Разговарям с Калин Терзийски за новия му роман "Любовта на 45-годишния мъж". А той, както винаги хвърля въпроси и отговори бомби за "нечестното" писане, което ражда кухи клишета, за животинското у хората и за понякога по-истинското общуване във фейсбук, отколкото на живо.
Като че ли много бързо дойде новият ти роман „Любовта на 45-годишния мъж”?
Писането на роман се оказа като дългите планински преходи – дори да се строшиш от тичане, все за едно и също време ще стигнеш. Планинарите го знаят много добре. По същия начин е с писането на романи. Дори да положиш огромни усилия, пак ти трябват око 8-9 месеца време. Може и да се мотаеш, да си бавен и прецизен, скрупольозен и пак ще го напишеш за 8-9 месеца. Този роман го писах много прецизно. Може би е от възрастта, което би трябвало да ме плаши. Това е описано и в самия роман – писах го чувствено и прецизно. Причината е в полярността и парадоксалността на 45-годишния мъж (макар че аз съм 43-годишен). Той се чуди на своята прецизност и обиграност в живота, но се чуди и откъде у него изведнъж се появява толкова чувственост и пламенност. Аз пишех по същия начин, имитирайки го.
Така се получи особен роман, херметичен, затворен между двама човека, а всъщност в главата на един човек. Нека това не отблъсква читателя, защото между страниците се появяват и много други хора. Истината е, че всичко се случва в главите ни – това е философията на този човек, което е прозрение на всички мъдри хора от всички времена. Героят ми смята, че това прозрение може да се използва, за да бъдем щастливи. Щом всичко се случва в главите ни, то би могло да е под наш контрол. Той се влюбва толкова страшно, че е ясно, че ще бъде нещастен, но не може лида направи така, че тази нещастна любов да му донесе богатство и щастие. Ей така – просто защото я е имало, а иначе ще е един безчувствен труп. Затова е страдал, той е много умерен, прецизен, хладък човек; пише драми за любовта и в същото време не изпитва нищо. Изведнъш истински се влюбва, разтреперва се и нормаланата реакция, когато любовта е нещастна и несподелена е да я приеме като нещастие. Като възрастен, опитен човек той иска да изчегърта това нещастие, да го изтрие, игнорира, омаловажи, да му се присмее, да го приеме по сух и рационален начин; т.е. да го лиши напълно от стойност. Но какво стойностно ще остане? Какво хубаво и ценно ще остане в живота му, ако изтрива всички ценни неща, защото са полезни? Не може да командваш чувствата си, но щом е стигнал до това прозрение, мисълта му ще канализира чувствата лека-полека. „Няма да ревнувам,няма да страдам от несподелената любов, а ще й се радвам.” Това казва аз-ът на самия герой. След като руслото вече е заложено, чувствата лека-полека тръгват по това него. Например – научили сме се през вековете да не се убиваме един друг. Чрез натрапването на тази мисъл сме стигнали до погнуса при насилието, причинено от човек. Нека така да канализираме чувствата си, че да отпаднат ревността, завистта, собственическото алчно желание за имане на всяка цена и на всичко, включително на другия човек и на другите хора. Първо се тръгва от ясната и хубава мисъл и след това малко-по малко чувствата я следват.
Естествено някой психотерапевт ще каже, да, чудесно, той е открил хладката и топлата вода едновременно. А аз ще кажа, че романът не е наука. Той е изкуство, което не се интересува особено много от наука. И така – героят ми е нещастен и открива, че всичко, което се случва в живота му и го разтърсва, е голямо богатство. И ужим – край, а то няма край, защото едно нещо, което си преживял, завинаги остава в теб. Ако го изчегърта, изтрие, обезсмисли, то няма да е негово богатство, но ако го запази трепетно и живо, то ще остане негово богатство. И тук стигаме до фейсбук. Живите срещи минават сравнително повърхностно, както се случва в сегашния живот, за да отидат към истинските и много вълнуващи срещи във фейсбук. Той, като всяко трепетно средище за общуване на хора, е достатъчно добро, за да предадат всички нюанси на чувства, когато ги има, а когато ги няма, хората дори да лежат голи, опрени един до друг, между тях ще има стени. И обратното – дори във фейсбук двама души да си пишат само със скобички и емотикони, стига да има истински трепетни чувства, те ще преминат и през този канал в целия си непокътнат вид. Човешкото умение да обича и да чувства е невероятно и е най-голямото ни богатство.
Не е ли странно, че след чисто материалните теми – войнишките истории, алкохола, лудостта, от предишните ти книги, ни разказваш толкова виртуална случка?
