Срещам се със София Папазова по повод втория й роман, който ще излезе до дни. Той е с поетичното име „7 маслинови цвята”, издава го издателство "Скалино". Преди читателите да разтворят страниците му, си поговорих със София за любовта, живота като емоция, а не само едно прагматично пътуване, предопределената съдба или доколко можем да я избираме.
Кратка биографична справка:
София Папазова е родена на 9 Януари 1979 г. в гр. София. Завършва художествената гимназия за приложни изкуства през 1998 г. – специалност металопластика и УАСГ през 2004 г. – специалност архитектура с диплома магистър. Работи като архитект и дизайнер. През 2012 г. издава дебютния си роман “Живот в стъпки по пясъка”. След него започва сътрудничество с Public Republic.
Действието се развива в Италия, както и в предишния ти роман „Живот в стъпки по пясъка”. Още от първото изречение личи, че си влюбена в този средиземноморски рай? Откъде идва тази любов?
От предишен или бъдещ живот. И знам, че един ден ще живея в Италия. След първата книга всички въпроси бяха насочени натам: „Защо Италия?“, „Защо не България?“ и ето, сега с новия роман, предоставям на читателите една компилация от български и италиански герои, места и начин на живот.
Новият ти роман „7 маслинови цвята” е изграден по всички правила на сантименталния роман? За читателите-неспециалисти в литературните жанрове – каква е целта на сантименталните романи?
Сантиментален? В основата на разказа е жена, която заради психически тормоз стига до лудост и губи себе
си и живота си за дълъг период. Връща си загубеното с цената на адска борба. Не бих казала, че това е сантиментално. Не гледам на тази книга като на сантиментален роман, а като на нещо, което се случва в реалния живот, който не винаги е романтичен. Целта на всяка книга е да поведе читателя нанякъде, да го измъкне от реалността, да му даде разнообразие и да го научи на нещо. И може би аз пиша такива книги, каквито обичам да чета. А и животът е една емоция. Онова прагматичното пътуване през него, без много чувства, за мен не живот, а физическо съществуване.
Защо избра числото 7?
7 е магическо число, което съчетава 3 – числото на духовността и 4 – земното число. 7-те цвята за мен са четиримата главни герои – Самуела и Козимо и Саня и Кави, и техните три деца. Но се надявам всеки читател за себе си да открие неговите 7 маслинови цвята в романа, да ги разпознае и усети като образи.
Много героини, много красиви жени и омагьосващи мъже, много любови – какво е общото и различното между твоите героини и историите им?
Всеки герой в книгата има своята съдба, своите преживявания, своя начин за справяне с живота и своите чувства, вървейки през сюжета. И както казвам и в посвещенията: „Човешките съдби понякога си приличат.“. Да, те си приличат, но няма два индивида които да преживеят едно и също нещо, еднакво. Въпросът ти ме води и към една тема, която винаги ме е вълнувала. Има ли съдба и до каква степен хората сами определят пътя си? Колкото и да е странно и двете твърдения са моите твърдения, въпреки че те си противоречат – няма случайни неща и човек сам гради битието си.
Не си имала възможност да се включиш в предишната книга на „Скалино” – Възможните майки. Смяташ ли, че с новия си роман даваш свобода на размислите си и по тази тема – за ролята на жената като майка?
В един разговор с Емилия Миразчийска – моята издателка, редакторка и вече приятелка, споделих тъкмо това, че съжалявам, че когато са съставяли „Възможните майки“ не сме се познавали и не съм имала шанса да се включа и аз в сборника и тя ми отвърна, че всъщност чрез „7 маслинови цвята”, издателството продължава тази линия, за което съм щастлива. Аз съм майка. Дъщеря ми е сред посвещенията в началото на книгата и е родена на 7-мо число. Реших да й подаря „написването но текста“ – целия процес по създаването на тази книга, за рождения й ден и случайно или не това е тъкмо 7-мия й рожден ден. Няма да навлизам навътре в темата за взаимоотношенията дете-родител, защото тя е необятна. Единствено се надявам да бъда приятелка на дъщеря си, защото такова приятелство побира в себе си много ценни трепети.
Писател, журналист, художник. Какво пише всъщност на визитната ти картичка? Как се чувстваш в толкова много роли и как си съжителстват в работата ти?
На първо място – архитект. Рисуването ми помага да гледам на света доста по-цветно. Писането за мен е достигната мечта и съм благодарна, че намерих своите читатели. Не се чувствам журналист, но се радвам че имам възможността да съм част от различни събития и да ги отразявам. Това обогатява ежедневието ми и ме запознава с много хора, което е много ценно за мен. Може би в заниманията си изразявам едно и също, но чрез съответните похвати в различните дейности. Каквото и да правя, винаги влагам и мисъл, и емоция, и страст едновременно. Иначе не се получава.
Ежедневието ми е натоварено. Ако не чертая – рисувам, ако не рисувам – пиша, ако не пиша – чета. Понякога си казвам например: „Днес следобед ще си почивам!“ – това не се случва. Дори ако е събота и неделя. Все се захващам за нещо, не ме свърта. Може би защото обичам това, което правя, в мен няма усещане за работата като за ангажимент и вместо умора от изпълнението й, чувствам сладкото удовлетворение. Ако нещо ме товари, то това са сроковете, защото винаги ги спазвам и се съобразявам с тях.
В главата „Кардинално” има 7-те утвърждения, позитивни мисли, които Самуела си повтаря всеки ден, за да гради любов и хармония в живота си. Това ли е и твоето верую? Да не би да ги имаш написани на табелки у дома?
Това с табелките ми хареса, но не, написани са на много по-трайно от парче хартия място – в съзнанието ми. И смятам, че положителното мислене е религията на 21-ви век. Да, това е моето верую и за радост не само моето, а и на още много хора. Животът ме среща с все повече положително мислещи личности и съм благодарна за това.
Имаш ли любимо италианско ястие, което приготвяш вкъщи за семейството ти?
Пица и паста, разбира се. И то в най-основния им вид, с малко продукти. Най-вкусни са именно простите рецепти, приготвени само от няколко съставки и по правилото на тосканците, че броят на продуктите не трябва да надхвърля числото пет (тук е 5, не 7 :)), колкото са и пръстите на едната ръка.
С какво чувство и размисли се надяваш читателите ти да затворят последната страница на „7 маслинови цвята”?
За мен най-важно е читателите да изпитват наслада от четенето, да са нетърпеливи да узнаят какво ще се случи, да съпреживяват. Основна идея, заложена в книгата, е че мечтите не се сбъдват, те се достигат. С много вяра, упоритост и труд. И ако човек сам не се погрижи за себе си, за личното си щастие, себеусещане и блаженство, няма кой друг да го стори вместо него.