Балканската мечта и българската реалност, американската мечта…
Това е малко провокативно в предговора. Книгата си е един роман, любовен роман.
Американската мечта е мечтата на европееца да отиде в Новия свят, в Америка – да започнат от начало, без значение от класов произход, семеен, религиозен и т.н. неща, които в Европа, особено през 19-ти век, са имали голямо значение. Идеята е, че човек със собствени сили може да постигне всичко. Някак си тук на Балканите имаме обратното – някакъв негативизъм, ретроспективна мечта, мечтата ни винаги се оказва в миналото – Златният век на цар Симеон, славното минало и след това черното робство, през което всичко сме загубили и т.н. Този негативизъм го има и при други балкански народи, и при сърбите, и при гърците, въпреки че при нас е най-силен. Ние се наричаме „роби“, което е много странно. „Турското робство“, тази метафора, приемаме я за буквалност, което един черен човек в Америка доста би се учудил, защото те наистина са били роби, за разлика от нас.
Книгата не е за това. Книгата е наистина един любовен роман. Действието се развива в едни гранични територии – между виртуалната реалност и истинския свят, защото единият от героите следи кореспонденцията на другите двама, а след това, част от книгата, действието се развива и в Америка, където аз самият прекарах 13 години, така че имам някакъв личен опит. В крайна сметка всеки писател използва личния ли опит, когато пише. Това не значи, че романът е автобиографичен, но до голяма степен съм използвал опита си от последните 20 години
Интересно поднасяне на сюжета – чрез размяна на електронни писма. Вие самият доколко вярвате във виртуалната любов? По-лесно ли им е на хората да общуват през Интернет?
За съжаление е по-лесно. Виртуалният свят е както всяко друго техническо нововъведение, например атомната енергия – в науката няма морал. Може да се използва и за добри и за лоши каузи. В известен смисъл същото е с Интернет. Интернет е нова епоха за човечеството. Това е такава промяна, каквато не сме имали от създаването на писмеността. Аз не съм против Интернет, не съм против социалните мрежи, но те улесняват всичко, както улесняват доброто, така улесняват и злото. Контактът в Интернет е много лесен, но все пак е нереален. Една книга можем да я пипнем, можем да четем текстове и в Интернет, но те нямат материално тяло, там са някак си имагинерни. Още повече това важи за човешките отношения. Те са уж по-лесни, но са по-нереални.
От къде дойде сюжета и как мина писането на романа?
Винаги сюжета идва от личния живот на човек, но той не е автобиографичен. Започнах да пиша проза след 40-тата си година и мисля, че човек за да пише проза добре би следвало да има някакъв жизнен опит. Поезията е друго нещо. Поезия може да се пише, дори и по-добре, на 18 години, отколкото на 50. За прозата е точно обратното – колкото повече жизнен опит има човек, толкова по-голям шанс има да създаде убедителни характери, ако говорим особено за реалистична проза, а този роман е такъв.
Първият ми роман беше квази-исторически роман, за Крали Марко, където се смесва фолклора с фактите около тази историческа личност. Това е един фантастичен роман. Вторият ми роман – 2084 – беше една политическа дистопия, една мрачна картина за бъдещето на света. Този път исках да напиша един съвсем реалистичен роман на съвременна тема. И това се получи.
Интересно как всичко е поднесено през очите на третия…
Това е някакво интернет воайорство, което след това преминава в реалния свят, разбира се. Самият герой има доста жизнен опит, неприятен. Не целият роман е епистоларен. Не са само писма, които двама души си изпращат по Интернет. Това всъщност е нашата реалност. Аз самият, за съжаление, мисля че прекарвам половината си време пред екрана на компютъра. Такава ми е работата, но не само – и новините там се четат, всякаква информация. Дори имам носталгия към това време, което дори не беше толкова отдавна, в което в неделя човек може да седне в кафенето и да си чете вестника, сега това става пред екрана в къщи.
Самота, носталгия… различни емоции има в романа…
Да, има една фонова носталгия и депресия. Но си мисля, че колкото и тонът да е мрачен и носталгичен, тъй като става дума за любов той не е тотално мрачен и черен. Дори когато животът не завършва с happy end, има една духовна реалност, която е над тези неща.
Като пишещ, а и като преподавател имате поглед върху българската литература. Как Ви се струва, че се развива тя в последните години?
Трудно ми е да правя генерализации, защото в момента има такова огромно многообразие в литературния живот. Познавам не лоши автори, които се изявяват главно по Интернет, но нямат издадени книги. Това не е проблем. Днес вече всеки може да си плати, за да си издаде книга, което не е сериозна публикация, но често няма нужда и да издава книга. Във виртуалното пространство имаме много по-голяма публика, отколкото в книжарниците. Специално за поезията. Имам личен опит в това. Блогът ми го четат повече хора, отколкото си купуват книгата ми. Това променя някак си цялата литературна сцена. От една страна много хора, които пишат не много професионално, имат огромна публика. От друга страна има все повече хора, които пишат много професионално – млади хора, чудесни писатели.
Ние все още имаме този проблем, че не сме успели да се интегрираме добре в световната култура. Например – нямаме нобелист. Това не е чак такава травма, но е факт. Всички наши съседи имат писател – нобелист. Турците имат Орхан Памук, сърбите, гърците … Все пак е показателно за това, че още не сме се интегрирали достатъчно. Много малко се знае за нашата литература. В САЩ в последните години излязоха две антологии на българската поезия, има книги, издадени там, включително и мои. Аз издадох 4 книги в Америка. Но това не значи, че нашата поезия е широко известна. Прозата – още по-зле, за съжаление. Имаме много малко – Георги Господинов, Милен Русков, един Радичков не е издаван в Америка, което е просто възмутително. Той е издаван в Европа, в много страни.
А сега младите хора живеят по съвсем друг начин. Границите са изчезнали. С виртуалната реалност, с това, че човек за да работи с нея трябва да знае поне малко английски… Човек се събужда, пуска компютъра и знае какво става във всяка точка по света. Може да го е узнал и преди месните хора, които още спят. Наистина – световното село е една реалност.
Още от този автор на Kafene.bg: