Продължение от първата част на интервюто: Алек Попов за новия си сборник Телесни плевели
Как се приемат текстовете Ви навън?
Някои от тези разкази са превеждани на доста езици, например последния разказ – Ковачи. Той е част от една антология Best European Fiction. Доста разбираем е, нека така кажем. Читателите могат да разберат за какво става дума, макар и не винаги … С всеки превод се налага една редакция. И аз нямам нищо против това. Когато нещата са неразбираеми за някого, то те трябва да бъдат направени разбираеми. Тази история е излизала и на други места – на сръбски, на словенски, на немски е превеждана.
Как стои България на европейската литературна сцена?
Стои нормално за размерите си и за културното си равнище. Може, разбира се, и повече да се желае. Но в никакъв случай не е напълно незабележима, както много често се вайкат някои хора. Което трябва да бъде преведено, общо взето се превежда по един или друг начин и достига до публиката. Имаме едно много добро присъствие в Германия, например. Много преводи има на български автори на немски. В други страни – също. Съобразно това, което се създава тук не може да се очаква някакво чудо да стане. В тази работа има и голяма доза случайност, ако трябва да сме честни. Но всичко основно зависи от качеството и равнището на текстовете, които се създават. Няма никакъв смисъл да се превеждат на сила работи, които дори в България никой не ги чете и никой не им обръща внимание, с някои редки изключения. Няма някаква рецепта – това е сигурно.
Важен стимул за присъствието на българската литература по света би било Държавата наистина да си е на мястото, както всички цивилизовани държави и да подкрепя по умерен начин например преводите на българска литература в чужбина. Нищо повече не се изисква. Прекалената грижа също не е много полезна. Но сегашната ситуация поставя в много неравностойно положение нашите творци. Ако някой наистина иска – превежда, но за това не получава никаква помощ.
Преди имахме една много скромна програма Помощ за превода. От две години тя не съществува. Тя също бе много малка за това, което може да си позволи България. България не е чак толкова бедна, колкото се опитва да изкарат. За някои неща – за някои неща има много пари, за други … След като може да си позволи да отдели 70 милиона, за да изкупува тютюн, не виждам защо да не може да си подпомогне литературата по един адекватен начин.
Средно у нас се пада по 1 книга закупена на човек за година. Как може да се накарат българите да четат повече?
Че трябва – трябва, но … на сила как можеш да го накараш… Това е свързано с общото равнище на обществото тук. Няма нищо особено учудващо, обратното би било странно. Ако се продаваха повече книги в България целия контекст би бил по-различен. Хора, които четат повече не правят определени неща. Мисля, че тогава и по-малко чалга канали щеше да има. И други такива неща… и по-малко пътни инциденти.
Общото културно ниво е такова, не са само книгите. Но определено, когато в едно общество се чете повече, някои неща просто не се случват, животът е по-приятен, отношенията между хората са различни… много неща са. Когато това се промени – може би това ще е знак, че са почнали и повече книги да се продават в България.
Трябва ли да подкрепя държавата младите пишещи или качествените текстове нямат връзка с това?
В интерес на истината няма много връзка. От една страна има, защото прави живота на пишещите малко по-лек. Но той не трябва да е супер лек, от друга страна, защото тогава се получават много текстове, които просто няма никакъв смисъл да се появяват. Тази работа трябва да се прави наистина от хора, които разбират и които се интересуват наистина от литература, не от разни други неща. Защото в миналото от такава държавна подкрепа – „Мерси!“, няма особена полза. Тя върви с една отвратителна цензура и като гледаме резултатите какви бяха – повече от 10 години никой не искаше да докосне българска книга. Българските читатели бяха отвратени. В чужбина абсолютно нищо не се случи, макар и да се превеждаха книги на кило. Тези книги, в момента в който спря подкрепата за тях, вече нямаха читатели и изчезнаха. Това беше чисто пропагандно и на мен не ми се иска да се повтаря. Това е типично поведение за тоталитарните държави. Бих предпочел да няма кой знае каква подкрепа, отколкото такъв вид подкрепа. Но когато това се прави интелигентно, когато е наистина в името на литературата – тогава би имало някаква полза.
