Калин Терзийски за щастието и новата си книга

Продължение от първата част на интервюто: Калин Терзийски: Човек никога не трябва да се замисля защо прави добро

От ъндърграунда в мейнстрийма?
Той ъндърграунда и кое е мейнстрийм? Мейнстрийм – съдържанието на книгата не е мейнстрийм. Този път и корицата прилича на Христоматия по литература за 6-ти и 7-ми клас. Харесвам Ренесансовото изкуство, това е Джовани Белини, т.е. бароков художник, възможно най-мрачното нещо. Харесвам мрачен, бароков златист цвят. Напомня за стилистиката на книгата. Но тази книга също ще се продава, защото аз успях да счупя най-лошата пречка – недоверието към българските писатели, да пречупя мнението, че те пишат неща, които не стават за четене. Вече има поне 10 български писателя, на моя възраст и по-млади, дори съвсем млади, които правят тези неща. Наистина, малко са тези като мен, които могат и да се издържат прилично и достойно от това, без да се подмазват на никого.

Който смята, че съм се комерсиализирал да дойде и да ме храни и пои. Тогава ще стана мрачен и недостъпен, както си трябва за един писател.

Критика ли е този сборник разкази към днешния ден?
Всеки застаряващ автор започва да критикува днешния и да хвали вчерашния ден.

Давам си сметка, че по-хубав живот от сегашния си аз не съм живял. Никога и по никакъв начин. И благодаря на Бог за това! Нито детството ми, прекарано в социализма, нито младостта, също в социализма, нито по-късната младост във варварското време, което уж наричахме преход, а то беше преход от пусто в празно. Не е време, което въобще искам да си спомням. Припомням си го с професионална антипатия, за да го описвам.

Сега за мен е най-доброто време, което преживявам. Но има неща, които ме измъчват. Писателят не може да стане равнодушен човек. Едно от нещата, които ме измъчват това е безпътицата и обезсърчеността на съвременниците ми. Всъщност абсолютно всичко е въпрос на дух, а не на друго. Давам често един пример за 1354-та година, интересно, че тя е важна и за България по някакъв начин. По това време избухва една от големите чумни епидемии в Европа и от населението на Европа остава само половината. Другата половина от населението на цяла Европа умира от черната чума. Това има връзка с България – по това време Европа е обезлюдена и става лесна плячка за османските турци. Интересно е, че Константинопол оцелява, въпреки всичко, но само за 100 години. Та ние да кажем, че живеем в някакви ужасяващи времена, това е било само преди няколко човешки живота. Това нещо, сравнено с времето ни сега, с МОЛ-овете и с всичко …

В края на краищата човек не може да преживее по никакъв начин друго време, освен своето. И той не може да взима други времена за мярка. Той е добре или зле само в своето време. И това дали ще е добре или зле е негово решение. Не какво направи навънка, извън себе си, а какво направи навътре в себе си, т.е. какво решение вземе за това как да се чувства. Защото един човек в обсадения Ленинград 1941-ва година може да отиде да слуша Прокофиев и да е с висок дух, а един бродещ сега в МОЛ-а може да каже „Аах, не можах да си купя новия айфон. Аз съм много нещастен, беден човек и месата ми капят от мизерия, бедност и отчаяние.“ Да го ду…. нещастнико! Каква е приликата между теб и човекът от 1941-ва година в Ленинград?!

Човек сам взима решение дали се чувства добре или се чувства зле. Ако реши че се чувства зле и тръгне по пътечката на непрекъснато себеокайване винаги ще се чувства зле. Той е слабак. И това не са фашистки приказки за силните и железни хора, които само те имат право да живеят. Просто всички имаме у себе си потенциал да променим, да обърнем наопаки нещата. Вместо да се оплакваме – да се гордеем и да ходим с вдигнати глави. Народът ни има поговорки, които вършат идеална работа – Когато ти се влачат червата, казваш – поясът ми е. Това не означава, че не трябва да се ходи на лекар. Умерено с оплакванията! Оплакванията само деморализират човек и го отчайват още повече. Напротив, както казва Цицерон – Не удоволствието и търсенето на развлечение, търсенето на щастие прави човек щастлив, а именно смелостта и твърдостта могат дори нещастният човек да го доведат до щастие. Само смелостта и твърдостта. Не търсенето на удоволствие в МОЛ-а, които така или иначе никога няма да са достатъчно, а твърдостта. Казваш „Аз днес имам едно парче хляб и ще го изям и от това ще бъда щастлив“. Край. И така се става щастлив. А не с гъгниво мънкане за това, че не сме получили новия айфон и затова страдаме адски много.

Вярно е, че много хора наистина делят 5 стотинки и се чудят как да се справят. В края на краищата човек има нужда наистина от страшно малко. И не го казвам това като някакво ояло се копеленце. Всеки ден пътувам с градския транспорт, а в същото време и не ям, за ужас на тези, които смятат, че яденето е най-важното нещо на света. Живял съм без никакви пари години наред, наистина, с 50 лева на месец. И казвам – човек место да мънка и да се оплаква ще спечели щастието си със смелост и твърдост. Защото само смелият човек има шанс да бъде щастлив.

Какво е следващото?
Пиша роман за войник. Като пиша едно нещо и се настройвам точно на тази тема. През цялото време звучи темата с всякакви вариации. Не смятам че е достойно и смислено човек да си измисля историите. Дори този разказ Ной дава последни указания е сюрреалистичен етюд, по-скоро силно нереалистичен. Но когато се измисля вихрената фантазия, там нещата вече са други, съвсем друга песен. Но когато се опитва да създаде истинско битие в написаното, друга реалност, писателят ако изменя реалността, която описва се получава безобразен Франкенщайн, съшито от безобразните парченца истории на писателя не може да бъде оживено. Всеки човек разбира, че подобна история е скалъпена.

Сега пиша за двама приятели – аз и един мой стар другар, от казармата, с който пътуваме из България. И двамата сме преживели криза – кризата на съвременния човек на средна възраст, който не е подкрепян от никаква система, от никаква обществена структура.

Човек може да стане сам войник. Жените често са повече войници. Войникът е войник срещу безсмислието, защото той е обратното на детето. Той не очаква някой да му даде смисъл и радост в живота. Той може да живее без радост. И ако иска смисъл той ще си го създаде. Защото смисъл самороден, даден от някъде няма. Щастие, дошло ей така от някъде няма. И никой нищо няма на никого да даде.

Кога ще излезе?
През ноември. Написал съм вече 30 и отгоре глави, около 300 страници суров текст. Повечето от случките и текстовете са важни вътре.

Всяка от книгите, които пиша са неща, които страшно държа да кажа на хората. Но именно тази е и на тема, която е трудна, защото е на ръба. Когато човек говори за алкохола и лудостта – предишните ми романи, той може да слезе на едно доста по-ниско ниво, защото това са неща куриозни и непознати за хората. И дори на сравнително по-ниско ниво на сложност и на задълбоченост пак прави грандиозно впечатление, защото хората въобще не знаят тази материя. Когато говориш за дадена наука дори на едно научно-популярно ниво пак е много интересно и завладяващо.

Тук се опитвам друго – защото всеки знае какво е да си слаб и да си на 40 години, да изпаднеш в обезсърчение и в безсмислие и да е разбит животът ти, и да търсиш отново смелостта в живота си, и да търсиш философия, която да те върне в живота. Пиша за тези неща опипвайки неизвестни за мен територии. И е сложно.

Още от този автор на Kafene.bg:

Калин Терзийски: хората живеят под тънка ципа на цивилизованост

Калин Терзийски: Искам да видя хора, които говорят мощно и правят хубави неща

"Ной дава последни указания на животните" на Калин Терзийски

"Ной дава последни указания на животните" – откъс

Сподели в: