Това е началото на първата история "Ранчото на мисионерите" от книгата "Любов на Boogie Street" от Златко Ангелов (Scalino, 2013) . Тя се публикува специално за читателите на "Кафене.бг" с любезното разрешение на издателството. На снимка 2 – авторът Златко Ангелов в Ранчото на мисионерите.
РАНЧОТО НА МИСИОНЕРИТЕ
Дълго преди да срещна Дейвид Рот имах смътното желание да напиша разказ за любов, която се е случила в Ранчото на мисионерите. Представях си го като място за щастлива любов, ако въобще има такава. Искаше ми се да има. Да я съчиня дори, ако не мога да я намеря.
Тогава живеех в Средния Запад. Сред царевичните ниви ги нямаше нито калифорнийското ранчо, нито щастливата любов. Нямах и своя Йокнапатофа в Америка, нито свое Соуесто в Канада. Скитах се по света и познавах само други скитници като мен.
Веднъж ми попадна филма „Пусни Влага в очите за мен“. В него Клинт Ийстууд, тогава на четиридесет години, играе ролята на млад радиоводещ, който пуска музика по желание на слушателите. Филмът е заснет през 1971 в Кармел, градче на брега на океана по средата на Калифорния. Порових се и се оказа, че това е режисьорският дебют на Клинт, който тогава живеел там с първата си съпруга. История за една нещастна любов, причинена от маниакалното състояние на една от двете любовници на героя на Клинт – тази, която иска да ѝ пуска по радиото Влага в очите, едно парче на пиано от Ерол Гарнър от 50-те години.
Във филма Кармел ми се видя психеделично място. Океанът, клифовете, бръчките на терена, негостоприемните плажове, зелените величествени пинии, подстригани от облаците и преплели клони с мъртвите, които стоят забити в земята, сякаш няма кой да ги погребе, с пепелявия цвят на умита от дъждовете дървесина, какъвто имат и стволовете, довлечени до брега от другия край на света, пребити от вечните вълни. С безразличието си към стихиите, любовта си към джаза и иконоподобното присъствие на Клинт Кармел е и квинтесенциално американско поселище.
Единственото място, където бих могъл случайно да се сблъскам с осемдесетгодишния Клинт, е пианобара в Ранчото на мисионерите, което е негова собственост. Но вместо да срещна живия символ на белия американски мачизъм, в бара на Mission Ranch попаднах на Дейвид Рот. А може би е по-точно да се каже, че той попадна на мен? Каквото и да е, тази среща щеше да промени писателската ми съдба.
Пристигнах в Ранчото с дъщеря ми Бистра. Беше късен следобед. Уморен от часовете, прекарани зад волана на любимото ми BMW, бях ожаднял за първокласен бърбън. Стаите ни в „Плевнята“ бяха ангажирани онлайн, затова се упътихме право към ресторанта.
Вътре беше светло и шумно, пълно с мъже и жени, които изглеждаха като че са постоянно присъствие – местни хора от високото съсловие, повечето в напреднала възраст. Хора, които имат пари и време за убиване. Беше още рано за вечеря и гостите бяха насядали около двата бара, някои стърчаха прави с чашите си в ръка. Дървената ламперия на голямата зала на ресторанта беше все още обляна в жълто от залязващото зад океана слънце. Келнери, все още по дънки, подреждаха празните маси за вечеря с колосани покривки, лъскави сребърни прибори и чаши за вино.
Пианото – полуроял, който немците наричат флюгел, а американците бейби-гранд – беше отляво на вратата, а
за него бе закрепен овален бар от дърво с осем стола, образуващи полукръг. Напомни ми френския ресторант за осем души в Киото, където празнувах шейсет и петия си рожден ден. Бонвиван с оплешивяваща, гладко вчесана назад коса и благородна посребрена брада разчесваше клавишите. Имахме късмет, че два стола около флюгела току-що се бяха освободили, и си поръчахме капучино за Бистра и водка-мартини за мен. Самият бар с напитките и машините за кафе беше отзад, в една сумрачна ниша и за мое голямо съжаление между бутилките зад гърба на дебелия барман в черна риза с навити ръкави не видях любимото ми царевично уиски Wild Turkey Rare Breed („Див пуяк – рядка порода”). Повечето клиенти пиеха бяло вино, барманът им доливаше от време на време.
Извадих Канона от калъфа и се приготвих да снимам. Не исках да изглеждам като турист, но атмосферата беше незабравима. Отдясно на дъщеря ми пред чаша червено седеше стара дама, вероятно над осемдесет, която ми се усмихна окуражително.
– Откъде сте? – попита тя, полуобърната към Бистра, която беше по-близо до нея.
– Аз живея в Пало Алто, а татко заминава за Европа – каза Бистра. – Ти от Кармел ли си?
– Да – каза старата дама. – По работа ли в Европа, господине?
– Не – казах. – Живях дълго в Америка, време е да се прибера на Стария континент. Позволявате ли да Ви щракна? Имате толкова изразителни очи!
– Разбира се – каза дамата с очарователната усмивка на добър и преживял човек. През визьора очите ѝ ми се видяха все още прозрачно сини, каквито са били през младите ѝ години, като тихоокеанско дъно в слънчев ден, едни непогрешимо американски сини очи, но после на снимката забелязах, че всъщност бяха започнали леко да избледняват и да стават сиви, ала усмивката, която образуваше две розови торбички върху скулите ѝ, ги поддържаше живи, възвръщаше им сексуалната привлекателност. Докато щраках, дамата продължи: – Твоята дъщеря е прекрасна, трябва нея да снимаш.
Не отговорих, прехласнат по изненадващия сексапил, който излъчваше лицето на старата дама, и тя се обърна към Бистра:
– Какво работи баща ти? Фотограф ли е?
– Не, писател е.
– Не е ли почти едно и също? Мен ме снимаха толкова много фотографи през живота ми, но нито един писател не писа за мен.
– Да не сте били мис Америка? –попитах наслуки.
– Бях мис Калифорния – каза тя. – Някога. Сега съм мис Пенсионерка. Преди двайсет години си купих къща в Кармел и оттогава почти всяка вечер съм в този бар. Онзи стар каубой Клинт идва понякога тук сам и сяда на пианото. Анджелика Хюстън беше веднъж с него. Помня бащата на Анджелика, незабравим мъж! Бях се явила веднъж на проби за негов филм, забравих вече кой, но не ме взе. Какъв sex appeal притежаваше този мъж… Убийствен… Но може би не е добре да говоря така пред една млада лейди, която е с баща си… – спря се тя и пусна синеоката си усмивка. Зъбите ѝ бяха безупречни, макар и започнали вече да стават прозрачни.
– О, няма страшно – казах. Замириса ми на кафе, скъп алкохол и … лула, пура… Просто лъх на стари времена – знаех, че дори в този бар вече не е разрешено да се пуши.
– Така ми се иска животът да беше останал като едно време, – сякаш отгатнала обонятелните ми фантазии, каза дамата. – Не толкова, че имаше high life и lowlife, а имаше благородство, имаше уважение, страхопочитание. Хората знаеха кой колко струва. Днешният свят е само фойерверки. Преди две вечери бях канена на вечеря с бели папийонки и бални рокли, на вид почти като преди. И какво? Хората приказваха, без да се слушат и почти всеки поглеждаше през пет минути към мобилния си.
– И не знаят кой колко струва – чух да казва игриво басов глас зад гърба ми и заедно с думите ме лъхна остра, горчива и много приятна, истинска миризма на пура. Тримата се обърнахме едновременно. Зад гърба на дамата се беше изправил джентълмен, на който не бих дал повече от седемдесет, с пура в едната ръка, другата беше вече върху рамото ѝ. Живият Джон Хюстън! Но какво става днес, да не би това ранчо да е някакъв музей на звезди?
– О, Дейвид! – възкликна тя и той се наведе, за да го целуне по бузата. – Стара любов! – обърна се към нас. – Дейвид, това е господин … ?
– Ангелов …
– … и госпожица Ангелов, дъщеря му. Заприказвахме се тук, той е писател от Средния Запад. А това е Дейвид Рот – посочи тя към високия господин. – Много известен журналист от „Сан Франциско Кроникъл“… И не по-малко известен Дон Жуан, днес достопочтен пенсионер…
– Пенсиониран само като журналист – прекъсна я с гърлен заразителен смях Дейвид Рот. – А това е небезизвестната Сара Хатауей – поклони се той на старата дама. – Самото благородство!
Той се ръкува с мен и Бистра, издуха дима от пурата си и отиде да вземе стол, за да седне.
– Писател значи? – каза той като се върна и намести до бившата мис Калифорния. – Какво пиеш? О-о-о, мартини с лед!
– Да, по липса на хубав бърбън.
– Защо, не харесваш ли Джак Даниелс? – вдигна той чашата си с уиски без лед.
