Беше 1995 г., юли и жегата бе нечовешка. Течеше първата съвместна конференция на българските философски медиевисти и кьолнския Томас Институт, за която бяхме избрали едно закътано място около Благоевград. В обедната почивка на втория ден във фоайето се появи странно видение. Видението се състоеше от млад човек, дългокос, гол, ако не броим банските му гащета и вързоп дрехи под мишница, от когото и които обилно се стичаше вода. Докато спонтанно превръщаше пространството в езеро, той се втренчи в мен и рече: „Вие трябва да сте Каприев!”. Потвърдих без уговорки; щом трябва, трябва. Той съобщи, че е чул за събитието по радиото и идва на автостоп от Велико Търново. Оттук следваше необходимостта да остане като участник. Остана. На оцъклените ни погледи отговори небрежно, че се е бухнал в един близък вир, защото пътем му станало горещо. Ето, по този именно начин Николай Петков влезе за първи път в полезрението на появяващите се между страниците на тази книга Ян Артсен, Андреас Шпеер, Георги Каприев и нецитираните, но очевидно имани предвид Цочо Бояджиев, Калин Янакиев, Ваутър Хорис… Както читателят скоростно ще се убеди, неговото автостопно движение нито започва, нито свършва с нас.
Николай и досега посещава спорадично (май все на автостоп) летните семинари по философска медиевистика в Елена, родния му град – все по същия начин. Е, без водните талази около него, произвели обаче апокрифния му прякор. Появява се изневиделица, седи, главно мълчи и святка с очила, но понякога може да светне такова изказване или бушуващо недоволство, че да се чудиш накъде да гледаш. След което да хвърли дрехата си и да се включи в аматьорския ни футбол, наплитайки ни като кукуруз.
Няколко години след мократа си епопея Николай стана мой докторант във Великотърновския университет. Не вървеше лесно работата. Не защото той не работеше, а тъкмо напротив. Николай ентусиазирано редополагаше факти, интерпретации, мистификации и фантазии; въртеше силогизми в поетична форма; вършеше чутовно ненаучни дела. Никой не се изненада, че не можа да довърши дисертацията си. Той – най-малко от всички.
Разказвам тези лични истории първом, за да обясня, че отдавна познавам Николай Петков, заедно с неговия стил. И второ, за да подскажа, че в прозата му, която бих могъл да чета и като мемоарна, не става дума за чисти фикции, не обаче и за повече или по-малко субективно излагане на реални факти. Иде реч по-скоро за нещо, което днес се нарича „faction”: една смесица между factum и fiction, където не е много ясно къде започва едното и дали свършва другото. Ама и не точно за това.
Николай разказва парчета от живота си, давайки си съвсем ясна сметка, че той не се състои само от проверимо станали и доказуемо неслучили се неща. Жизнената действителност, внушава той, не са само нещата извън главата ни, каквото и да значи това „извън” (както впрочем и „главата ни”). За него няма никакво съмнение, че всеки живее в собствения си континуум „битие-съзнание”, който обаче на всичкото отгоре подлежи на споделяне, макар и не изцяло. Както лесно може да се види в текста, Николай никак не е наясно кое от казаното в кое измерение на континуума би могло да се намира, а и хич не ще да знае. Особено лесно се вижда това в някои бележки под черта, гдето той, за да угоди на читателя си, се опитва да различава „фиктивно” от „действително”. Вижда се, най-вече защото се получава нещо друго. Той измисля хора като книги и тълкува книжни фигури като хора, без да му мигне окото. Дори може да се каже, че не измисля и не разказва, а мечтае, защото: „няма по-голямо мечтание от човешкото щастие”.
Ето, точно затова, той влачи със себе си своята история, своите истории, бидейки съвършено справедливо убеден, че „животът е историите, които разказваме, и че ако няма хора, на които да ги разказваме, значи отдавна сме умрели и попаднали в ада”. Това е причината той да трупа всичко онова, което съставя живота му, опитвайки се да избягва споменатия ад, но да предпазва и другите – да не вземат, че да нагазят там. Разказите, които реди Николай Петков, са по съществото си благо, с което ни отдалечава от ада, без да поема ангажимент да ни абонира за рая. Единственият му ангажимент е да ни държи заедно със себе си будни за живота.
Така той се превръща в една милостива Шехерезада, която гради от себе си, от всичко негово и от всички нас буквите на битието: изграждайки една „фантастическа метафизика” с изключителна фактическа съмнителност и изключителна екзистенциална действителност. Понякога тя възвисява, понякога забавлява, понякога натежава, понякога остава под прага на усещанията, а понякога им идва леко или даже доста в повече. Какво да го правиш, така е с живота!
Най-късно тук трябва да открия, че Николай Петков е свещеник (което той ни най-малко не крие). В етоса, патетиката и стила на писанията си отец Николай, мисля, може да бъде вписан в една наистина рехава, но все пак налична линия в нашата култура, която бих си позволил да опиша като „свещеническа проза”. Върхът на айсберга, ако тази особена литература може да бъде охарактеризирана толкова ледено, са житието и страданията на св. Софроний Врачански и видрицата на поп Минчо поп Кънчев. Но само върхът. Без да си позволявам каквито и да било други сравнения, ще се осмеля да забележа, че ако има нещо, което свързва „свещеническата проза” ведно, то е специфичното й отнасяне към нещата в света.
Най-вероятно поради особените характеристики и задължения на професията, авторите на тези писания не редополагат, ами направо вплитат ведно възвишеното и низкото, уникалното и баналното, драматичното и комичното, ерудитското и профанното, личното и социалното (общочовешкото, би могло да се каже, ако не звучеше така патетично). С усмивка, скрита в брадата, и с конски дози самоирония те кротко разказват за живота, за животеца – своя и на другите – в неговата негероична преходност, но същевременно в несъмнената му историческа значимост и кореспондиращата му с вечността неповторимост. Тази проза не кори, не дамгосва, но и не възвеличава. Тя руши идоли и кумири, но и въздига човешкото, просто човешкото, до същински присъщите му божествени измерения. Тя опрощава и ободрява, тя дава жизнен кураж, тя цери отчаянието (което прочее е грях). Прави го, без дори да претендира, че е „литература”, особено пък ако ще трябва да бъде и „художествена”.
Георги Каприев
6 май 2012, Кьолн
Още по темата: