговски марки, която наистина отприщва въображението благодарение на способността си да въздейства със силата на мисълта и със стремежа да бъде градивна в непрестанното актуали¬зиране на тази мисъл. Такъв е резултатът от играта „в от¬бор“ на Прада–Бертели, които са сред първите, проявили любопитство и гъвкав подход към други форми на визуалните изкуства, на комуникацията, на изразните средства като цяло. Те са хора със силна съвременна идентичност“.
Но да се върнем към срещата в онзи творчески, ала може би все още не концептуален 10 юни 1977 г.
Нещо повече, нека се върнем и по-назад във времето, защото това е от основно значение за създаването на яв¬лението „Прада“.
Всичко започва през пролетта на 1913 г., когато дядо¬то на Миуча – господин Марио Прада – и брат му Марти¬но откриват в прочутата миланска Галерия „Виктор Ема¬нуил II“ елегантен магазин, над който се чете надписът „Братя Прада“.
На рафтовете и на витрините са изложени куфари и пътнически сандъци с многобройни отделения, пътни чанти, вечерни дамски чанти с необичайни висулки във формата на череп, бастуни за разходка с дръжки от сло¬нова кост, гребени от костенурка, кутии за бижута. Тези изделия привличат с разнообразието на кожите, от които са изработени: слонска, моржова, алигаторска, змийска и от какви ли не още редки животни. Освен това са показани съдове от порцелан, часовници и различни сребърни прибори. Най-търсените артикули са кожените несесери за пъ¬туване с изискани орнаменти от кристал и едни странни сандъци за морски пътешествия, наподобяващи малки подвижни гардероби.
Успехът на магазина е толкова голям, че само шест години след откриването му, през 1919-а, дванайсет месеца след края на Първата световна война, той става официален доставчик на Савойската династия, а това за времето си е възможно най-престижното отличие.
Следвайки примера на коронованите особи, важните клиенти се умножават. Сред тях са не само изтъкнатите милански фамилии, но и редица европейски аристокра¬ти – редовни посетители на представленията в разполо¬жената на две крачки Ла Скала. Те не пропускат да ми¬нат през магазина на братята Прада, за да купят сватбен подарък или да понапазаруват, преди да отплават на ня¬кое далечно пътешествие.
Освен това е истинско удоволствие да влезеш в този магазин с неговите светли дървени ламперии, с пода на черни и бели квадрати и с картината на прочутия сценограф на Ла Скала Никола Беноа, която неслучайно изобразява един голям параход.
Господин Марио е запален пътешественик.
На млади години е бил в Германия, там е работил в кожарски магазин. Ходил е и във Великобритания и Съединените щати. Продължава да пътува, защото обича нещата да са изпипани, а италианските кожи изобщо не са му по вкуса. Предпочитаните му доставчици са от Австрия и Германия, където е оставил частица от сър¬цето си, привлечен от сериозния подход, културата и традициите на немците. Нещата се развиват добре и той отваря втори магазин на улица „Манцони“.
По време на пътуванията си господин Марио не раз¬глежда само кожи и паметници. Повлиян от брат си Мар¬тино, който е активист на „Ационе католика“, се увлича от идеите на движението. През 1920–1930 г., пътувайки до Лондон и Париж, носи поверителни документи на дон Луиджи Стурцо, към когото се обръщат редица съна-родници, принудени да емигрират, защото са били преследвани от фашистката полиция.
В пътническите чанти на господин Марио все има по някое невидимо за окото отделение, в което да скрие тези силно компрометиращи документи и да не бъде разобличен.
Междувременно брат му Мартино го оставя да се оп¬равя сам с магазините, за да се посвети изцяло на поли¬тическата дейност на Народната партия.
За съжаление изработените от костенурка и кроко¬дилска кожа изделия изобщо не са подходящи за годи¬ните на Втората световна война и началото на следвоенния период. Отлетяло е времето на коктейлите под зву¬ците на оркестъра на борда на порещите океана кораби. Вече никому не са нужни големите, пищно украсени пътнически сандъци. Процъфтяващата търговия е без¬възвратно в миналото. Отпада проектът да се открие тре¬ти магазин „Прада“ в Рим. Красивата Галерия в Милано е бомбардирана. Очертават се проблеми от съвсем друго естество. Първият магазин все още се крепи, макар че започва да запада, вторият на улица „Манцони“ е закрит. Сравнението с отминалите години е немислимо.
Марио Прада се пита унило къде са отишли всички онези богато облечени хора, които преди влизали и по¬ръчвали най-ценното от неговите стоки.
През 1958 г. господин Марио умира и магазинът е наследен от дъщерите му Нанда и Луиза, която като харак¬тер и организационен усет е повече „немкиня“ от сестра си. И, естествено, нещата се променят. Хубавият мага¬зин в Галерията запазва привлекателността си, само че клиентите му са съвсем други. Това са буржоата, които в онзи труден период на възстановяване на страната ра¬ботят усилено, но са изпълнени с надежда. Магазинът съхранява реномето си през шейсетте и седемдесетте го¬дини на миналия век, ала така и не успява да постигне значими успехи. Положението дори се влошава по време на революционната епоха, наложила пластмасата.
