"Да влезеш в обувките на Детето" на Лиляна Русковска – откъс
– Едва ли има родител, който да не желае щастие за своето Дете. И едва ли има родител, който да не го прави по някакъв начин нещастно всеки ден.
– Не може да бъде!
– Може, може! Попитай Детето!
– Тогава как да помогна на Детето си да бъде щастливо?
– Влез в обувките му.
– Но аз съм прекалено голям, а то е твърде малко…
– Стани малък като него.
– Как? Как?
– Спомни си какво е било на неговите години.
Онези преживявания не се забравят.
Просто някоя сутрин затвори очи и позволи под клепачите ти да се разходи твоето детство.
И когато отново ги отвориш и спуснеш крака от леглото, ти ще видиш големите си стъпала да потъват в малките пантофки, с които трябва да изминеш пътя към Детето.
Лек път!
Детето и Пигмалион
Когато усетим, че Детето е нерадостно и се питаме защо, един от отговорите може да ни отведе до древногръцкия мит за Пигмалион, който сътворил от слонова кост статуя на прекрасната жена Галатея и се влюбил в своето творение.
Ежедневно ние, не-децата, играем ролята на Пигмалион, а на Детето отреждаме ролята на Галатея.
Още от първия му писък започваме да моделираме Детето по желан от нас образ и подобие.
Опитваме се неуморно, упорито, методично и дори агресивно да направим от Детето нашата Галатея.
Забравяме, че в ръцете ни не е неодушевена слонова кост, а малък човек, на когото е вдъхнат вече живот.
Пристъпвайки към Детето като дресьори, които разчитат на безропотно послушание, ние се сблъскваме с различни начини на детската съпротива.
Едни от Децата рязко реагират на категоричното ни желание за моделиране.
Те се държат дръзко и предизвикателно.
Ние ги наричаме „лоши” – те свикват с това, че са лоши, и някои от тях впоследствие наистина стават такива.
Други бързо усещат, че няма да издържат на нашия гняв, ако ни се противопоставят.
Те стават вяли и бездушни, кротки и безразлични към себе си и другите.
Като пораснат, стават безлични и безцветни хора.
Трети, за да оцелеят, се опитват да бъдат това, което ще ни хареса.
За да оцелеят, те доброволно стават нашата Галатея.
Да оцелеят?
А оцеляват ли?
Оцелява ли Детето, като загуби себе си?
Когато Детето се опитва да ни угоди и да не ни се съпротивява, то разпилява себе си така, че цял живот напразно ще се мъчи да се намери.
Напразно, защото урокът е даден: за да не те смачка по-силният, трябва да си това, което се иска от тебе.
Като следва и изпълнява нашите представи за него, Детето се лишава доброволно от радостта на свободата да си бъде то – единственото и неповторимото.
Едно Дете, лишено от свободата да живее себе си, вечно ще я търси.
И няма да му останат време и сили да се стреми към съвършенство.
И ще расте нерадостен човек.
Когато усетим, че Детето е нерадостно, нека си припомним мита за Пигмалион и Галатея.
Може би това ще ни помогне да намерим един от отговорите за тъгата в детската душа.
Тогава, навярно, ще оставим Детето да бъде палаво, небрежно, весело, свободно…
Да бъде себе си.
Просто – Дете!
Каквото сме искали да бъдем и ние.
Детето и родителските мечти
Веднъж едно момче, ученик в седми клас, ме попита как се кандидатства в езикова гимназия:
– Трябва непременно да уча там.
– Защо „трябва непременно?” – учудих се.
– Това е мечтата на майка ми – отговори Детето с тъга, която неуспешно се опитваше да скрие зад смутена усмивка. – Ако питате мене, аз искам да уча електроника и електротехника в професионална гимназия, но няма как. Тя очаква от мен да ме приемат в езикова гимназия, после да уча „Право” в университета. Като се дипломирам да отворя адвокатска кантора…Това ще е!
Родителски мечти…
Нормално е да отглеждаме Детето с големи очаквания за неговото бъдеще.
Да мечтаем за неговото бъдеще и да искаме за него най-доброто.
Това е чудесно, стига само:
нашите надежди и мечти да не са свързани с това, което ние сме искали да бъдем, но не сме успели;
да не сме безкрайно и безутешно разочаровани и раздразнени от избора на детето ни;
да сме убедени, че нашата представа за неговото бъдеще е единствено правилната.
Ако се поставим на мястото на Дете, което е принудено да реализира родителски мечти, ще разберем, че то е объркано.
Ще усетим, че то много страда.
Защото вместо да следва естествените си желания и мечти, ние го принуждаваме да бъде нещо различно от собствената си природа.
Защото настояваме да върви не по своя, а по избрания от нас път.
Ако се вгледаме и вслушаме внимателно в наши близки и познати, не може да не открием пораснали деца, които са осъществили родителските мечти, но не са радостни.
– Сякаш живея чужд живот – казва преуспял в професията си петдесетгодишен мъж, изпълнил навремето желанието на своя баща, станал лекар, но останала тъгата по нереализираната детска мечта да работи като авиоинженер.
Защо не оставим Детето свободно да избира пътя си?
Защо постоянно не си напомняме, че всяко Дете се ражда със собствени заложби за успех, за които ние може би нямаме сетива?
А каква би могла да бъде нашата роля в избора на Детето в житейския му път?
Ето каква: с доверие и любов да наблюдаваме Детето.
Да разговаряме свободно с него.
Да даваме възможност на Детето да бъде естествено и разкрепостено в своите изяви и проявени интереси.
Заедно с Детето да откриваме неговите собствени уникални възможности, да ги разбираме и да му помагаме да ги развива и усъвършенства.
Да създаваме на Детето благодатна почва, върху която да хвърля семената на своите мечти, не на нашите.
Можем да бъдем сигурни – когато Детето щастливо събира плодовете на своите мечти, то ще подари на своите деца градини.
Правило трето:
Заплашвай Детето
Ако искаш да направиш Детето нещастно, заплашвай го.
Заплашвай го така, че страхът като Дамоклев меч да виси над главата на Детето и когато е вече не-дете.
Така то ще бъде нещастно.
Бъди изобретателен, когато заплашваш малкото.
Това спестява усилия и време да търсиш благородно поведение, за да правиш Детето добро и щастливо.
Вярвай, наплашеното Дете е страхливо Дете.
Страхливото Дете е нещастен човек.
Затова, направи го нещастно, като го заплашваш непрекъснато.
Искаш да е нещастно? – тогава нека живее с ужасяващия страх от:
– намръщения ти поглед, който предвещава някакво наказание;
– обидните думи;
– лишенията, които ще му наложиш;
– болезнените плесници.
Нека се страхува, че:
– ще го дадеш на Торбалан;
– ще го заключиш в мазето;
– ще го изправиш в ъгъла;
– ще го изгониш от къщи.
Страхливото Дете е объркано.
То няма да е дръзко в мечтите и началата си.
Трудно ще рискува да се захване с нещо желано, ако не е сигурно, че няма да го накажат за това.
Ще страда, защото ще се усеща като нещастен страхливко.
Страхливото нещастниче е с парализирана мисъл.
Постоянно заплашвано, Детето е неуверено, робски се подчинява, за да не поема отговорност.
И тогава груповото чувство и вървеж ще са му по-удобни от самостоятелната крачка.
Всичко възможно ще обмисля, за да не се отдели от стадото, от страх да не го захапе кучето.
Така Детето няма да постига лична хармония и ще бъде нещастно.
Наплашеното Дете е готов предател – то ще предаде и най-близкия си, за да се спаси от наказание.
В треперещото от страх Дете е притаен жалкият доносник и нагаждач.
То душевно нечистоплътно ще се стреми да печели благоразположението на тези, от които се страхува.
Всъщност, заплашваното Дете от какво и от кого ли не се страхува?
Ако искаш да направиш Детето нещастно, заплашвай го така, че да вкорениш страховете дълбоко в ума му.
Така то ще дели мислите и стъпките си на „водещи до наказание” и „неводещи до наказание”.
Така то непрекъснато ще има нужда да се застрахова.
Детето ще е мекушаво, неискрено, пресметливо, озлобено, нерадостно.
Стрес, болка и тъга ще са постоянните му спътници.
Затова, разболявай го от страх, като непрекъснато го заплашваш.
Колкото по-жестоко го заплашваш, толкова по-вероятно е Детето да създаде и свои страхове.
И да се страхува от страховете си.
Цял един нещастен живот.
Ако искаш да направиш Детето нещастно, заплашвай го.
***