Златко Ангелов е български писател, роден във Варна, който от 1992 г. живее в Северна Америка. Бил е професор по анатомия, биология и микробиология, журналист, преводач, писател в агенция за фармацевтична реклама, медицински социолог и медицински писател. Публикувал е мемоар, писан на английски, Communism and the Remorse of an Innocent Victimizer (Texas A&T University Press, College Station, TX 2002) и преведен на български, “Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник” (Анго Боянов, София 2002), и сборник от пет новели, “Еротични спомени” (Сиела, София 2012). Понастоящем е писател към Международната писателска програма към Университета на щата Айова в Айова Сити, Айова, САЩ. От 2007 г. пише пътеписи, публицистика и литературна критика за българските хартиени и електронни медии.
Къде те сварва това предпразнично интервю и в какво настроение си?
Сварва ме на най-хубавото място. У дома.
Географски, моят дом е в Айова Сити, в един прозаичен американски щат, известен с това, че произвежда 90% от царевицата на Америка и хората му са скучни. Зимата тук е снежна и с резки колебания в температурите, лятото горещо, понякога без полъх на вятър в течение на седмици. Айова е леко хълмиста земя между Мисисипи и Мисури, част от Големите Равнини, които са незащитени от планини от север и от юг. Затова в междусезонията често се появяват смъртоносни торнадо. Няма море! Непоправим недостатък на всеки пейзаж, ако питаш мен.
Хронологически, моят дом е възрастта след 60-те. Най-хубавата възраст. Суетата на младостта, амбициите на средната възраст, цялата моя погрешна представа за себе си и света са зад гърба ми, но и като на длан в паметта ми, а ми остават още години активен живот – за писане и за пътуване. Годините пред мен се скъсяват, но стават по-наситени – със значими събития и прозрения. Най-хубавото усещане на моята възраст е, че все по-малко са нещата, за които се притеснявам. Дребнавостта на живота се замества от неговата реална значимост. А значимите неща са красиви, дори и когато са трагични.
Душевно, моят дом е някъде между България и Америка. Във физически смисъл, това е може би виртуалното пространство на интернета и социалните мрежи. Метафизически обаче – а душата е метафизика, нали? – това е състояние на непринадлежност. Или обратно – принадлежност към идея: идеята за един общ свят. Но това е идея, родена от увеличаващия се брой на хора като мен, разделили се с локалния свят, който ги е отгледал, и от безграничните технологически възможности за комуникация. Идентитетът ми не е закотвен в никой локален свят: нито в България, нито в Америка, нито ще се закотви в Англия, където скоро ще се преместя да живея. Това едновременно ме ангажира и с България, и с Америка – граждански, интелектуално и емоционално – и ме освобождава от провинциалните пристрастия, така присъщи на всеки локален свят. Окончателната сделка, която съм сключил с дявола, е следната: той ми даде свободата на птицата, но в замяна ми отне топлината на родното. За такъв студ не са още измислени кожуси; оставен съм да се топля сам, както мога. Но помисли си само, че до тази сделка стигнах след като 45 години бях затворен в родното като в клетка. Как да не избера свободата? Сто процента печеливша ситуация няма в ничий живот. А душата е у дома си навсякъде, стига да е дарена с въображение. Душата е единствената ми позната територия, която не се нуждае от граници, за да съществува.
Така че, настроението ми е уютно, зимно-коледно, изпълнено с хубави предчувствия и очаквания. Жена ми, децата, внучките и внук ми са край мен – някои вкъщи, други в екрана на компютъра – здрави, всеки със своята временна “сделка с дявола”.
С това настроение ли написа възторженото ревю в “Пъблик Рипъблик” за една току-що изляза коледна книга, “Поздрави на Дикенс”? Разкажи малко повече за нея.
Тази книга почувствах с душата си – както я описах току-що. Защото това е един издателски проект, който прекрачва границите на локалното, без да си служи с модерни технологии. Поддаващият се на превод човешки език и хартията – това е всичко. Организирани от свободното въображение на съставителя, Емилия Миразчийска – въображение, отворено за света без граници. Като си помислиш, книгата е най-старата стока, която е прекосявала границите – благодарение на превода. Прекосявала ги е, но не ги е премахвала. Тази стока е пренасяла история и култура, когато историята и културата са били изключително местни явления – не толкова в пространството, колкото във времето. Щастливото досещане на Емилия е, че е събрала писатели от различни местни култури – българска, италианска, гръцка, сръбска, испанска, американска и унгарска – под една корица. Намислила е една тема, която е обща за душите на всички християни – Коледа. И е привлякла над двайсетина преводача, за да може нейното издателство, Скалино, да отпечата книгата на три езика: български, италиански и английски. Аз не съм чувал за друга подобна книга по света.
И в трите си езикови превъплъщения, “Поздрави на Дикенс” е красива книга, облечена в дядомразовско червено, която просто те подканя да я купиш за подарък. Не всичките 15 разказа в нея ще удовлетворят изтънчения литературен вкус, но това не намалява литературната й цена; в края на краищата, човек може и да прескочи онези, които не му харесат от началото. Но в книгата има достатъчно красота и коледно въображение, за да я препоръчам на всеки, който обича хубавото четиво и обича да подарява книги за Коледа. Препоръчвам я и защото, въпреки че се е опряла на международна палитра от автори и преводачи, Емилия Миразчийска, като съставител и издател, ни поднася един български проект, който заслужава доверие и поощрение. Заслужава последователи! Иска се много добро познаване на литературата, солиден литературен вкус и немалка доза смелост, за да вярваш, че петнайсет разказа от толкова различни по език и култура автори могат да зазвучат в резонанс като се съберат в книга, посветена на Коледа: един общочовешки семеен празник, за който всеки християнин по света има своя собствена представа от най-ранното си детство. Мисля, че големият риск, поет от издателя, ще бъде напълно оправдан – и във финансов, и в културен план. Не мога да си представя, че книгата ще остане недооценена. Не мога да си представя, че догодина на Коледа изчерпаният й тираж няма да бъде допечатан, за да радва нови и нови почитатели на хубавото четиво, на Коледния дух и на Света без граници.
Лично аз си поръчах няколко английски екземпляра, за да подаря на приятели в Америка, чието любопитство към България и кои са тези странни българи все остава, струва ми се, незадоволено, колкото и да се старая. През годините съм ги гощавал с баница и сърми – сега към това мога да добавя уникална българска книга, в която гостуват небългарски автори, сродени от духа на Коледа.
Една книга, която ме обнадеждава, че и в глобалния свят Коледа ще си остане време за честитки, за добро хапване и за подаръци. Домашно време.
Как изглеждат българската и балканската литература, погледнати от далеч?
Бях откъснат от българската литература след 1992 (почти до 2006) и съзнавам, че имам да наваксвам, ако искам да не ме вземат за аутсайдер. За балканската литература не мога да говоря, не я познавам. Но искам да кажа нещо, което се вижда много ясно от далеч – колкото и това “от далеч” да е някаква много относителна гледна точка. Аз бих казал отстрани!
Гледната точка на американците е отчайваща за нас, ако държим те да ни признаят и одобрят: почти пълно непознаване и арогантна незаинтересованост. Като култура ние за тях не съществуваме. Но не сме само ние. Американците се интересуват единствено от себе си. Тук, примерно, дори австралийската и новозеландската литератури, писани на същия език, много рядко попадат в the mainstream (центъра на вниманието). Затова трябва да сме cool – непукисти – по отношение на нашето присъствие или влияние в Америка. Нека го кажа малко по-меко: американците си умират за екзотика и за тях ние сме интересни само като нещо екзотично. Затова и написаната на английски книга на Мирослав Пенков “На Изток от Запада” беше издадена в Америка от престижно комерсиално издателство и рецензирана в централните медии – като екзотика. Но когато запитах моите колеги от най-старата и все още най-престижна школа за творческо писане в Америка, Айовската, дали са чували за Мирослав Пенков – не дали са чели, а чували! – никой не си спомни такова име. А той преподава творческо писане в един Тексаски университет. Но да речем, че той е по-особен случай, не живее в България. Малкото издателство Open Letter Books към Университета в Рочестър, Ню Йорк издаде, по линията на Фондацията Елизабет Костова, вече три български романа – на Милен Русков, Захари Карабашлиев и Ангел Игов, всичките в превод на Анджела Родел. Единици са културните американци, които си спомнят да са чували за тях или авторите им. А са ги чели само онези, които пишат екзотични, посещавани от чудаци блогове. Същото се отнася и за “Естествен роман” на Георги Господинов, издадени от Dalkey Archive, друго малко издателство в Илиной, както и за романа на Владислав Тодоров, “Дзифт”, издаден от малко издателство във Филаделфия. Не си правя илюзии, че през моя живот тази ситуация ще се промени.