Нека обаче се върнем там, откъдето подхванахме на¬шия разказ, на деня 10 юни 1977 г., когато започналата отскоро да работи в обвеяния със слава магазин на семейството госпожица Миуча Прада иска на всяка цена да види кой е онзи тосканец, който си позволява да имитира чантите, имащи зад гърба си една такава предистория.
Търсенията й сред щандовете на „Мипел“ не траят дълго.
Нечестивецът е открит.
Сдържано, формално представяне. След това с най-хладния от своите хладни погледи госпожицата го ули¬чава в имитация, прегрешение, утежнено от обстоятелството, че е забелязала редица според нея огромни раз¬лики между неговите чанти и оригиналите на реномира¬ната фирма, която навремето е била доставчик на Негово Величество.
В поведението й, съвсем на място, прозира високоме¬рие, което не липсва в нейния и без това опак характер.
Ала младежът изобщо не е от тези, които се страху¬ват от пререкания, напротив. Така че не само отговаря на упреците, но като добър покерджия вдига мизата, стараейки се да я убеди колко ще спечели, ако се съюзи (засега само в бизнеса) с него.
„Виж го този, кого тръгнал да учи на занаят“, мисли си, леко уплашена, надутата госпожица от Милано, об¬лечена в поличка от „Ив Сен Лоран“.
„Виж я тази, кого тръгнала да учи на занаят“, мисли си, леко уплашен, суровият млад тосканец, облечен в син костюм.
Но ето че само след няколко седмици започват да ра¬ботят заедно. И искат да се опознаят по-добре, да бъдат по-често двамата, и то без да говорят за чанти.
Откровеният и нетърпящ възражения начин, по който той я е накарал да разбере, че следва да разшири хори¬зонта си, да мисли по-мащабно, с една дума – да се отърси от миналото и да се огледа както трябва, в края на краищата успява да я убеди.
Така Патрицио Бертели, който междувременно е обеди¬нил цялата си дейност под марката „Пелетиери д’Италия Спа“, подписва договор за лиценз за производство и ексклузивна дистрибуция в страната и в чужбина на всички кожени изделия с марка „Прада“.
Съпътстван от скрити погледи и искри на копнеж, този договор официално е първата тухла в изграждането на фирмата, а тя само след няколко месеца, нужни за укрепването на бизнес съюза, ще започне да дава първите си плодове.
Дали това става възможно предимно заради взаимно¬то привличане, или заради перспективите за печеливш бизнес? Никой от двамата така и не се осмелява да отговори.
Все пак като че ли интересът към новото, проектът за разширяване на търговията и тяхната любовна история са набирали сила повече или по-малко едновременно. Колко ли любови са разцъфнали след едно първо, протекло съвсем не в приятелски дух запознанство? Тази схема е класика в жанра.
През 1979 г. те заживяват заедно, делейки времето си между нейното жилище в Милано и неговото в Арецо. Чувствата ги обединяват, но иначе, от гледна точка на бизнеса, всеки от тях е твърдо „сингъл“, защото доста дълго между „Прада“ и „Пелетиери д’Италия“ ще про¬дължи да е валиден само онзи договор за лиценз.
Полята и хълмовете на Тоскана, с ярките, менящи се с всеки сезон цветове, са неизказано романтични. Но тях¬ната чувственост и нежност не бива да оставят на заден план целта, а тя е „факти, не думи“, ако го кажем с из¬вестната тогава реклама за хладилници.
Когато по време на „Мипел“ Патрицио вдига миза¬та при „играта на покер“, твърдейки, че „Прада“ следва да се захване с нещо ново, наистина вярва в това, което казва. Той не е човек на протакането. За да се развиваш, трябва да умееш да рискуваш. Девизът му, взет, между другото, от един исторически източник, е „Който спре, е загубен“.
Коя е първата стъпка? Разширяване на производстве¬ната гама чрез навлизане в нова територия. „Кожите са налице, ще правим и обувки. Отсега нататък ще има чан¬ти и обувки „Прада“.“
Но Миуча го слуша с половин ухо. Научена е да бъде предпазлива, още повече в това ново приключение. Пък и чантите се продават добре, много добре, все по-добре, така че защо трябва да се поема по нов път, да се обър¬кват добре раздадените карти?
Контра, контра, контра.
Бертели се опитва да реконтрира, ала безуспешно. За¬това един ден я успокоява с мек, лицемерен тон: „Бъди спокойна, няма да говорим повече за това. И без теб пак ще правим обувки“.
Улучва директно в десетката.
Уязвена в гордостта си, госпожица Прада отваря нова страница в своята дейност и така, след първата година на съжителство, се появява и първата колекция дамски обувки.
В крайна сметка обувките не са ли недвусмислена по¬кана човек да върви?

Сподели в: