Румен Статков е роден в Бургас през 1961 г. Завършва Художествената гимназия в София, след което и Художествената академия със специалност „Графика”. Реализира редица изложби у нас и в чужбина, преминали при огромен интерес. Работи в областите живопис, графика, шаржове, детски книжки. До момента има създадени 13 живописни цикъла, включващи голям брой картини.
Г-н Статков, как решихте да станете художник, какво Ви провокира и какви са Вашите първи опити?
Не бих казал, че някога съм решавал подобно нещо. Аз съм художник и винаги съм бил такъв. Рисувам от 3-годишна възраст до днес, без да спирам. Моите роднини са открили факта, че рисувам, когато съм на бил 3 години. Те забелязали, че рисувам кръгче с две точки и усмивка, т.е. лице. И което е най-интересното – слагал съм пръстче на лицето, обръщал съм страницата и съм я издрасквал цялата от обратната страна. Виждайки, че правя това редовно, майка ми много пъти ме е питала какво означава. Днес моето обяснение е, че това е пространственото виждане на един художник. За мен това е бил портрет на човек, а отзад, на обратната страна на листа, съм рисувал косата му.
Следва периодът от 1-и до 7-и клас в училището в Бургас, където рисувах рисунките на много деца за часа по рисуване. На практика първите ми учители станаха моите съученици. На ден аз рисувах голям брой рисунки, без все още да смятам, че ще ставам художник. Така измина времето до 7-и клас, когато моите родители решиха, че имам талант и кандидатствах в художествено училище. Разбира се, майка ми много искаше да уча литература или математика… Аз пък обичах да играя футбол, а всички казваха, че от мен ще стане добър артист.
Около месец – месец и половина преди кандидатстването майка ми научи, че в България има художествени училища в Казанлък и в София. И така аз дойдох в София и попаднах в последния ден, в последните 15 минути на подготвителния едногодишен курс за гимназията. В рамките на тези 15 минути обаче аз нарисувах една рисунка, която впечатли проверяващите. След като я видяха, те я показаха на всички с думите: „Ето, имало е смисъл от едногодишния курс.” Това впечатли един от най-добрите педагози в България по онова време – г-жа Попова. Започнах да ходя при нея на подготвителен курс, рисувах от 8 до 12 сутрин и от 1 до 8 след обяд. Резултатът не закъсня и аз влязох на 1-о място в класирането за Художествената гимназия. По онова време това беше чудо, защото не бях дете на някой от силните на деня…
От там нататък минах през всички правила на обучението по рисуване. При това аз рисувах винаги в повече, защото за мен рисуването е удоволствие и никога не е било труд.
Последва периодът, когато реших да кандидатствам в Художествената академия в София. И тогава се сблъсках с една друга страна от живота. Поради факта, че нямам роднини, които да са силни на деня, кандидатствах 5 години, но пък влязох в Академията с гръм. По онова време имах вече над 23 поредни национални изложби, просто бяха пропуснали да ме спрат. Влязох в Академията на 1-о място в специалност „Графика”.
Тогава наблюдавах всичко от по-различна гледна точка и продължавам да правя това и до днес. Смятам, че това е предимство. Важно е да можеш да виждаш нещата отстрани. Така се случи, че имах голям късмет.
Завърших Академията с много голям успех.
Бихте ли разказали интересни случки от Вашето най-ранно творчество?
За първи път в художествената гимназия направих самостоятелна изложба в коридора на гимназията. Учителката много хареса моите рисунки, „Това дете гори!”, каза тя и в резултат направихме първата изложба в гимназията. После организирането на такива изложби стана традиция.
Като цяло аз имам честта да съм първи в много неща – за първи път изложба в Художествената гимназия, после в Художествената академия участвах при правенето на първата галерия към Академията, в Студентския дом за първи път направихме галерия, което също беше интересна идея, за първи път направих изложба с шаржове в Парламента – там, където преди забраняваха. За първи път Денят на Европа бе честван в България с моя изложба, на която бе показан цикълът ми „Послание към света”.