Но ако те интересува моята гледна точка – на човек, чиято душа е в етера между България и Америка – трябва да кажа, че нашето самочувствие не трябва да има нищо общо с тази оценка. Както казва Милен Русков в последното си интервю за сайта Никак.бг, десет пъти по-голямата литература произвежда десет пъти повече талаш, но само два пъти повече качествени книги от малката литература. Другояче казано, всяка национална литература има произведения на световно ниво. Българската – също! Други са факторите – езикови, икономически, исторически, социални, медийни, геостратегически ако щеш – които биха направили малката литература видима за света. България страда от дефицит на тези фактори, не от дефицит на качествена литература.
Този дефицит може да се преоделее бавно и постепенно, само ако българското общество – в лицето на издателите, критиците, блогърите, преводачите и т. нар. културни институции – има смелостта да погледне честно и критично на домашното състояние на литературата. В България се издава твърде много талаш, който обаче не се ясно категоризира като такъв. А за живите национални писатели, чиито книги със сигурност ще останат в класиката, се говори със същия ПиАр език, с който се говори за писачите на талаш. Или просто се мълчи. Резултатът е, че в България има немалък брой добри писатели, които не се стремят да станат още по-добри, защото а) няма кой да ги поощри, освен малка група техни почитатели и б) не виждат конкуренция, защото ги издават лесно. Като няма естествен подбор, добрите писатели се задоволяват с писане на посредствени книги. Измежду тях не може да се филтрират изключително добрите – онези, които ще напишат българската класика. Или това става по случайност. Защото, освен в условията на конкуренция, добрият писател става голям, когато разработи Голяма тема – такава тема, която изследва националната история и еволюцията на националния характер в степента, която позволява оценявяне на националната литература със световните стандарти.
Кой след Димитър Димовия “Тютюн” освен Владимир Зарев с трилогията си “Битието”, “Изходът” и “Законът” се е осмелил – издигнал над дребнотемието – да направи това? И е успял! Този неоспорим литературен факт обаче не е канонизиран в литературознанието, камо ли в общественото мнение и образованието. Вместо това се наблюдава една алкохолно-мачовско-сексистка носталгия по неосъществените добри писатели от миналото, например Виктор Пасков. Виж, и Реймънд Карвър в Америка е известен с алкохолизма си, но той е канонизиран в американската литература като един от най-тънките майстори на късия разказ. Докато, след обещанието за голяма литература, дадено от “Балада за Георг Хених”, Пасков тръгна надолу – и житейски, и литературно – и днес неговия приятел Красимир Дамянов иска да превърне това в литература. Но това е сантиментална литература. Защото при липсата на сериозни стандарти, сантиментите на опропастения живот погрешно се представят за голямата тема на българското съществуване. А те не са! Трудно ми е да си представя какъв учител по творческо писане на млади таланти може да бъде Дамянов – той водеше Созополския семинар миналата година – след като душата му е така заровена в сантименталност.
Как ти се струва – накъде ще се развие родната литература и кои тенденции ще се утвърдят и през 2013-та? Ще има ли литературно чудо или изненади или по-скоро не очакваш такива?
Отговорите на тези въпроси не са от моята компетентност, затова ще продължа темата от предния въпрос с надеждата, че оптимизмът, който ще изразя, не е голословен. Преди да стигна до Чудото – твоя дума, аз само й сложих главна буква – искам да дам един контрапункт на неосъществените автори от комунистическото време. Освен Пасков, такива са, според мен, Павел Вежинов, Васил Попов, Георги Марков, Ивайло Петров, да не говорим за Йордан Радичков и Емилиян Станев. Неосъществени, подчертавам, спрямо критерия Голяма тема, която да ги издигне като писатели, извели националните български проблеми на световния културен пазар.
