Владислав Христов е роден през 1976 г. в гр. Шумен. Има многобройни публикации в периодичния литературен печат – "Granta", "Литературен вестник", "Съвременник", "Страница", "Факел", "ЛИК" и др. Издадени книги – "Снимки на деца" (кратки прози, 2010), "Енсо" (стихове, 2012, номинирана за наградата "Иван Николов"). Член e на международна организация "The Haiku Foundation". Носител е на първи награди от конкурсите – за кратка проза на LiterNet & eRunsMagazine (2007), третия национален конкурс за хайку на свободна тема (2010) и международния конкурс "Cherry blossom" (2011). Три поредни години е в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Негови хайку са публикувани в издания като "Simply Haiku", "Whirligig", "Sketchbook", "The Heron’s Nest", "Мodern Haiku", "Notes from the Gean", "LYNX", "Naiku Heute", "Asahi Haikuist Network", "The Mainichi Daily News", "World Haiku Review", "Frogpond" и др., част са от международни антологии и сборници. Текстовете му са издавани на английски, немски, френски, испански, италиански, японски, руски и унгарски езици. Организатор е на благотворителния проект "Оризови полета" за подпомагане на пострадалите от земетресението в Япония през март 2011 г., и на много други инициативи, свързани с популяризирането на хайку в България.
Вече трета поредна година сте в класацията – Топ 100 на най-креативните хайку автори в Европа, какво значи това признание за вас?
Признанието е повод да осмислиш докъде си стигнал и накъде искаш да продължиш, въпреки, че последните години пиша повече поезия отколкото хайку, тази литературна форма все още ме привлича с краткостта и простотата си. Хайку е начин на възприемане на света, веднъж отворил очите си за него, през колкото и други форми и жанрове да минеш, то остава дълбоко вкоренено в сетивата и сърцето ти.
Стана ли по-популярно хайку в България след успехите на българските автори в чужбина?
Да, намирам тези успехи за една добра тенденция, продиктувана от нуждата за изразяване в кратка форма. Щом образците на хайку в страната ни са все по-добри значи, че ставаме по-сензитивни към средата, която ни заобикаля. Това не значи обаче, че я разбираме повече. За разбирането е нужна друга нагласа и способности, иначе ставаме просто регистратори. Регистрирането е само първия етап на възприемането. Повечето от пишещите не мръдват по-далече от него, което не е беда, по важно е движението, покоят ражда мъртви стихове.
Какво не трябва да забравят хората пишещи хайку, ако искат да станат по-добри в тази сфера?
Не трябва да забравят, че хайку не е самоцелно упражнение в подредба на думи и съчетания от тях, то не е добре звучащо тристишие пълно с красиви образи и метафори, не е състезание между пишещи кой е по-добър. То е приемане на всичко случващо се такова каквото е, индивидуален път по който всеки върви. Изводите и поуките от пътя, правят един автор осъзнаващ и успешен. Всичко това важи и за останалите литературни жанрове. Простотата на изказ е най-важното условие за случването на един текст, ако всеки съумее да я постигне по своя си начин, значи върви по пътя а не през храстите.
Какви хора четат днес поезия, има ли нужда българският читател от нея?
От нея има нужда не само българският читател, но и всеки човек жаден за познание както на човешката природа така и на всичко около нас, на механизмите пораждащи движението. Това е естествена потребност да осмисляш света чрез Словото. В поезията то е в най-концентрираният си вид, затова и истински стойностните поети са били винаги малко. Съвременната поезия е на кръстопът. Тя все повече се превръща в чучело на градската „култура“. Афиширането “аз пиша„ като повод за превъзходство пред околните, последните години ескалира и заприличва на показното консумиране на био храна. Все още сме в ерата на голямата поза, изкуството е част от лайфстайла на „модерния“ градски човек. Маниерът и подражателството шестват победоносно, но очилата от 80-те години не стоят добре на всяка глава.
Какво може да погуби изкуството?
Липсата на оригинали. Броят на оригиналите намалява главоломно и безвъзвратно. Оригиналите често не намират нужните стимули за изява и остават в периферията, те не са нужни на масата – карат я да мисли, а тя не обича това. Голяма част от консуматорите на т.н. „изкуство“ имат занижени критерии и трудно правят разлика между нисък и висок образец. Девалвацията на изкуството е част от девалвацията на ценностната система на съвременния човек. Всички ние сме наказани да видим с очите си как те се разграждат и отиват по дяволите. Чалгата е навсякъде, но в изкуството е особено страшна защото създава ниски критерии в уж подготвената и отбрана публика. Може би след време ще има отрезвяване и оттласкване нагоре, но то няма как да се случи преди да е достигнато дъното.
По какъв начин трябва да изглежда съвременната поезия, какви послания трябва да носи?
Поезията, като скенер на действителността във всяко едно време носи специфичните особености, които го характеризират, въпреки че те до голяма степен се повтарят през различните епохи поради схематичността на човешкото битие и проблемите, които вълнуват хората. Няма рецепта или формула за успешна или въздействаща поезия, и добре че е така. За мен писането на поезия е като опипване в тъмното – първо сетивата докосват, после идва назоваването. Ако искаш да пишеш поезия, не бива да те е страх от тъмното.
Как се познава един поет?
Нужно е да измина още много път преди да се възприема като поет. Някои се възприемат като такива след първият стих, други след първата книга, това е доста забавно разбира се. Харесва ми как Рембо определя себе си: “Аз съм майстор на фантасмагории”, мисля че големите поети са именно това. Поет трябва да те нарекат другите. Наричаш ли се сам така означава, че нямаш нищо общо с поезията.
Къде са поетите, когато в една държава се случват важните неща?
Те могат да бъдат навсякъде, важното е да се усещат на правилното място, а не да се чувстват длъжници на дадена кауза. Ужасно е когато робуват на клишето създадено от обществото, за това какво е поет – как трябва да се държи, какво да говори и дори как да изглежда. Развяването на лозунги и социалната активност не правят един човек пишещ стихове – поет, носенето на шалчета – също. В повечето случаи поетите са самостоятелни бойни единици, които поразяват с възможно най-силното оръжие – Словото, така че не правете грешката да ги подценявате. За щастие на политиците, поетите са толкова малко и толкова маргинализирани, че не представляват никаква заплаха.
Защо толкова много хора започнаха да пишат и да издават книги?
За голяма част от хората писането е автотерапия, за други – бягство от нелицеприятната заобикаляща реалност. По време на духовна и икономическа криза, няма как да не пропишат повече хора – това е тяхната естествена реакция на случващото се. Лошото е, когато ниските образци от това писане се наричат – литература, и се издават в книги. По този начин издателствата правят мечешка услуга на пишещите. В повечето български издателства включително и в най-големите битува практика да се издават книги не според качеството а според фактори нямащи нищо общо с литературата. Това е пагубно за такава малка литература, като нашата. Старата максима тук важи с пълна сила – качеството е винаги обратно пропорционално на количеството.
Каква книга искате да напишете?
Според мен перфектната книга е фикция, ако един автор се стреми да я напише той със сигурност ще стане твърде стерилен и пресметлив. Провалът идва не от недостатъците а от грешките, които правим опитвайки се да го избегнем. Случилите се книги дишат и не крият недостатъците си. Ето такава книга искам да напиша – дишаща и несъвършена. Надявам се, че новата ми книга с поезия ще е именно такава.