Това са все нестандартни места за организиране на изложби, но и до ден днешен смятам, че съм прав да правя изложби там, където има публика, а не там, където се събираме само колеги. Именно търсейки нестандартните места, аз търся хората и може би затова днес имам толкова много почитатели.
Кое определяте като най-важно в творческия Ви път – влияние на родителите и семейството, училището, Академията? И имате ли художници в рода си?
Не зная как ще прозвучи, но аз от малък усещах, че има нещо извън хората, нещо, което идва отгоре. Чувстваш се по-различен.
Истината е, че първите, които забелязаха и ме насочиха към рисуването, бяха моите родители. На второ място, талантът ми за рисуване са видели и всички деца около мен в училището до 7-и клас. По-късно, в художествената гимназия попаднах на педагози учители. Там разбрах колко правила има в рисуването и ги овладях с доста работа. За което обаче не съжалявам, защото сега правя всичко „със завързани очи”. След това в Художествената академия продължих със самообучението. Там бях в класа на проф. Чуклев. И до ден днешен аз се уча от всеки и взимам най-доброто. Когато видя нещо, в което авторът е вложил сърцето си и което има послание, аз се уча от него.
Това, което ти е дадено отгоре, е едната част от таланта – и слава на Бога, че го имам. Останалото е да учиш от всички и от всичко, да експериментираш и да работиш с удоволствие. Трудът не е присъща човешка дейност, играта е присъща човешка дейност, но въпросът е това да ти е дадено и да го правиш с любов.
Питате ме имам ли художници в рода си. Дядо ми Жеко Байлов по майчина линия е един от основателите на Странджанските борби. Той е искал да рисува, рисувал е, но е създавал обувки. Моят вуйчо, брат на майка ми, рисуваше изключително бързо, той имаше уникални рисунки, но така и не стана художник. Говори се също, че някъде в Странджа в рода ни е имало човек, който е рисувал много бързо. Тази дарба я имам и аз – бързо и точно рисуване. Винаги ще помня думите на Дончо Цончев при откриването на първата ми изложба с „Посланието към света”. Тогава той каза: „От небето, докато мине през главата, мозъка, сърцето, стигне до ръката и оттам едно послание отиде на белия лист, минава много време. Тук става дума за секунди, дами и господа!”
Какво Ви вдъхновява в създаването на една творба?
Аз не рисувам всеки ден, макар че винаги правя по нещо дребно. А какво ме вдъхновява ли? Във въздуха над мен витае едно кълбо, колкото и да е странно, в което сякаш се събира информацията за целия свят и за всеки един от нас. И създавайки една серия, сякаш ми се дава чрез нея да отправя някакво послание. Нещо, което да остане, нещо, което да е свързано с непреходното, нещо, което да е по-различно от масовото и което да отвори една нова страница за хората и за мисълта. Именно в тези ситуации се появява вдъхновението и онова, което изкристализира като идея, става неустоимо. И го правиш, пък да става каквото ще.
Споменахте за цикъла си картини, озаглавен „Послание към света”. Какво е Вашето послание към света, изразено с думи в допълнение към образите? И каква е връзката според Вас между философията и изкуството?
Връзката е огромна. Тук говоря за онази философия, която е концентрирана в две думи и е свързана с живота и самоопознаването на човека.
Моето послание с думи е едно око, един човек, един поглед вътре в самите нас. Това в момента е най-важното за целия свят и ще бъде. Важно е да осъзнаем света, но за целта трябва да имаме знания за това. Все още много хора по света нямат знание, образование.
Самото послание, изразено с думи, е „Опознай себе си”. Виж себе си, къде си ти и с какво можеш да помогнеш на цялото общество, защото ти не си сам. Нищо на този свят не може да бъде направено от един човек.
Грешките на нашата цивилизация са монетарната система, властта и религията. Това убива хората, няма го духовното. Двете неща – духовното и материалното, трябва да вървят ръка за ръка.
