Разговаряме с писателя и журналист Йото Пацов за неговите книги, за културата, историята, религията и мястото им в живота на съвременния човек.
Как след поезията преминахте към разкази? И как всичко това се преплете с интересния Ви житейски път?
Аз съм роден в София, но винаги съм бил свързан с моето село – Ъглен, Ловешко, на река Вит. Едно не само с изключително живописни околности село, но и населено с хора, които имат живо и много ярко, свежо отношение към хубавата дума, към приказката, към шегата. Култивирането на отношението към езика го отдавам на моите съселяни, на баща ми, който е професионален писател, който е на 92 години вече и продължава да се интересува от литература, и майка ми, Бог да я прости, която ми даде най-важните устои в живота.
Започнах да пиша много рано. Трудно се ориентирах. Живях в Тирана известно време, там работеше баща ми като кореспондент на БТА. Много от рано тръгнах да пътувам из Балканите. И установих, че Българските предели далеч не се ограничават с границите на страната ни в момента. В Голо Бърдо видях българи, с трудния им живот и невероятните им усилия да съхранят българското, езика, традициите, обичаите. Видях крепостите на Самуил по Адриатическото крайбрежие. Впечатлен бях от Петреля, например, крепостта Лъвски врата на българския цар Самуил. По-късно обиколих Бесарабия, Молдавия, Трансилвания … много места, където българите въобще не са разпиляни, както ние мислим. Те не са „претопени“. Това са едни истински острови на българщината. На мен ми е изключително болно от това, че държавата ни е загърбила тези хора. Това е една безкрайно голяма тема … но едва ли оправдание е това, че държавата е загърбила и българите в България, за голямо съжаление.
Всеки човек търси поприще, което ще изяви неговите идеи, неговите представи за света по най-адекватен начин. За мен това е писането. За първи път съм влязъл в редакцията на вестник „Средношколско знаме“ през далечната 1962-ра година. Няма да забравя Божидар Томов, Васко Чолаков – хората, които първи са ми протегнали ръка, Арсо Арсов, който пръв водеше Литературния кръжок в Двореца на пионерите, където бяхме с Виктор Пасков, например, и редица други. Приятелства, които остават за цял живот и формират средата, в която аз се опитвам да се развивам и сега.
Човешкият живот е едно безкрайно пътуване. Ако човек осъзнае достатъчно добре и навреме, че това пътуване е всъщност за опознаване на собствените способности, възможности, духовен мир, то тогава ще може да постигне извисяването, към което се стремим и което е единствено важно в живота. Или да го кажа с една дума – трябва да постигнем любовта в живота, което е най-важното и което е житейското ни предназначение.
Разкажете ни за книгите си – темите са разнообразни – мистични, селски истории, ловджийски?
Всеки разказ е част от живота, разбира се. В България късият разказ има изключителни традиции. Разбира се христоматийните примери сa Елин Пелин, Йордан Йовков, Емилиян Станев, а можем да продължим с Хайтов, с моят голям приятел Дончо Цончев, с когото ходехме и на лов, Янко Станоев, Васко Жеков … хора, които са разбрали, че великата, епична форма на късия разказ е може би най-подходяща за нашето твърде динамично време.
Започнах с разкази, които сам определям като селски. Всъщност те не са точно селски разкази, защото едно село, като моето село Ъглен, съдържа и всичко онова, което съдържа и големия свят. Там има всички възможни човешки типове – талантливият поет, лекомислената жена, престъпникът, крадецът, лудият, нормалните – трудолюбиви, изключителни хора, с които и до ден днешен можем да се срещнем по селата и които така сме загърбили. Изследвайки света на селото, аз всъщност, чрез разказите си изследвам света на хората. В разказите ми има стойностни, ценни, важни случки, без това да е назидателно четиво, без да се опитвам да внушавам по друг начин, освен чрез съдбата на героите си, чрез словото, да внушавам каквито и да било тези.
Ние имаме великата възможност да избираме сами съдбите си. И когато го правим – толкова по-успешен е нашият път, колкото по-точно съответства на божественото предназначение на човека на тази земя. Всеки от нас има такова предназначение. Трудността е да го откроиме и да го следваме. Понякога това е свързано с изключително тежки усилия. Понякога е много лесно. Всеки си има своето поприще ит рябва да го следва. Подмяната му с нещо друго, което е по-лесно, по-доходно, по-привлекателно, в конюктурен план по-престижно е предпоставка за житейска трагедия.
Ръководейки се от всичко това аз цял живот събирам онези съдби и онези хора и личности, герои, които биха могли да разкажат за това как те са постигнали своя душевен мир.
Преди няколко години, когато обикалях Индия, попаднах на един от най-големите събори в историята на човечеството – Маха Кумба Мела, където се бяха събрали 96 милиона души. Този събор на безсмъртието се провежда на всеки 12 години, а веднъж на 144 години се провежда Велик събор, на една Юпитерианска година. Видях хора от най-различни вери – кришнари, шиваити, сикхи, мюсюлмани, християни, в това число католици, православни – такава невероятна палитра от хора, които са се събрали там, за да получат висшата същност на живота си и да се поклонят пред вечността, която ги е събрала и част от която те се усещат. Тогава ми хрумна, че ние не си даваме сметка, че независимо от верските си разбирания и принадлежност към дадена религия, ние всички изповядваме едно и също. Това означава, че нравствените послания на великите учители на човечеството са еднакви. Дали го е казал Заратурстра, тракийския Залмоксис или друг – няма никакво значение. Ние всички сме хора и нашето предназначение е да живеем в мир и никой да не пречи на другия. Така се появи книгата „Великите учители“.
Журналистическата ми практика в най-различни издания наложи да работя твърде активно с публицистиката, така че имам няколко публицистични сборника. Там също смятам, че засягам общочовешки ценности.
Има ли нужда българинът от изкуство, от литература и трябва ли да намира време за тях?
На всяка цена. Изкуството е най-висшето проявление на човешкия дух. Разбира се, въз основа на предпочитанията си някой може да предпочита музиката пред литературата, например, но за съжаление напоследък все по-малко време и по-малко желание, което е страшно, му остава да го прави. Живеем в доста тъжна действителност. Очевидно е, че за политиците последна грижа е културата.
Доминирането на англоезичната култура в съвременния свят аз не го приемам за нормално. Глобализацията означава единодействие, сътрудничество, уважение, зачитане на достойнството на всеки друг, различен от теб – както за хората, така и за културите. България е имала какво да даде, давала е и ще дава на Световната културна съкровищница изключителни неща. Но българите често забравят, че идеята за европейска интеграция и идеята за нашата равнопоставеност е формулирана по един безспорен и блестящ начин от братята Кирил и Методи в беседата им срещу триезичната ерес. Още тогава, с тезата, че всеки има право да слави Бога на собствения си език, те правят онзи пробив в духовната култура на човечеството, на който е резултат целият съвременен свят – нещо, което не бива да се забравя. Независимо от отношението, по-често негативно, към славянството и славянската култура, макар че едва ли някой е толкова лекомислен, че да постави под съмнение приноса, например на украинската, или на полската, или на българската култура, в световната съкровищница, ще трябва да се признае, че именно българският език, като богослужебен език, и българското християнство, разбира се – резултат от византийското влияние, е стигнало до Северния ледовит океан. Една необозримо голяма част от Европа е цивилизована, приела християнската култура за своя, чрез българите. Ние не правим почти нищо, за да възпитаваме младите хора в уважение, в почит и осъзнаване на собственото им достойство.
Смятате ли да пишете исторически разкази, текстове, свързани с тези теми?
Да, аз и в момента пиша своеобразно продължение на книгата „Чудото с българина“.
Какво пожелавате на себе си и какво пожелавате на българите?
На себе си, нескромно е, но си пожелавам колкото се може повече хора да посегнат към моите книги, към книгите на други български автори, защото българските автори са най-близо до тях.
На българите пожелавам да не забравят, че най-високото, най-пълното удовлетворение могат да получат от досега си с българската култура, защото тя възпитава достойството, честта, самочувствието, възпитава онези качества, които ще им позволят в тези изключително трудни времена не само да оцелеят, но и да продължат напред.
Още в kafene.bg:
Йото Пацов за това колко е важно да познаваме и ценим собствената си история /видео/