Те не са чак толкова материални. Винаги при мен има чувство на откъснатост от света и живота. Това е характерно за всеки интроверт, който не пипа масата, а се интересува от усещането, което предизвиква масата у него. Всеки човек мисли и разсъждава именно за усещането си за маса, а не за самата маса. Може би някои ме критикуват защо пиша книги за себе си, а не пиша за Възраждането, Възродителния процес, Прехода. Аз пиша за всичките тези неща, но по много честен начин, за това, което е минало през мен и е оставило усещането. Не съществува друг начин да пишеш честно за света. В противен случай бълваш кухи клишета. Само това, което е минало през нас и е оставило в ситото на душата ни камъчета и златни люспички, то може да се опише. Да пишеш абстракции (всичко, което не е останало в ситото на душата ти от личното преживяване) е просто детинщини, следване на установени клишета.
От 25-годишна възраст пиша какво ли не – от смъртни актове и психологически изследвания през рекламни материали и безбройни статии и есета за вестници, разкази и т.н. Най-накрая реших, че трябва да пиша съкровената, преживяната истина , защото така се постига дълбочината. Ако искаш да стигнеш до дъното на Марианската падина, ще се захванеш с неща, които познаваш издълбоко, а не, защото така пишат хората по принцип и така се пише добре. Писателят трябва да е извънредно съвестен и внимателен дали не прави някакви инфантилни глупости. Не! Остави всичко това и погледни чудовищните дълбини на собствените си истини. Те се постигат единствено чрез наблюдение, самонаблюдение и дълбок размисъл.
Копаене навътре.
Да, защото там можеш да видиш това, което е навън. Няма как да видим това, което е навън, можем да видим преживяванията си от това, което е навън. Виждаш болно котенце, но нямаш нищо общо с животинчето, а с тъгата си по него. Изследвай тъгата си толкова неистово и дълбоко, че чак ти самият да се уплашиш колко добре си я опознал. Ти не се откъсваш от котето, това, което имаш е тъгата, мъката и състраданието към него. Те са нещата, които можеш да опознаеш.
В „Любовта на 45-годишния мъж” има ли отново автобиографичен момент, както в останалите ти книги?
Тази история е странна компилация, защото, може би знаеш, аз съм много активен във фейсбук. Тя се роди от няколко истории във виртуалната общност. От много удобрана за моите философски разсъждения тема за отминалите векове на дълг, омраза и насилие. В тези кръвожадни времена на алчност и зверство у хората са живеели единствено съревновавайки се по най-зверски начини, „надбягвайки се като плъхове”, както казваше Рангел Вълчанов. Тези времена са противопоставени на възможното ново време, когато хората могат най-накрая да станат благородни. Хората могат да се откажат от зверското си минало,когато най-доброто нещо, което се е случвало е да се избиват в огромни мащаби и да властват един над друг и да имат, да притежават – жена си, мъжа си, земята си, да го имат и да убиват заради това.
Чрез моя светъл герой, което е един мрънкащ, на моменти отчаян и оплакващ се човек, исках да кажа край на тези времена.Край на това алчно кръвожадно собственичество, разпростиращо се от кибритената кутийка до човека е просто атавизъм, рога, опашка и копита, нещо грозно. Загърбили сме безпричинното убийство, но това собственичество не сме загърбили, даже го смятаме за норма, за свещено – „Това е моята земя, моята Татковина! Ще убия 10 000 македонци илитурци заради нея! Това е моята жена и нея ще убия и този, който я е пипнал. Аз съм смел човек, българин, аз пия кръв!” Тези времена са нелепост, в тях животинската ни природа е била извор на гордост. По-добре с насмешка и леко неудобство да казваме „Това мина”. Други ще кажат, потривайки ръце със задоволство „Не,не, човек винаги ще бъде такъв.” Да, човек може все още да е склонен към това, но тенденцията трябва да е към отказ от животинското. Отдолу да останат зверските ни енергии за разрушение и притежание, те могат само да служат като двигател за нови по-благородни неща.
Признавам, че книгата много ме развълнува, докосна ме много лично. Кога ще бъде премиерата й?
Понякога нещата, когато са естествено съвършени, не става дума за моя роман, може би тези герои са много съзвучни с истината, те си намират резонанс, започват да вибрират на една и съща честота с истински хора. Както Робърт де Ниро и шофьорът на такси са завибрирали на еднаква честота. Първоначално за ролята е бил определен Харви Кайтел, но така се е случило, че я дават на Робърт де Ниро. Та, двама актьори – Ангел Генов от Театър „Българска армия” и Рая Пеева от Театър „Възраждане”, която на 22-годишна възраст взе „Аскеер”- , те двамата на 8-ми ноември, в клуб Maze на ул. „Граф Игнатиев” от 19 ч. ще изиграят/прочетат откъс от романа. Надявам се този роман да накара хората да станат по-добри. Може да звучи глупаво, но така ми се ще.
Прочетете още за книгата:
Калин Терзийски разказа за "Любовта на 45-годишния мъж"