Липсва ли ни духовното на нас българите днес?
Всеки човек има едно чекмедженце, което днес е леко затворено. Това чекмедженце е духовното, а причините то да е затворено са в материалното. Подвластни на материалното, хората не могат да отворят това чекмедженце и да отпуснат душата си.
Бягаме от същността си, така ли?
Да, бягаме, но аз смятам, че идва времето, когато започваме да осъзнаваме този факт. Хората започват да разбират всичко това и тези хора вече са много повече, отколкото са корпорациите, които държат парите на света. И тук именно е мястото на изкуството.
И в този смисъл да се върна отново на „Посланието”. То е рисувано преди 30 години, но и днес много хора предупреждаваме, че съвременното изкуство е в много тежка позиция, да не кажа жалка. Причината е, че именно тези хора, които притежават и държат финансовите инструменти, създадоха тази трагедия: те превръщат парите си в изкуство, а не изкуството в пари. Ето тук е грешката. Защото истинските послания, истинското изкуство не се цени, не се превръща в пари, а се случва точно обратното. Някой финансира нещо, което няма нищо общо с изкуството.
Къде е ролята на меценатството и има ли такова в България?
Тежък въпрос. Може би меценати има, но няма продуценти. Или поне аз не съм имал възможността да имам продуцент.
Да бъде създадено нещо сериозно, изисква много време. Аз например в момента много рисувам, нищо друго не правя. Минаха 8 години, откакто създавам „Каменната книга на България”. И за този период никой нито ме е финансирал, нито ми е помогнал. А аз нямам време да си стана продуцент, нямам време за много неща. Именно това е проблем на съвременното изкуство у нас. Реално погледнато, това е проблем на всички художници в България. Ние сме примерно 5000 художници. Но не! Не сме 5000. Може би сме само 5. Но кои са тези 5? Тук правила няма. Тук трябва да има хора, които имат очи и уши. Защото в нашата реалност, ако се създаде правило или закон, то това се прави от хора, които не са си на мястото – а именно нашите управляващи. Тоест те ще продуцират онова недъгавото, роднинското… Поемам риска да бъда малко груб в случая, но това е истината. И отново няма да се получи. Когато едно общество е добро, то трябва да има очи и уши. А когато си малка държава, нямаш право на грешки.
Споменахте за „Каменната книга на България”. Разкажете повече за този свой проект?
„Каменната книга” се получи след един цикъл „Жените на света”, в който исках да нарисувам и българката. За фон на българката трябваше да сложа българските шевици. Оказа се, че това е нещо много сложно и дълбоко и тогава ми дойде идеята да нарисувам нещо за България. След време обаче почти се бях отказал. Причината бе, че просто ей така за България не можеш да рисуваш. Историята на България е наистина уникална и огромна, но ние не знаем много неща, не познаваме себе си. Не знаем за първата обсерватория в света, не знаем за първия и най-точен календар в целия свят, не знаем кои сме и какво сме били като хора, дори и за траките и славяните не знаем достатъчно, не знаем за това, което се е случвало тук, както и не знаем какво правят в момента българите по света. Това нехайство е чудовищно и тръгвайки, аз усетих колко е тежка тази тема. Потърсих доста материали, прочетох много неща и се запалих. За мен беше удоволствие да осъзная кой съм аз и какво правя тук. Така се появиха различни картини, които аз допълвам.
На практика „Каменната книга” е цикъл от картини, в които аз събирам артефакти, неща, които действително са съществували и които свързвам по такъв начин, че те да говорят за нашата история.
Една такава изложба, заедно с обясненията към всяка картина, би показала на много хора кои сме ние.
*Очаквайте втора част на интервюто само в kafene.bg!
Още в kafene.bg:
Именити български творци в обща изложба – Споделени артистични мигове сред хаоса на днешния ден
Художниците Румен Статков и Снежана Стоянова с изложби в Боровец
Откри се изложба на Румен Статков в Столична библиотека
Изложба живопис откриха във Вършец за празника на курорта