Мартин Христов е български издател и преводач. Разговаряме с него за литературата в България и Унгария, за липсата на качествена литературна критика у нас и за мисията да бъдеш издател. Едно интервю, специално за читателите на kafene.bg.
Като издател имате поглед какво се случва в България, какви са наблюденията Ви?
Старая се, доколкото мога, да следя културния живот. Но, тъй като сме малко издателство, ми е донякъде трудно да проследявам всички явления в културния живот, още повече че ми се налага да правя това и в Унгария. Завършил съм „Унгарска филология” и превеждам от унгарски. В някои моменти може да се каже, че познавам литературата и живота в Унгария повече, отколкото българския литературен живот.
Издаваме българска поезия и проза едва от две години. Досега сме публикували сравнително малко автори, повече поезия, отколкото проза. Като че българските автори повече опитват в тази област. Опитват, казвам, защото успехите са редки. Получавам не малко ръкописи, повечето от тях са под всякаква критика. Налага се да ги отхвърляме, авторите се сърдят, но… това е положението.
Във времето на липса на литературна критика тази задача се пада именно на издателите, нали?
Трудно е. „Ерго” всъщност е малко издателство и започна основно с издаване на европейска литература, която се субсидира. Говорим за добрата европейска литература, не за разни криминалета и еднодневки. И по този начин издателството успя да задели част от получените средства и за издаване на българска литература. Аз смятам, че всеки уважаващ себе си издател, който донякъде печели от чужди издания, би трябвало да подкрепи българската литература.
Липсата на литературна критика е ужасно явление, и то продължава да се задълбочава, вместо да се разрешава. Освен „Литературен вестник“, „Култура“ донякъде, понеже там не разискват толкова литературни теми, списание „Страница“ и, да кажем, някои регионални издания, които в София почти няма как да се намерят – няма други форми за литературна критика. Напоследък по-активни са именно интернет форумите, където се появяват често нелоши рецензии за книги, разбира се – не толкова задълбочени, колкото би следвало да бъде в едно литературно издание.
Не случайно, когато наскоро на английски език излезе романът на Милен Русков „Захвърлен в природата“, той самият каза, че неочаквано и бързо много интересни рецензии са се появили в Щатите за романа, след като тук той е бил посрещнат едва ли не с пълно мълчание…
Аз не търся авторите си. Всъщност първият български автор, на когото предложих сътрудничество, беше Ивайло Иванов. След това някак си авторите сами ме намират. Но все по-трудно е да се подбира – нивото е ниско, авторите са напористи, те са много плодовити, меко казано – графомани, част от тях. Според мен не може един уважаващ себе си писател всяка година да публикува книги… Талантът спохожда по рядък начин хората.
В общи линии това е положението в българския културен живот и се радвам, че аз се вписвам донякъде в него с амбиции да издавам само добри, не страхотни или изключителни, но добри български автори.
Това е мисия, нали?
Да, аз го приемам като мисия. И мисля, че това е ролята на издателя – не да се възприема като бизнесмен, а като човек, който в дадена обществена среда има мисия да подбира, да издава правилните, от негова гледна точка, автори и заглавия, които по някакъв начин не само да карат хората да ги четат и да се трупат печалби за авторите и за издателите, а да правят хората по-добри чрез това, което са прочели и обществото – по-богато, първо душевно, а след това и финансово.
Може ли да се направи паралел между унгарската и българската литературна сцена, все пак държавите ни често биват сравнявани?
Имам добър поглед върху унгарската литература. Вярно е, че сме сравнявани често като страни и, разбира се, най-често по отношение стандарта на живот и винаги сравнението е било в полза на унгарците. Това продължава да е така, въпреки процесите, които протичат в момента, политически и икономически, на стагнация в Унгария. При все това те са по-малко стагнирани, отколкото нас, все още.
Унгарската литература е много богата и според мен – неизчерпаем извор на автори и творби, които си струва да бъдат четени и превеждани, и по отношение на поезията, и по отношение на прозата. Сравнително много неща са били публикувани и на български език, но пак е непълна картината. Особено унгарските класици – XIX век, началото на XX-ти, голяма част от произведенията на които са останали непознати у нас. Те, според мен, са много близки по душевност до българина, както и много близки обществено-политически процеси са протичали, вдъхновявали са не един от унгарските поети, така че ако творбите им биха били преведени адекватно, щяха да са разбираеми и за нашия читател. Но да се превежда поезия е трудно и неблагодарно дело.
По време на социалистическия режим прозата също е преведена почти изцяло – унгарските класици, както и някои по-модерни автори. Съвсем хубави преводи. Ако някой реши да ги превежда отново сега – трябва да се осъвременят, но хубави си бяха преводите. А от последните 20 години, откакто се случи т. нар. „смяна на системата“, тече едно по-скоро хаотично превеждане на унгарски писатели, най-вече нови автори. Авторите и книгите се подбират най-вече от преводачи, по-малко от издатели. Затова и голяма част от тези издания са не особено сполучливи.
Нашето издателство се опитва поне 2-3 унгарски книги да издава годишно. Някои от тях превеждам аз, други – мои колеги. По-съвременни неща, но такива, които могат да бъдат приети от българската публика и разбрани, а не самоцелни постмодерни писания, с които унгарският литературен живот изобилства.
Унгарците продължават да поддържат високо ниво на своята литература, и в поезията, където свободният стих е навлязъл значително по-малко, отколкото при българските поети, и в прозата. Неотдавна например унгарската писателка Ноеми Сечи получи за своя роман Наградата за литература на Европейския съюз. За да не бъда голословен, можете да сравните нейната творба с нашата българска, получила същата награда на ЕС.
За съжаление и в тази област сравнението между двете страни е в полза на унгарците, все още.
На какво се дължи това, според Вас?
В Унгария открай време съществуват множество литературни награди. Не знам точния им брой, може би са поне десет. Всяка от тях, или повечето, са с висок престиж и с независими журита, а не награди по роднинска линия. Даването на тези награди, които са свързани и със стипендии, до голяма степен мотивира и унгарските автори да пишат повече и да пишат добре, да се сравняват в писането си с големите образци на световната литература. Литературата и там е в лек застой, не колкото у нас все пак. Въпреки това има много регионални издания – литературни, периодични, вестници и списания, в които всяка издадена творба се разглежда, критикува.
Един от първите романи, преведен от мен на български език, беше „Покоят“ на Атила Бартиш. Преди да започна да го превеждам, потърсих повече информация за книгата и намерих поне 20 или 30 рецензии в издания в интернет, а на български за него, мисля, не се появи нито ред. Да не говорим, че тогава имаше повече литературни издания в България, които се занимаваха с критика. Това е показателно за цялостната нагласа на българската литературна сцена. Авторите пишат нещо, в повечето случаи – самоцелно. Никакви отзиви не се публикуват за тези творби, не се разгарят никакви полемики, хората изобщо не чуват за тях. В книжарниците не могат да бъдат намерени, защото се избутват най-отзад или стоят в склада. И българската литература… добре че я има. Напоследък, мисля, малко се съживи. И добре е, че има поне тази малка субсидия от Министерството на културата – „Помощ за книгата“. Малко е, но все пак е нещо. Но в близките няколко години някакви положителни тенденции в развитието на литературния живот не прогнозирам. Литературата е свързана донякъде с икономиката и стандарта на живот. Може би защото и българите са донякъде по-бедни, те по-малко четат, екзистенциалният минимум е по-важен.
Нещо оптимистично все пак?
Аз съм оптимист по природа, макар че понякога разсъждавам твърде песимистично. Вярвам в доброто, в българската литература, изобщо в книгоиздаването в България, което не бих нарекъл, особено що се отнася до мен, бизнес, а просто – призвание. Смятам, че на сцената ще излязат нови автори, талантливи, и мисля, че издателите не бива да правят компромиси спрямо тях. Мои колеги издават безразборно всичко от даден автор, независимо то добро ли е или лошо. Трябва само най-добрите неща да бъдат поощрявани, най-добрите автори. По този начин и те ще започнат да си налагат самоконтрол над писането и творческия процес. Защото да, талантът е добре, но без труд, без творчески процес, без самоконтрол нищо не може да бъде постигнато. Талантът не е достатъчен.
Оптимист съм за развитието на българската литература.
Какво пожелавате на читателите си?
На моите читатели пожелавам да са живи и здрави, да откриват добрите книги за себе си, не само тези на издателство „Ерго”, а и на другите издателства. Да ги подбират с ум, а да ги четат с душа. Да се опитват, купувайки си книга, да подпомагат българското книгоиздаване, защото ние разчитаме единствено на тях, на хартиените и електронни издания на книги, ако не се купуват… как да имаме възможност да издаваме хубави български книги!?