Контрапунктът е, че първо, трагичната до ден-днешен българска история предлага големи теми и не съществуват идеологически или тоталитарни забрани за тяхното свободно превръщане в голяма литература. И второ, виждам поне трима съвременни автори, които са дали заявка, че са наясно не просто как да пишат, а и за какво да пишат. Това са Кристин Димитрова, Златко Енев и Захари Карабашлиев. Литературата си прилича с науката по това, че е естествен процес, континюитет, в който всяко следващо звено следва от предходните. Има ли липсващо звено, някой се появява да го запълни. И тримата са написали по един роман – съответно “Сабазий”, ”Реквием за никого” и “18% Сиво” – и много разкази. Засега тяхната проза е потопена в средното ниво, никой не смее или не иска да им даде преднина, да ги отличи. Но ако продължат така, тези автори нямат конкуренция за проза от голямо качество, що се отнася до сърцевината на литературата като еманация на националното.
Чудото, за което ме питаш с изненадваща интуиция, всъщност вече се е извършило. Това е “Възвишение” на Милен Русков. В медиен стил казано, това е книгата на десетилетието. В мой стил казано, това е книгата, която запълва една огромна празнина в българската литература – звеното, което свързва предосвобожденската българска книжнина с модерното й развитие през 20 век. Аз вече написах в ревюто си в Либерален преглед, че това е всъщност липсващият първи български роман, написан 130 години по-късно. И ето илюстрация за уравниловъчния литературен климат, за който говоря: книгата излезе в края на 2011, но от никъде не можах да почувствам, че става дума за явление. Вярно, че за нея се писа положително, авторът получи награди. Михаил Неделчев се изказа високо за нея в Созопол миналия септември, но не се нае да употреби авторитета си като напише сериозна аргументирана студия за романа. Така че го нямаше ясното послание към публиката, че става дума за нещо извънредно, извънмерно, за Чудо. Затова аз я прочетох едва тази есен. Но тя ме закова: това е Авторът, който България днес трябва да отгледа. Именно отгледа!
Ако чуждият пример може с нещо да бъде полезен, Нобеловите лауреати от малки литератури като нашата са стигали до номинация по два показателя: а) те пишат за теми, които вълнуват целия свят, но ги представят през локалната история на нацията и б) техните романи са систематично превеждани на английски език.
Ако за първото Русков е изцяло отговорен, за второто някой трябва да се погрижи.
Ти самият над какво работиш в момента?
Пиша, но ми е невъзможно да посоча конкретен текст, върху който работя. Забременялата жена не съобщава на бащата новината, докато не е сигурна, нали? Темата, която ме вълнува, е как и защо българите се пръскаме по света. Сигурен съм, че любовният живот на моите герои, особено през годините след успокояването от сърцетресението на влюбеността, може да предаде по най-дълбок начин човешките измерения на този катаклизъм – той е личен, но и национален – емиграцията. В психологията на това шизофренно раздвоение между българско минало – първа любов, бракове, деца – и извънбългарско настояще – да започнеш от нулата, нова любов, децата пръснати по света – е заложен голям трагичен заряд, но и стимулиращ катарзис.
Какво пожелаваш на читателите на Kafene.bg за 2013-та?
Избавете се от чувството, че живеете в болно общество. На болния му е позволено да се оплаква, някой по правило трябва да се грижи за него. Като излезе човек от болницата здрав, с всичко трябва да се справa сам, никой не обръща внимание на оплакванията му. Така че ви пожелавам здраве, много здраве, но като на хора оздравяли след тежка болест. Без илюзии, че животът е само песен, но с укрепнала вяра във възможностите на собственото тяло. Да отпразнувате тази Коледа и Нова година с оптимизъм и да си подарите книги един на друг. Български книги! Българските книги не са за развлечение. В тях има много хумор и себеирония, но и много красиви и тъжни истини, които укрепват духа. Българските писатели се нуждаят от вашето умно читателско поощрение.
Още в kafene.bg:
Писатели от осем националности поздравяват Дикенс
Златко Ангелов: Жизнената ми енергия ме е отличавала през целия ми живот
Златко Ангелов за своите Еротични спомени
Нееротично за "Еротични спомени" от Златко Ангелов