След 6-тата си книга Радослав Парушев е все така последователен в писането, идеите си, все по-страстен, от друга страна – лежерен и забавен. Виждаме се в една дъждовна сутрин, преди негово четене в Пловдив – мокър, но ведър Чарли разказва за сборника си Смъртта не е за всеки, за съвременната българска литература и четенето. Специално за читателите на Kafene.bg.
Много продуктивен е този Парушев?
Няма време. Още толкова и сме „чао“.
Книгата е за живота и смъртта, поне по заглавие. Доста ведра, пък съчетава и сериозни теми.
Много се радвам на тази оценка, защото тя отговаря на моята цялостна представа. Животът е нещо много сериозно и много забавно едновременно. Животът не е майтап, за да го приемаме фриволно. И успоредно с това не е чак такава драма, че да седнем да ревем, както повечето хора правят.
Има силна тенденция у българина към негативизъм…
Това е негативизъм и отчаяние, базирано на липсата на постижения. При българина се дължи на липсата на воля да се правят разни неща. За разлика от германеца или холандеца, например. Германецът сутринта става и отива да прави нещо. Българинът сутринта става и сяда да гледа чалга по сутрешния блок. И в края на деня са различно удовлетворени. Германецът е сглобил още едно BMW, българинът е гледал още цял ден чалга и говорил по мобилния си телефон на най-високите цени в Европа.
Във всичките си книги и проекти си много последователен в това да убеждаваш българите, че трябва да променят стила си на живот.
Не е специално за българите, така се отнасям към хората като цяло. Много се радвам на тези думи, съвсем сериозно. Когато външен човек, непознат човек има мнение за мен такова, каквото аз имам за себе си – чувствам се много добре.
Отношението към съвременната българска литература преди 10 години беше като към нещо бутиково и квази-академично. В началото на века съвременната българска литература се състоеше от Алек Попов, Георги Господинов и кръгът около Литературен Вестник. Отношението беше сухо, сурово, в кожени папки, леко на мухъл и авторитет на актьор от Народния театър, който седи и със страхотна дикция рецитира постмодернизма. Това беше един от ефектите на прехода в България, криворазбраната концепция за култура, под адекватният напън на Западната цивилизация в България се създаде съвременна, оригинална, автентична нова българска литература. В момента имаме поне 15 имена, от които да не ни е срам. Всяка година излизат поне 3-4 книги, които са на напълно нормално европейско ниво. Излиза разбира се и огромно количество боклуци, тонове …
Наскоро приключихме работа с Богдан Русев и Васил Георгиев – бяхме жури на един литературен конкурс за разказ, прочетохме около 200 разказа. Идеята беше всеки да е чел всичко, нищо че сме трима и можехме да си ги разпределим. Попаднахме на 10-тина разказа, които стават, от които 2-3 са чудесни, от които 1 е брилянтен. На него ще дадем и Голямата награда. Но останалото беше супер драма. Тематиката, която основно вълнува пишещият българин … Пишещият българин все още като чуе „литература“ си представя Елин Пелин. Елин Пелин е страхотен автор. Като конструктор на разказ той е българският Чехов. Много го уважавам. Имам предвид по-скоро културата на моите съвременници. Българинът като чуе „разказ“ незабавно си представя земеделски труд и животни, които евентуално да умрат в следствие на лошите ветеринарно-медицински условия преди приемането на България в ЕС и преди сегашното управление да излекува всички животни. Какво си признаваме по този начин – че не сме чели от средното училище нищо. Че Елин Пелин, Йовков, колкото и да е голям – това са ни жалоните за литература. Защо „Под игото“ спечели Голямото четене? Не че е лоша книгата, но „Под игото“ е любимата книга на българина, защото българинът не чете книги.
Българинът чете книги докато има учителка по литература, в периода 9-ти – 10-ти клас, която го заплашва, че ще му отрови лятната ваканция ако не чете книги и той чете, горкият – Вазов, Йовков, Елин Пелин, комунистите Вапцаров, Смирненски и „Довиждане!“. Литературата приключва. И когато го караш да пише разказ, в началото на второто десетилетие на 21-ви век, той ти пише „В нашето малко село, захвърлено сред нищото, цялото прашасало, имаше една беседка … Там се срещах с Петко понякога …“ Ужас! Това е единият вариант.
Другата криворазбрана културологична тенденция, която регистрирахме, която идва от помията, изливаща се основно от печатните медии, помийния език на българските печатни медии, създава впечатлението от друг тип сегмент – малко по-градски сегмент, че култура и литература означава да говориш простотии и мръсни думи. Вторият тип творби, с които се наложи да се сблъскаме, едо „сблъскваме“ – каква хубава дума от средното училище, е „Отидохме вечерта с момчетата в бара, напихме се като прасета и оповръщахме всичко“. Това е другата културологична тенденция.
Всичко това казва – трябва да се четат книги, трябва да се чете съвременна българска литература. Не само да се гледа съвременна българска чалга. Не само трябва да се консумират продуктите на чалгата, която рекламират националните електронни медии, всички, включително и Националната телевизия рекламира чалга, в праймтайма си. Трябва да се чете и Васил Георгиев, трябва да се чете и Момчил Николов, трябва да се чете Тома Марков, трябва да се чете Богдан Русев, трябва да се изучава в училище Радослав Парушев. Покрай чалгата може и това да се прави. По-добре ще живеят хората.
Как се случи „Смъртта не е за всеки“?
Разказ се пише бързо. Един разказ, даже да е малко по-дълъг, ако не го напиша за 2-3 дни започва да мухлясва в главата, загноява. Разказ се пише бързо, т.е. 18 разказа са написани за 22-23 дни общо, в рамките на 10-тина месеца. Пътувах насам-натам из Европа и из сърцето си миналата година и тези премествания родиха тези впечатления. Сега живея по-стабилно и по-уседнало и си представям, че следващото ми нещо ще е по-дебело, по-сериозно и по-спокойно. Не така накъсано и фрагментарно. Очаквам роман, но какво ще стане – не знам.
Как се чувстваш в тази добра конкуренция, която ти самият провокира – Момчил, Васил…?
Чудесно е да може да се сравнява по нещо човек. Чудесно се чувствам когато Васко вземе литературна награда, за която аз съм бил номиниран повече пъти от него! Аз съм бил номиниран за Хеликон когато той още не е започнал да пише! И когато ми отмъкне наградата под носа и отиде на панаира на книгата в Лайпциг и там даде пресконференция, на която да каже, че е започнал да пише заради мен се чувствам страхотно. Това го виждам сутринта по телевизията, докато си мия зъбите и ми е много приятно.
Има колеги, които тъкмо в момента стават популярни. Това не е свързано с това, че са бездарни или са безсъвестни използвачи, които се саморекламират чрез фалшива благотворителност, чрез измислени каузи, или рекламират ресторанти чрез литературата си. След нас ще остане това, което сме написали, а не как сме били на корица на вестник Акордеон или Лов и риболов в Странджа. Това не те прави добър писател, че и в Малко Търново са те сложили на втора страница в регионалния вестник. Добър писател те прави да разбираш от литература, да имаш добър вкус и да се трудиш.
Какво четеш в момента?
Има периоди от по няколко дни, в които нищо не чета. Снощи Богдан Русев ми беше на гости и видя една книга, американски фантаст, казва „Това ме интригува“, казвам му „Вземи го! Не ми се чете сега“. Като яденето е – човек в някакъв период е сравнително сит, ако си хапнал добре на обяд привечер може и да не ядеш. В момента не знам какво ми се чете.
Каква ще е следващата акция, по отношение на четенето, която ще предприемеш?
В средата на месец юни с Богдан Русев в един клуб в Студентски град ще направим едно прощално голямо четене. Завършваме един сезон на един съвместен проект. Планирам 15 автора поне. Планирам двучасова програма. И много, много четене. Освен ако няма мач на Германия в същия ден!
Искам да дойдат да четат чудесните млади поети, които дойдоха след Тома Марков и стъпиха на неговия изгърбен гръб – Стефан Иванов, Иван Димитров, Иван Ланджев – една чудесна тройка млади поети, всеки от които е европейски, световен поет. Тримата заедно на една сцена са нещо, което никога няма да забравя. Тях съм си намислил, макар още да не са ми потвърдили. Победителят в нашия конкурс също ще поканим.
Нещо за край?
Имам приятното усещане, че приятните неща са повече в живота. Да си пожелаем горещо лято.
Още от този автор:
Радослав Парушев за новата си книга "Животът не е за всеки"
"Смъртта не е за всеки" – сборник с разкази на Радослав Парушев
Радослав Парушев: 33 години ми отне да напиша "Project DOSTOEVSKI"