Срещаме се с Отец Николай в края на лятото, на шарена сянка в двора на любимата вила Росиче. Той грабва с откровения си силен поглед, с благия си говор и деликатен изказ. И потъваме в разговор – за православието ни, за литературата ни, както и за неговия дебютен роман „Стадионът на старата госпожа“, издаден наскоро от ИК Сиела.
Вероятно „Стадионът на старата госпожа“ са истории, събирани във времето. Как решихте да ги издадете в книга?
Така се случи, че току що се бях върнал от Ефес, на следващия ден имах рожден ден и на всеки от гостите си бях приготвил по един подарък от античния град. Един от подаръците беше византийски кръст от VI век. Човекът, който го получи беше много изненадан как точно може да попадне този кръст в човек като мен. Разказах историята. Останалите гости казаха, че историята сама по себе си е много интересна и вероятно, ако я разкажа като разказ би била още по-интересна. Един от гостите на този рожден ден беше доц. Юри Проданов, който каза, че ще бъде първия читател и ако книгата му хареса – ще я предложи на Светльо Желев от Сиела.
Общо взето като на шега седнах да пиша. В началото идеята беше да направя сборник с пътеписи. Трябваше да има човек, който да пътешества с главния герой и да разказва. Така се появи двойката – дядо Дионисий и студента, който го съпровожда. Но след втория разказ, който се казва „На пазар в Ефес“, си промених идеята – започна да става все по-малко пътеписно и все по-близо до фикцията. В един момент реших, че моите лични пътешествия не са чак толкова важни и реших да разкажа няколко истории през призмата на един старец, роден през 1920-та година, който се връща в местата на своята младост, Париж. Старец, който носи белезите на няколко поколения и който всъщност е емблема на много дълъг период от нашата история, времето след 9-ти септември, когато идва едно поколение интелектуалци от Франция, от Германия и голяма част от тях са интернирани в Родопите, в Еленския балкан, в Лудогорието. По тази причина техните истории остават или малко известни или съвсем неизвестни. Това ме мотивира да разкажа за хора от това поколение, които наистина имат разказ, имат история и които дават облика на една култура, която все още остава маргинална, а на моменти доста враждебна на съвременния дух.
Зад фактите има доста измишльотини, но без тях не може в едно художествено повествование. Така започна всичко и след шест месеца завърши.
Доволен ли сте от крайния резултат?
Аз все още не знам какъв е крайният резултат. Книгата като книжно тяло съществува, а крайният резултат би трябвало да е ясен накрая. За мен интересният въпрос е доколко тя е споделима – като текст, като душевност, като опит. Крайният резултат е в очакване.
Книгата Ви много интересно допълва палитрата на съвременната българска литература …
Да, колкото и разнообразна да е българската литература, колкото и нишки да са втъкани в нея, като че ли липсва традиция, в която свещеника да участва като добрия герой. Той общо взето в последните 120 литературни години е безкрайно профаниран, безкрайно черен образ, който е обругаван, охулван, подиграван – къде иронично, къде саркастично … Най-добронамерените образи са на Елин Пелин в „Под манастирската лоза“. Но това са образи, които носят негативно отношение, което се забелязва от самолет.
Реално погледнато, за разлика от рускоезичната, англоезичната, френскоезичната литературна традиция, в нашата национална литература след Йовков, като че ли липсват автори с христианско светоусещане. Може би единственото изключение в последните 50 литературни години е Деян Енев, който пък, за моя радост, беше и художествен редактор на книгата ми.
Усещайки тази несправедливост ми се щеше по някакъв начин да реабилитирам образа на свещеника, да покажа, че той може да бъде наистина ерудит, човек, който не е на гребена на вълните, защото се е гмурнал в търсене на бисерни миди. И да покажа, че това начинание не е никак лишено от основание. Просто няма как да бъдеш на двете места едновременно.
Може би българската литература иска да се чувства еманципирана …
Когато средноинтелигентния българин чуе името „Тома“ веднага след него казва „неверни“ и си представя поемата на Яворов „Тома“, в която се разказва за един уморен, унил, отегчен, който се чуди как да се скрие от досадата на проповедта и на вярата. А в една руска традиция това е уверения Тома, човекът, който тръгва да увери и другите, който умира мъченически за вярата. И ако българите си имаме „Тома“ на Яворов, руснаците имат „Тома“ на Аверенцев, образ съвършено различен, да не кажа – диаметрално противоположен. И тъй като алюзиите с онзи „Тома“ се губят като снежна топка в августовски ден ми се щеше по някакъв начин да намекна леко, че са възможни и други погледи. Разбира се намекът е шеговит, ироничен, самоироничен, дискретен, но честно казано – аз държа на него.
Винаги, къде на сериозно, къде на шега съм казвал, че когато българинът чуе думата „апостол“, той си представя Васил Левски, Захари Стоянов, но не си представя Лука, Марко, Матей. И реално погледнато, мисля, че хората от тази 7-милионна България, които могат да изброят 12-те апостола без да се замислят повече от 3 минути са по-малко от броя на апостолите. И смея да кажа, че са професионално ангажирани с църквата.
Това беше моят вътрешен, съкровен мотив да разкажа историята за отец Дионисий, така че хем да звучи църковно, хем да звучи литературно, хем да звучи провокативно, тъй като факт е, че този човек е живял в два века едновременно – в 1-ви и в 5-ти и то без противоречие,а едновременно с това и в 3-ти, тъй като има и едно галско предание за него, което препраща неговата кончина в Мон Мартър.
Тези парадокси на църковната литературна и философска история ме провокираха да потърся един друг поглед към тези реалии, които са колкото скъпи и родни, толкова и далечни и чужди, къде на моменти и враждебни.
Не поставя ли книгата повече въпросителни, отколкото да дава отговори? Или разказва един път, който читателят да сподели?
Зависи как се чете. Поставя въпроси, поставя отговори … Понякога поставя и шеговити намигвания, приятелски закачки и не малко уловки поставя.
Една от уловките е да се разпознае кое е факт и кое е фикция – кое съм си го измислил аз, кое наистина се е случило. Георги Каприев много дружелюбно обяснява този парадокс на повествованието. Едновременно той е един от героите на тази книга. Тя започва с посвещение, което е взето от един негов текст. И той и доц. Юри Проданов, който също присъства в един от разказите, в послеслова казва, че има няколко нива на фактичност и фикционалност, като общо взето и на мен ми е трудно да ги разпознавам и да ги отграничавам едно от друго. Това е голямата уловка, която носи една свежест и провокативност.
Защо сме толкова неверни, ние българите? Не е ли това в наш ущърб?
Честно казано аз непрекъснато си задавам този въпрос и на самия мен много хора го задават. Имам няколко отговора. Първият е, че България е единствената държава по света, която е била във война с всички православни държави – Русия, Гърция, Сърбия, Румъния … И тези носители на православната традиция за нас се явяват врагове. Българо-гръцките разпри създават усещане за това, че православието е религия на гърците или на лошите. Като че българското възраждане и българското средновековие, а и най-новата българска история според мен минават под този знак. И сега, когато чуем думата „византийци“ ние я свързваме с представата за мошеник, за крадец, измамник, за коварен човек или народ. Ние нямаме усещането, че хора като Константин Кирил Философ са византийци.
Вторият отговор, който идва от първия е, че точно по тази причина ние нямаме литературна традиция, която да бъде църковна. След Патриарх Евтимий нашата лутература тръгва по едни свои паганистични пътища. За разлика от руснаците, които имат и големи таланти и много вярващи хора – Гогол, Достоевски, или англичаните, които си имат Дикенс – ние нямаме хора, които да са истински църковни и едновременно с това да правят голямо изкуство. Когато българинът чуе думата „псалом“ той си представя Пенчо Славейков „Псалом на поета“. И реално погледнато тези хора, които от Ботев насетне влизат в канона на нашата литературна класика, те са или неутрални по отношение на църковната философия или враждебни. Голямото име на нашата класика, името, което се свързва с гениалност – Ботев, пише за „православните скотове“ и три четвърти от неговите стихотворения са безспорно враждебни и обърнати с една ярост към Христос и към църквата. Ако най-големия национален автор влиза в класиката с 26 стихотворения, като „Моята молитва“ и „Гергьовден“, то ясно е, че сме заложили за образцовост нещо, което измества центъра на тежестта. Сякаш при нас е модерно да бъдем езичници. И тази традиция продължава. През Ботев, през Яворов, през Пенчо Славейков, през Елин Пелин, до наши дни.
Ако имаме вярващи поети и писатели, епископ Серафим, епископ Иларион, то пък талантът остава на второ място и те, бидейки проповедници в мерена реч, влизат в една традиция на даскалската поезия от 40-те години на 19-ти век, което работи със знак минус на едно художествено ниво.
Следващата Ви книга?
Да, защото останах с впечатление, че не съм казал всичко онова, което бих искал да кажа, от друга гледна точка – същият този герой, който тогава е на 20 години пораства и вече той разказва своята история, докато в първата книга разказва историята на своя старец. Във втората книга той вече е зрял мъж, който освен ученик може да бъде и учител. Така се роди идеята за втората книга, която се казва „Кирил и Хипатия“ и разказва за Кирил Александрийски и за най-известната жена-философ на всички времена, която освен това е била и много красива, и много умна, а на това отгоре и голям математик и астроном.
Нещо, което си пожелавате – на себе си, на семейството си, на хората?
Блажен живот! И даровете на Светия дух – здраве, радост, мъдрост, мир, любов, спокойствие … изобилие на всички блага – видими и невидими, земни и небесни.
Още от kafene.bg:
"Стадионът на Старата госпожа" на Николай Петков