– Пия уиски само от Кентъки – казах. – И мартинито обичам да го пия в оригинална чаша със столче, но поискам ли го с лед, това сякаш за всеки барман в Америка означава, че трябва да го налее в чаша за уиски. Тук дори трябваше да си поискам маслините…
– В Япония в подобни барове всеки от редовните си има своята стъклена колба със саке, коняк или уиски и колбите са наредени на стъклени рафтове зад бармана – каза Дейвид Рот в знак на съгласие.
– А в Испания върху бара в големи чинии са наредени тапас или, ако си в Баската област, пинчос – добавих аз.
– Вървят страхотно с ледена бира или френско розе. Младата госпожица била ли е в Испания? – каза той с лек седящ реверанс.
– Да, но предпочитам Италия – каза Бистра с усмивка, не по-малко прелестна от тази на старата лейди. – Обичам спагети и джелато. При това не съм чела Хемингуей.
– И слънцето залязва – каза Дейвид Рот. – Какво ще кажете да продължим тази тема на вечеря? Да речем, след два часа, аз ще запазя маса.
Вечеряхме тримата, без прекрасната стара лейди, която се извини, че ще има гости у дома. Това ме натъжи, очаквах тя да ме зареди със своите любовни спомени. Менюто беше претенциозно, но чаудъра от миди и варения омар върху филе миньон бяха приготвени с въображение. С десерта пихме трийсетгодишно „Сотерн“. Дейвид Рот забавляваше дъщеря ми с пикантни истории от кариерата си на журналист. Но всъщност скрито ме наблюдаваше. Аз се правех, че скучая, и на свой ред го наблюдавах, заинтригуван от енергията, която излъчваше. Първият ми въпрос – на колко е години – беше на езика ми, когато той ме изпревари:
– Златко! Правилно ли произнасям името ти? Кажи ми, Златко, за какво пишеш?
– За човешките драми – отговорих. – За онези драми, които не се виждат отвън.
– Печелиш ли добре от книгите си?
– Езикът, на който ги пиша, е малък. Печалбата, измерена в пари, също е малка.
– А в какво друго се измерва печалбата?
– Усещането, че владея занаята, може би най-неповторимото усещане за мен, също лично изразената признателност от читатели, новите приятелства. Думите или възвисяват, или убиват и тяхната употреба е най-високата отговорност, която съм поел, когато съм избрал този занаят. Ти си от същия занаят, не ти казвам нещо ново. Ровил си се в човешките истории, познаваш политиката на всяко човешко поведение. Не си ли писал белетристика?
– Нямах време. – Дейвид сякаш искаше да каже още нещо, но се спря. – Лъжа те, Златко, – изрече неочаквано – не исках да поема моралната отговорност. Прощавай, млада госпожице, този разговор сигурно е скучен за теб. Хайде да тръгваме, ще го продължим друг път.
Бистра трябваше да се върне в Пало Алто на другия ден и ме остави без кола. До полета ми за Лондон през Амстердам имаше две седмици. Всеки следобед сядах в бара, слушах джаз и си разменях любезности със Сара, старата дама, която винаги си поръчваше калифорнийско мерло. Чаках да се появи Дейвид, който мистериозно изчезна след вечерята.
В събота намерих съобщение от него на телефонния секретар в хотелската стая, канеше ме на вечеря в „Прасето“. Предлагаше ми да си взема записващо устройство. „Дъх на прасе“ е на Сан Карлос и Пето, има градина с гледка към планината и е бившо притежание на Клинт Ийстууд. Бях в ресторанта точно в седем. Дейвид изглеждаше уморен, въпреки че току-що бе взел душ. Пред него, на дървена маса без покривка, имаше две чаши за шампанско, а в кофичка с лед до масата – запотена бутилка просеко.
– Аз живея във френската част на остров Сейнт Мартин – започна той без предисловие, след като се увери, че съм включил дигиталния си диктофон. – С петата си съпруга. Тя е на петдесет, разликата ни е тридесет и две години. Мда-а-а-а, тя беше маце на двайсет и пет, когато се омъжи за мен.
– Дейвид – прекъснах го аз. – Защо си въобразяваш, че тези неща ме интересуват?
– Защото вие писателите винаги търсите секс и неочакван край на любовните истории. В моя живот ги има и двете.
– Не е ли по-добре да ти задавам въпроси, а ти да играеш ролята на интервюиран? Като чуя всичко, аз ще реша какво да използвам.
– Да, така е честно. Питай!