За мен, понеже България наистина е една малка страна, с малък книжен пазар, подкрепата за преводите е супер важна и смятам, че правим много малко, за да подкрепяме и преводачите си и по принцип изучаването на български език в чуждестранните университети. От такъв вид подкрепа има нужда и тук може държавата малко повече да си отвори кесията за тази дейност, защото това е един индиректен път, по който се помага на българската литература, без да се намесва в естествените процеси, които са важни. Това разбирам аз под интелигентна подкрепа.
И все пак в последните години доста неща се издават от български автори…
Да, така е и колкото по-голямо е количеството, толкова са по-големи и шансовете за качество, по-голяма е вероятността да се появи нещо по-добро. Това е едно задължително условие.
В това отношение литературата като че ли е едно изкуство, което е в добро положение, защото има сравнително евтино независимо изкуство, има възможност да се появяват много неща, така че ако трябва да направим съпоставка с всички други области на изкуството – то е в най-добра стартова позиция. Има и голяма възможност за конкуренция, голяма продукция, ниски производствени разходи. В крайна сметка е и много свързано с езика, което на пръв поглед го прави и по-трудно за продажба на по-широки пазари навън, но все пак почти всяко нещо може да бъде преведено и не е толкова скъпо.
Българската литература винаги е страдала от това – има един локален аспект, който в лошия смисъл я забитовява и провинциализира. Сега чета текстовете на по-младата генерация български писатели и те отчаяно се мъчат да излязат от този провинциализъм, нещо, което аз напълно насърчавам и приветствам. Това винаги е пречело на нашата литература и по принцип на българското изкуство. Това не е самобитност, това е по-скоро задръстеност.
Да, например сърбите са доста по-космополитни…
Те са живяли в един много по-либерален режим, в едни доста по-благоприятни идеологически условия. Това, независимо от всичките ни икономически трудности, независимо от всички беди, които сполетяха бивша Югославия. Това е една качествена разлика в начина на мислене, особено на хората, които се занимават с изкуство и култура, която още не може да бъде наваксана. Това са едни 40 години, в които Югославия, независимо че е диктатура, е останала отворена към процесите в световната култура. Това наше изоставане още не може да бъде компенсирано.
В последните години се оформиха две крайни тенденции – от една страна елитарността, от друга – прекалената комерсиализация. Къде е истината?
Това го има във всички култури и във всички страни има хора, които пишат и казват, че са велики и никой не ги разбира. Нормално. То води до капсулиране на тези хора, не толкова на целия контекст.
За България, от друга страна, е много смешно да се говори за комерсиалност, защото пазарът е толкова малък, че човек ако в такъв контекст иска да е супер комерсиален слиза на ниво на определени издания, които пък хората, които четат книги не ги купуват. Така че няма за какво да говорим.
Въобще много неправилно е поставен въпроса с комерса и елитното изкуство в България. Нито едното го има, нито другото, в истинския смисъл на думата. За какъв комерс можем да говорим, при положение че максимумът за България са 50-тина хиляди, при най-долно съдържание, продадени бройки. Истината е, че обикновено в такива страни най-голям шанс има именно добрата литература, която е разбираема, комуникативна, хората могат да я четат. Разказани интересни неща по интересен начин.
Трябва да се пише нещо, което би било интересно и за един по-широк кръг читатели, и извън страната. Мисля, че това е и най-добрата стратегия, без човек да сяда и да мисли кое е комерсиално и какво ще направи той, за да „избие рибата“. Или пък другото, което също е признак на известен провинциализъм, когато мислиш, че ще създадеш някакви неща които хората не са чували и виждали. Което не е така.
Човек е най-добре да следва собствените си креативни пориви и тенденции и да го прави по един интелигентен начин, с дълбочина и със страст.
Пожеланието Ви към читателите на Kafene.bg и ваши фенове?
Да бъдат любопитни и да търсят нови неща. Да нямат предразсъдъци, особено по отношение на изкуството. Да са готови да приемат по-крайни и експериментални неща, да не се стряскат от съдържанието и да са максимално отворени. Любопитство, отвореност, усещане за свобода и смелост.