Разкажете ни как се случи „Скачай“? Как Вие самият приехте това предизвикателство, екипът, как го приема публиката?
Всичко тръгна от Здрава. Директорът на Театър „София“ я беше поканил да напише либрето за мюзикъл, свързан със София. От години работим заедно, имаме си доверие, разбираме се и сме много близки приятели, затова естествено, тя ми предложи да се захванем двамата с това предизвикателство. Ако беше друг – нямаше да се съглася. Не бях правил подобно нещо, но все пак имам професионален опит и знам за какво огромно усилие става въпрос, за какъв риск! Та ти тръгваш от нищото! В такова приключение можеш да се впуснеш само с хора, с които вече си водил битки, в които вярваш и знаеш, че ти имат доверие и ще те следват докрай, независимо от изхода – победа или поражение. Затова формирах екипа си от професионалисти, в чийто качества бях сигурен, но знаех и че са готови да поемат рискове. Не беше никак лесно, но до последно останахме заедно, държахме се един за друг, подкрепяхме се взаимно, вложихме огромна енергия, хъс и ентусиазъм в това, което създадохме и смея да кажа, че успяхме, справихме се добре и това се усеща от зрителя.
Какво носи работата по подобен спектакъл?
Безсънни нощи, въодушевени дълги творчески разговори, безкраен трепет и вълнение, с които отваряш всеки следващ файл от Здрава, за да прочетеш новия епизод, от Мартин – да чуеш новата песен. Разпалено обсъждане. Ани и Гого преливат от идеи, толкова са спонтанни и нетърпеливи, че трябва да утроя концентрацията си, за да не изпусна нещо важно, защото го раждат в момента. Никола мълчи, но така добре го усещам, че знам какво мисли. Накрая отваря компютъра си и ни шашка с новите идеи за визията и пространството, по които е работил напоследък. Сутрини, в които отваряш очи и си мислиш, че не можеш повече, че си стигнал предела си, че ще се разпаднеш още преди да си почнал репетицията и нямаш сили за мобилизация. Но после се сещаш, колко хора си повел със себе си, представяш си ги в бойна готовност и това те мотивира да преодолееш умората, огорченията, съмненията и да продължиш да водиш битката.
И има ли нужда родния театър от повече подобни скокове? Българска драматургия? Модерност?
Не, театърът няма нужда от нас. Още по-малко – „родният“. Ние, обаче, имаме. Публиката също.
Какво е за Вас самия театърът, освен професия?
Изкуство, преди всичко. Свят, друга реалност. Тръпка, познание, илюзия…
За какво мечтаете да поставите, видите на родна сцена? Като тема, жанр, постановка?
Имал съм щастието да гледам невероятни неща на родна сцена и да се докосна до творчеството и личността на велики хора – Стоян Камбарев, Елена Цикова, режисьори които правеха театъра, който ме плени. Безкомпромисен, искрен, парадоксален, вълнуващ. Това е театъра, към който се стремя, и за който все още мечтая.
Какво е следващото, над което работите?
В момента репетирам пиесата „Глас“ от Елена Алексиева в Пловдивския Драматичен театър с актрисата Ивана Папазова. Нова авантюра за мен, защото това е моноспектакъл, особена сценична форма, която изисква различен подход, особена настройка. Предизвикателството е огромно, още повече, че в основата на сюжета е съдбата и личността на великата оперна дива Мария Калас. Но текста е много интересен, Ивана Папазова е мощна и устойчива актриса със завидно самообладание, така че, смятам че заедно ще се справим.
Какво си пожелавате?
Захванал съм се с една докторантура, която до този момент се оказа доста по-голяма от мен и взе, че ми се опря, така че – пожелавам си да успея да я преборя и най-накрая да завърша текста и успешно да защитя.
Вижте още в kafene.bg:
"Скачай!" – мюзикъл за света на младите хора. Две истории, два свята в пътя си един към друг
Здрава Каменова: за мен е важно да разсмивам и насълзявам