Музикалното пътешествие на Ерик Клептън на двоен диск.
Да се хванем на бас: спрете някого случайно на улицата и го накарайте да ви каже името на поне един китарист. Сто процента ще чуете „Ерик Клептън”. Електрическата китара определено е инструментът на нашето време и никой не свири по-освободено, страстно и силно от него. Не само, Клептън е нещо много повече от виртуозен китарист. Певец, автор на песни, икона и оцеляващ през всичките тези години, неговото музикално пътешествие е безкрайно и очарователно.
Като толкова много отдадени млади брит музиканти през ранните 60-те, неговото първо вдъхновение е блусът. Защо толкова много бели тийнейджъри от средната класа, раснещи зад дантелените завеси на префинените следвоенни английски предградия са така приковани от музиката на черните изполичари от делтата на Мисисипи и до днес остава загадка. Самият Клептън казва: „Мисля, че имаше нещо в образа на самотния блусмен и това, че той е необразован и на дъното. Аз поне от нещо такова се впечатлих и усетих истинската ценност на нещата.”
Каквито и да са били причините, Клептън се потапя в блуса и когато се присъединява към Yardbirds през 1963, той вече има репутацията на най-добрия блус китарист в Лондон. Само няколко години по-късно статусът му вече е толкова нагоре, че провокира избухването на известната графити епидемия по стените в цяла Британия „Клептън е Бог”. Въпреки че той самият скромно предпочита прякора ‘Slowhand’.
В ранните години на своята кариера Клептън до голяма степен е блусарът пурист, заявяващ желанието си да свири „откровена и неподправена музика” като причина да напусне Yardbirds, които преследват чартовете. Към 1966, неговите музикални хоризонти бързо се разширяват. Поп музиката, която той преди толкова е презирал, вече набира сила и така наречената ъндърграунд рок сцена изплува на повърхността. Търсейки нови предизвикателства, той събира Cream заедно с Джак Брус и Джинджър Бейкър.
През следващите две години Клептън и Cream пренаписват лексикона на модерната рок музика със смесването на блус, рок и психиделия. Успехът на бандата в голяма степен се базира на обновяването на блус стандарти като Crossroads на Робърт Джонсън, удължените китарни сола, на които Клептън е пионер, както и иновативните ефекти, които използва като фийдбек и дисторжън. Също така именно в Cream Клептън открива своята композиторска дарба, началото поставя Badge, една от вечните класики на бандата от албума, тяхна лебедова песен, Goodbye (1969).
Следващата спирка от неговото неуморно музикално пътуване е Blind Faith, която той формира в началото на 1969 със Стийв Уинууд от Traffic (вокали и кийборд), Рик Грек от Family (бас) и Бейкър (барабани). Събрани като една от първите в света „супер групи”, но заради трудностите, които имат, опитвайки се да стигнат върха, ги разделят след година, но не и преди да издадат един класически албум, който включва брилянтното Presence Of The Lord.
Понеже няма желание да се пробва сам, Клептън става член на Delaney & Bonnie’s band, група за бек вокали, където той просто е един от всички. В същото време авторският му талант се развива и той става все по-уверен със собствения си глас, така че е неизбежно това, че рано или късно ще стартира своя самостоятелна кариера. Както и прави през 1970 – с чудесен едноименен дебютен албум, в който има както авторски композиции като Let It Rain, така и добре подбрани кавъри, включително After Midnight на J.J.Cale.
По-късно същата година следва и Layla and Other Assorted Love Songs. Албумът излиза под името Derek and the Dominos. Derek, разбира се, е Ерик, а Dominos се състоят от бивши членове на Delaney & Bonnie’s band плюс китариста Дуейн Олмън. Гвоздеят е заглавното парче, изстрадана песен за несподелената любов, посветена на тогавашната жена на Джордж Харисън, Пати Бойд. Като цяло двойният албум е подчинен на вълнуващите китари на Клептън и Олмън.
Но отново групата няма дълъг живот и Domino се разделят през 1971, наполовина записали своя втори албум. Клептън повече никога няма да е част от банда и от този момент нататък той е соло артист, въпреки всички трудности и преди да се завърне през 1974 с 461 Ocean Boulevard. Мекото настроение на албума е като шок за онези фенове, които искат да слушат десет минутни китарни сола. Материалът е предимно акустичен и показва интереса на Клептън повече към песните, отколкото към рифовете, независимо дали са негови композиции като прекрасното Let It Grow или първокласни кавъри като I Shot The Sheriff на Боб Марли.
Следва изящна серия от подобни стилни албуми през цялото идно десетилетие, в които с усет се смесват рок, поп, кънтри, фънк и блус.
Безспорно, най-добрият и със сигурност комерсиално най-успешният албум е Slowhand от 1977, в който отново се срещат фантастични кавъри като Cocaine на J.J.Cale и авторски композиции, между които и Wonderful Tonight. Също както и Layla, песента е вдъхновена от Пати Бойд, към която любовта му вече не е несподелена.
1980-те по много причини са десетилетие на музикален конфликт за Клептън. Вкусовете се променят и той работи за това да остане в крак с новото време, но за този период често казват, че се разкъсвал между желанието да се завърне към блус корените си и необходимостта са продуцира комерсиално успешни и масови продукти. В действителност и с помощта на Фил Колинс като негов продуцент, той успява с това и то доста добре. Радва се на хитове като Forever Man от 1985, като в същото време свири по стария див начин в парчета като Miss You от албума August (1986) и Pretending от много признатия Journeyman три години по-късно.
През 1991 се случва ужасна трагедия, в която Конър, четири годишният син на Клептън, пада през прозореца на апартамента им в Ню Йорк. След това той не веднъж