Петя Кокудева е родена през 1982 г. в гр.Смолян. Завършва английска езикова гимназия. Бакалавър по "Журналистика" и магистър по "Литература и творческо писане" в СУ "Св. Климент Охридски". Работи като репортер във вестник "168 часа" и Дарик радио, като съавтор на предаване в радио НЕТ и сценарист за куклен театър. Понастоящем е копирайтър в международна рекламна агенция. "Лулу" е дебютната й книга, която печели Специалната награда на националния конкурс за дебютна литература "Южна пролет" (2012).
Разкажи ни как се случи Лулу?
Лулу е моята колбичка за експерименти. В нея смесвам елементи, които са „обявени” за несъвместими. Обичайно се приема, че ако си наивен, не си проницателен. Ако си чувствителен, не съумяваш да си решителен. Ако си колеблив, не ти достига дързост. Ако си възрастен, не можеш да си и дете. Лулу е моят начин да кажа, че хич не вярвам в това. Мисля, че сме съставени от толкова много нюанси, за да се опитаме да ги свържем във възхитителна обща картина, а не за да ги разделим на два враждуващи лагера. Ние самите сме една нелесна игра на осъвместяване на нюанси. Добре е да я изиграем с ентусиазъм, дори накрая да загубим, вместо да се опитваме да я свеждаме до или-или.
И как продължава да се случва? Къде те отвежда?
Предимно ме среща с непознати – деца и възрастни. Което ми е любимо – много обичам момента на запознаване с някого: разкрасяващо притеснение, неочаквани реакции и от двете страни, непредвидимост. Изобщо, упование ми е идеята, че винаги ми предстои възможността да открия някой вълнуващ човек.
Срещаш своите малки читатели – какво им казваш, какво ти казват те?
Децата размишляват за абстрактните понятия през конкретики. На тях им трябва материя, предмети, същества, в които да влеят мисълта си. Аз, по една пълна случайност, имам сходен модел на мислене – „обработвам” абстрактното през осезаемото: страха през сок от бъз, мечтите през мачти на кораб, посоката през видовете вятър… Предимството на този начин на мислене е, че дори разсъждавайки върху твърде мрачни теми, те са толкова живи и трептящи, че ти се виждат по-обозрими и нестрашни.
Как да съблазним децата да четат повече?
Имам си моя теория, че когато чета на деца, четеното трябва да е само повод, да не се усеща натрапчиво. Четенето е само претекст да се впуснем в игра, да си задаваме въпроси, да измисляме неща отвъд конкретната история, да споделяме усещания и мисли, дори и притихнали. Да обикнем четенето означава да го възприемем като нещо много повече от четене. Както казва Били Колинс – хората, които обичат да четат, всъщност търсят в това изконното удоволствие от общуването с четящия им, от играта, от съвместното пътуване.
Как се издават детски книги у нас? И ако имаше вълшебна пръчица, какво би променила в това отношение?
Бих опитвала да бъда посланик на нюансите… Бих спомогнала повече хора да се приближат до идеята, че детската литература е не опростена, а синтезираща; не повърхностна, а избистрена; не лековерна, а лекокрила; не бягаща, а тичаща.
Какво е следващото?
От известно време съм се посветила на едни измислени дребни създания, които по детски, също като Лулу, изследват възрастни теми… Те са най-различни – Апчихите не умеят да бързат; Господин Ентусиазъм събира грешки; Скоч и Тикси отлепят етикетите, които хората постоянно си лепят един на друг… Благодарна съм, че имам шанса често да „срещам” тези малки същества с деца, защото така мога да чувам автентичните им реакции.
Какво си пожелаваш?
От малка винаги съм мечтала най-много за едно – да съм храбра, много смела. Пак това си пожелавам – да съумявам да играя на живот с любопитство и възторг, а не да седя отстрани и да се цупя, че нещо не било справедливо.