Срещаме се с Виктор Самуилов седмица след като е получил награда от Az-deteto.bg за цялостен принос за щастливото детство на българските деца. Говорим и за децата, за творчеството за деца и това от деца, за културата и изкуството въобще, в този разговор специално за читателите на Kafene.bg.
Българският интелектуалец предпочита да е на сянка, не на сцената, но все пак известна доза популярност като че ли е необходима?
Аз харесвам много една фраза на Пастернак: „Да си прочут е некрасиво”. Знам същевременно, че е некрасиво, когато го казва един непрочут човек като мен, но го разбирам напълно и съм привърженик на не толкова често присъствие в медиите – там, където не ми е работата. А моята работа е да работя вкъщи и когато имам резултат – да си контактувам с публиката – била тя възрастна или деца. Това е по-важно за мен.
Как се пише за деца – макар че повечето ви детски творби са и за възрастни – но има ли нещо по-различно, когато се пише за деца?
Ако има разлика, тя е, че за деца се пише по-искрено, защото ние, възрастните, непрекъснато се послъгваме за това-онова, а детето веднага улавя всеки фалш, негаждане, неискренност. Всички тия приказки, че за деца се пише по-трудно отколкото за възрастни не са верни. Гледам да съм разговорен, простичък, ясен и да мога да изразя внушението, идеите, хрумването, което съм имал. Много често в стиховете ми са житейски истории, случили се наистина.
Някои се усеща, че са се случили тук, в ж.к. „Младост”?
Да, наистина, тук се роди и израстна сина ми. От него тръгна всичко, съвсем спонтанно, естествено, без да си поставям някаква задача „Спирам да пиша за възрастни! Ще пиша за деца!” или обратното. Очарованието на това да откриваш едно дете, което прави пакости, а същевременно то не иска това да е пакост. За нас, възрастните, е пакост и това как ние реагираме като родители и как наказваме за това детето. Което не винаги има зла умисъл, не винаги е искало да навреди някому. Прави го най-чистосърдечно, от липсата на житейски опит и тъкмо за това е красиво. Но това го разбираме едва след като ни мине ядът, след като сме го напердашили или сме му се скарали. Точно такива ситуации на виновност и гузност като родител ме накараха да опиша подобни истории.
Къде в днешния ден хората имат място за изкуство, литература, поезия? Намират ли време?
Не смея да давам съвети – трябва ли, не трябва ли. Щом има писък в обществото, че никой не чете и не ходи на театър, изходът от това положение е да разберем, че сме излишни. За нас е тъжно, но може би за тези, които не се интересуват от култура, не е тъжно. Или да направим така, че да събудим интереса у тези хора. По-трудната задача е втората – да създаваме продукти в театъра, музиката, литературата, изобразителното изкуство, че хората да имат нужда от тях. Тези продукти да им станат нужни като хляба. Много трудна задача и няма защо да се оплакваме, че засега това не става. Не успяваме. Побеждава ни така наречената чалга в живота. Няма какво да се сърдим. С какво й излизаме насреща? С какво по-красиво, по-достойно, по-занимателно? С какво самите ние участваме и разбираме, изграждаме добре тези промени, настъпили в битието на хората? Явно не сме в час.
Но това е тъжно?
Да, тъжно е за хора, които имат сантимент към изкуството. Това е горе-долу като актуалния спор за горите и строежите в планината, за опазването на природата. Трябва да се намери баланса, защото не можеш да спреш развитието на живота, щението на хората и същевременно да не осъзнаваш, че ти поразяваш света и го правиш още по-необитаем и неудобен за живот. Дори в тази област като се замислим – има хора, които обичат да летуват на диви места, сред чиста природа – да може да откъснат цвете, да гребнат шепа вода от изворчe и други хора, които обичат да им сервира водата в бутилка, басейнът да е на две крачки, асансьорът да ги свали до него – всичко да им бъде луксозно поднесено – животът ол-инклузив. Най-вече на младите хора им харесва къмпингуване, туризъм. Ето на Оля Стоянова и на Живко книжката – защо има такъв интерес към нея и много се радвам, че съм редактор на тази книжка – „Пътеводител из дивите места”. Оказва се, че много хора копнеят за такива диви места. Парадоксът е, че самата книга, оповестявайки тези места, увеличава наплива към тях и те вече престават да бъдат диви. Надявам се, че книгата ще провокира хората да открият други, свои диви места… до следващата книга. Самата Оля в процеса на правене на книгата се лиши от няколко обекта. Примерно случайно бях ходил в Добърско – прекрасно място – но вече е наводнено от туристи, атакувано от безброй автобуси с чужденци. То вече не е диво. Спомням си от младостта си Банско – толкова малко и чаровно градче. Сега Банско е бизнес. Тази човещинка – прибираме се към къщата, в която живеехме при хазяи, синът ми забеляза една каручка, пълна със сено, отпред – селянинът застинал в една странна поза, нищо не прави, не говори на кончето, прибран в себе си, сгушен, а кончето бавно върви и го отвежда към къщата. Оказа се, че човекът е починал, събрал си сеното, качил се в каруцата и починал. Тази картина не мога да я забравя. Същевременно усещаш нещо страшно пасторално, вечно в тази гледка – макар, че един живот се е прекършил – смъртта е естествена, дошло му е времето, но кончето по навик го води към дома, то ще го прибере. Сега това Банско го няма.
Има още неоткрити места, но хората вече се въздържат да ги споделят публично, за да не омърси това място и догодина пак да отидат там. Тайно информацията се прехвърлят от приятел на приятел. Дали ще свършат тези места?! Не знам.
Защо според Вас нямаме литературна критика?
Днес в културата царуват пазарните отношения. Критиката трябва да бъде оценка на творчеството, да привлича вниманието към нечие творчество, да откривателства. Пазарните отношения изискват който си плати, да му направиш реклама, който повече плати, повече ще пишат за него. Един от младите автори наскоро каза една много характерна фраза и аз знам, че и самият той го прави – „Успехът се подготвя”. Навремето още като ученик, четох една книга с приблизително заглавие „Учебно помагало на успеха” – как много преди да ти излезе книгата какви действия трябва да се предприемат и има хора, които го владеят – пи-ар да го наречем или маниер на правене на успеха. Аз съм от наивниците, които разчитат, че каквото и да влагам в успеха, би трябвало да дойде по естествен път, без да отричам и медийните изяви. Обаждат ми се да ме канят за интервюта, а аз отказвам, защото знам в коя област съм по-силен. По-точен съм в писаното слово, отколкото в изреченото. Чувствам се по-спокоен в писаното слово, защото дълго време работя едно нещо – ще ми се това да не личи, когато се чете, но истината е такава.
Постепенно тези пазарни отношения изтласкаха критиката като нещо ненужно. От издателствата отпаднаха коректори, както изпаднаха стилисти, в американските филми имаше диалогисти – все професии, които са призвани да подобрят качеството на продукта – нали уж пазарът това иска – а всъщност ние се лишихме тъкмо от това като сами си подкопаваме качеството, нивото на продукта. Представете си какво да прави един човек, занимаващ се с критика?
Детската литература, изкуство, театър има едно остаряло схващане още от социализма, че с това изкуство се занимават само неудачници в другата област за възрастни, които не са успели да привлекат внимание. Те се „преквалифицират” в детски автори, защото „там е лесно и детската публика търпи всичко.” Действително примери такива са много.
Винаги ме е отвращавало и като родител, и като детски автор – когато се занимаваш с деца да започнеш самият ти да се лигавиш. Уж това ще те сближи с децата, уж това ще те направи детски автор. Няма такова нещо. Аз съм човек темерутест, не толкова общителен, но когато отида на среща с децата, с целия си нрав, с целите си дефекти на характера, не се превземам и децата ме възприемат такъв, какъвто съм.
Кой е най-големият комплимент, който сте чували за ваша творба?
Имаше такъв случай – на морето сме с една голяма компания, непознати хора пристигат и крещи и да тича наоколо и за да го успокоят, го помолиха да каже любимото си стихотворение. За мое голямо учудване то каза мое стихотворение. Самото дете не ме познава, нито е запомнило името ми. Самият аз какво изживях, беше най-големият ми комплимент в живота. Детето само си е научило това стихотворение, не насила от учителите, нито от родителите. Това е най-големият комплимент в живота ми и не ми трябва по-голям критик. Най-спонтанно, най-безкористно.
След прехода дълги години мълчах и не публикувах. Не ми харесваха тези пазарни отношения в литературата, това пазарно налагане на автори и пазарене. Докато ИК „Жанет 45” не ме извади от мълчанието. През този близо 20-годишен период пишех, но за себе си, както се казва за чекмеджето. Много от тези творби видяха бял свят.