Талантът е въжето

Поезията е вдигаща се мъгла, след която денят е невъобразимо изненадващ. Пречистен. Ние просветлени и почти прогледнали.
   Поезията е здравата ти ръка – помага да избършеш наумилите се да се появят и да издадат безсилието ти сълзи.
   Поезията е желанието да продължиш със свои думи. Да имаш своята песен. Своята магия и своите си тайнства.
   Вълнуващи стихове /за мен/ са тези, след прочита на които оставаш учуден. Разклатен. Разтворим в красивото. Побелял от снега, дето вали над главата ти, а ти не забелязваш.
   Светът на чудесата, на затворените врати – отварящи се само нощем и единствено на посветения, е поетичната територия на Деян Енев. Понякога истината може да се погледне в очите, и в огледалото, да се понесе изречена като поезия. Фенерът на поета са стиховете му. Неговата самоличност се разкрива при четене между редовете. Не се интересувай от ръста му, възрастта, навиците, страстен пушач ли е или не. Прелиствай книгата и ще намериш повече отговори, отколкото би понесъл…но нали си търсач, нали питаш, нали трупаш безсъния в размисъл…
   Стихотворението „Този човек каза“ е метафора на желанията ни. Желания, които се сливат с кръвта, стават на кръв и ни движат до края. Не прилича ли човек на мечтата си, не са ли в даден етап неотделими, първи приятели…
      „Този човек каза
       че може да построи мост
       над реката
       Запретна ръкави
       и започна да пренася
       камъни“
       . . . . . . . . .
      „И над нея нямаше мост
       Само на единия бряг
       се издигаше
       каменна фигура.“
   Образност, събрала битието „от –до“. Нищо излишно. Нито една лъскава завъртулка. Наглед щрих от същността ни. И се опарваш от целия смисъл. И задълбаваш в себе си. Питаш се: аз ли съм или ми се привижда.
   Желанието ли е злоупотребило с тялото и  духа или те са избързали по пътя преди него. Състояла ли се е срещата? Читателят ще реши. Поезията не е формула, нито пътна карта.
Филмова лента на настоящия палячо в цирка и бивш артист е стихотворението „Той беше артист“.
       „На манежа той излиза
       след лъвския номер“
   Всяка вечер разсмива публиката, работи. Смехът му е част, основата на професионалните задължения. Смехът е по лицето му, в дрехите и поведението. Смях очакват от него, платили за да ги разсмива.
       „Той е палячо
        Утре пак ще се смее“
   Лъвът не случайно се „разхожда“ из цялото стихотворение. Царят на животните е символиката на миналото и несъстоялото се светло настояще, но не и реалността – ярка, жива и нароила се и напоила  сънищата. Те принадлежат на бившия артист. На сън той е истински, на сън е това, което го крепи. Не е преструващия се на веселяк добродушко. Ръсещ смях като конфети. Обличащ костюма и преструвайки се на друго лице изпълнява ролята си във вечерта. Да, роля, която му е безвкусна, но неизбежна.
   Произведението е едно надзъртане в тъмната стаичка на всеки, където любопитството и шума са непоканени. Не е ли често гримиран, изопачен характера на „лъва“ в нас, не е ли запушена устата му, за да не се разклаят устоите на привидната спокойна лакираност, защото ако „въздъхне саваната“ с „лъвското си ридание“ биха се пропукали стените на благополучието и моралните задръжки. Истината ще олющи боята, сложена за блясък и успокоение. Кога сме фалшиви и кога сме истински? Винаги ли се движим и преливаме от едното към другото?
   Майсторът на късия разказ, товрецът, който не пази мълчание за наводненията и ветровитите мечста в делника ни, ще „хванем“ в стихотворението „Господи защо разбираме“. Чувствителното сърце тупти между строфите. Разказвачът и поетът са си хванали ръцете и споделят.
       „Научи ни да дадем на просяка –
        и когато не проси“
   В „Донесете чашите“ надеждата и реалността се сблъскват, за да напомнят отново на колко далечни разстояния са и как с първата радваме тайните кътчета на представите си, а с втората битуваме. Как разделяме себе си на части: външна за другите, вътрешна за себе си.
       „Изтриха прага й
        мъжките стъпки
       а няма кой да оправи покрива“
      . . . . . . . . . .  . .
      На единия остави сърцето си
      на другия поля да се измие“
   Радвам се на поетичните находки, за които литературните критици биха могли да пишат надълго. Не мога да отмина „Джуджетата живееха в края на селото“. Дванадесет реда, а са събрали опит и мъдрост, преплели темата за малкото и голямото. Малки ли са големите неща или е обратно? В голямото колко пъти от малките се побират и не започват ли да се големеят, когато се настанят удобно? Малкото се качва на раменете на голямото /джуджетата на великана/ и добрините добиват огромни размери. Доброто не се забравя. Изгревът е за света на ниските и на високите. Остава само да го потърсиш, видиш и възкликнеш!
   Стиховете са съкровени пътеки, помогнали на Деян Енев да премине от едно състояние към следващо. Въжето, което се е навивало около него и го е съхранило, той не пренебрегва. Не захвърля и болката  – не онази, която те зарива и не оставя въздух за дишане, а болката сила, болката търсачество, болката, с която опитваш да си на сянка, на слънце, а защо не и да й затвориш очите.
   Поетът признава и споделя:
       „Талантът е въжето
        на което висиш
       над пропастта“
   Той не се страхува да гледа надолу. Високото води началото си от ниското. От мъртвилото до слънцето.

Прочетете интервю с Деян Енев тук.

Сподели в: