С Калин Терзийски се виждаме на по кафе и говорим за новия му сборник с разкази „Ной дава последни указания на животните”, но неусетно в разговора ни се настаняват важните теми за доброто, щастието, съвременния човек, блуждаещ нещастен в МОЛ-овете, Бийтълс, Прокофиев и много други важни и интересни теми. Едно интервю специално за читателите на Kafene.bg.
Как напоследък Калин Терзийски пише толкова – излязоха в кратко време толкова много нови книги?
Днес започнах в 5 сутринта. Какво писах в 5 сутринта? Писах си с една много интересна и страшно талантлива млада поетеса и моя приятелка – Диана Маркова. Това е литературен труд – много важен! Да я успокоя в безнадеждните й вопли, които бяха на тема „Мен не ме признават и зачитат …“. Ако един по-възрастен писател и поет не държи ръцете на по-младите и не ги успокоява – няма кой.
Има и принцеси, които понякога им се радват…
Принцесата беше много впечатляваща. И ако съм успял поне малко да придам от блясъка й в този разказ … Стюардеса в самолет, в който пътуват хора, които се хранят с железни лагери, със стоманени бели зъби. Тя е много мила, като свръх модерен струг, стриктна, точна, калибрирана, огромна, принцеса, хубава жена. Аз й пробутах една моя книга съвсем от немай къде. Не знаех какво да направя – толкова се бях смутил. Ние репетирахме Алкохол в Студио 5 – спектакъл на Цв по моя роман. Тъкмо бяхме седнали с Наско Янкулов да си поговорим съвсем дребни и пошли неща от ежедневието и влиза Принцесата с цяла свита. Наско Янкулов е продуцент на много от българските звезди на нашето време и е човек с много практично отношение към целия живот и разните му детайли. Аз му казвам „Това е принцеса, чудна, от приказките, холандска!“, а той казва „А, много добре“. Аз започнах да се суетя и тъкмо имах една книжка. Точно преди един час на мен ми бяха подарявали така книги разни много измъчени пичове, които пишат като мен в България. Като пишеш в България винаги си измъчен пич. Най-накрая, срам не срам, съвсем като другите пишещи братя, които само търсят някого да си пробутат книжката, но аз минах на международно ниво, с моята луксозна книжка, на международния транс-галактически български език – „Ит ис май ню бук“ казах аз, и я подадох, и се усмихнах и благодарих два-три пъти, неясно защо. Защото на принцесите се благодари.
Особено принцесите с кайма. Нямаше как да й обясня, че при нас, в цялата ми младост принцеса се свързваше със сандвичите с кайма, които се казваха също и „странджанки“. И те се ядяха заедно със сок от машина. Ние сме отхранени с принцеси и сокове от машини. Защото бяхме една промишлено-аграрна страна. А сега сме по-скоро изцяло аграрна – селянията е огромна.
Наскоро получихте престижна европейска награда за „Има ли кой да ви обича“? Една много тъжна книга…
Да, книгата излезе в края на 2009-та година. Беше първата ми по-сериозна книга. Претърпя 4-5 преиздавания, заради наградата.
Тъжна да… Аз я писах във времето между 2000-та и 2007-ма – време, в което в кратки моменти бях изключително весел и през останалото време бях полу-умрял. А в това време, в което бях полу-умрял най-много пишех. Без работа, без пари. Но едва ли много българи знаят,… всъщност за съжаление наистина много българи знаят какво е да нямаш много дълго време никакви пари. Така живях аз доста време. Много беден и много болен алкохолик, който знае, че съвсем скоро ще умре. Започнах да се чувствам много зле и да водя този окаян живот някъде към 2003-4-та година и така до 2008-ма. В това време написах купища разкази и все още издавам някои от тях. Тоест, това, което казах в началото, за момичето, на което давах кураж, защото не му обръщат внимание в неговото писане – ще ми се да предам този кураж на много повече хора, които се занимават с каквото и да е благородно дело.
Няма значение дали ви обръщат внимание. На мен никой не само че не ми обръщаше внимание, а хората бяха доста злонамерени спрямо мен. Всъщност хората живеят под една много тънка ципа от цивилизованост, а отдолу е врящият и ръмжащ ад на животинството. Въпреки ужким-цивилизоваността, усетят ли че някой подвива крак и е отслабнал и ще падне след малко веднага се хвърлят и започват да го хапят и са готови да го убият. И това не трябва да ни прави впечатление. Ние трябва да държим на ципата от цивилизованост. А животинството – то е ясно. В тези години аз бях точно това куче, което е подвило крак и неговите другари от глутницата вече бяха готови да го разкъсат и въпреки това написах почти всички неща, които смятам за значими, включително и книгата, която взе Европейската награда за литература. Само в това време. След това вече написах романа „Алкохол“ и така нататък…
Тук са се промъкнали май и по-стари разкази…?
Да, например „Всичко за баба ми“. Аз правя книгите концептуално, така да се каже. Като албума Sargent Pepper на Beatles. Да има някаква не толкова обща идея, колкото общо звучене и цялата книга да има свое значение, да изрича свои думи. Книгата от разкази е композиция. Особено в съвремието – за автора е лесно да се знаят много неща, той участва в един непрекъснат диалог с тези, които четат книгите му. Всеки разказ, особено поставен на правилното място, е препратка към много други неща. Сложих „Всичко за баба ми“, то е всъщност една импресия, експресия. Това насочва мисълта към онези времена на мрак и бедност, в които аз съм излъчвал повече светлина отколкото сега, в приличния си, да го наречем, живот. Това в композицията може да се усети. Книгата върви през едни сравнително спокойни, написани сега разкази и човек стига до един разказ, който е написан в миналото и от него звучи по-друга музика.
А разказите за тийнейджърите…?
Това е от преди 2-3 години. Ива Рудникова, Главната редакторка на Капитал Light ми поръча нещо за тийнейджърите. Ние сме приятели с нея, добри приятели, от времето на списание Едно. Аз обичам да я дразня с какви ли не неща, включително и с написани текстове. Тя ми поръча нещо за тийнейджърите и аз се дразнех точно по това време и от Капитал Light и от всички останали лайфстайл списания. Раздразнението ми не е защото те съществуват, а защото те наистина са се раздули и са заели пространството на всички останали. Общо взето има и някакви сериозни литературни издания, периодични, само че те са толкова езотерични, затворени. Те са ми много по-презрени, отколкото лайфстайл списанията. Защото са наистина затворени, в кръгова отбрана. А кой се отбранява така яростно и така с хъс – отбранява се слабия, уплашен за сигурността си. Разните такива институционализирани, хоспитализирани литератори, от време оно, сред тях има и не малко млади – те много умеят да се институционализират и да застанат в тази кръгова отбрана, приемайки априори факта, че те са литературата, те са, който в тази област колят и бесят. Тези хора просто демонстрират слабостта си. При тях никой не може да припари. Те са ми много неприятни, както и аз на тях, естествено. Те дори могат да институционализират неуспеха на писателя. Те казват, че един писател да има шумен успех и да го харесват хората е пошла работа.
Но в случая ставаше въпрос за другата група – от лайфстайлските списания, писачи, които пък играят на хорото на леките, елегантни, повърхностни глупости. Трябваше да пиша за тийнейджърите – високите, красиви, млади хора на новото време. Нещо, което е само леко преведено на езика на лайфстайла, а всъщност социалистическа агитация и пропаганда, за някакви фашистки млади русокоси тийнейджъри, които работят по проекти и ходят по уъркшопи от Прага до Тайланд всеки ден.
Аз написах две парчета, в един разказ ги написах. За един тийнейджър, мой пациент, който искаше да ме убие. Описах много сложната му драматична история, за това как майка му, която е още млада, а той е болен от аутизъм, наистина се получаваше сложна и оплетена драма. Майка му иска да се освободи, като женско животно, от порасналото дете, което на всичкото отгоре е и лудо. А аз се явявам посредникът, който постъпва, при който и да е избран случай, грозно и неморално.
Написах и един разказ за един мой съказарменик, който застреля един турчин, беше на 19 години. Накрая толкова ме обхвана яд, че написах, че това бях аз. Исках да кажа, че това бяхме ние, тийнейджърите на 18-19 години, които 1988-89-та година стреляхме с автомат Калашников по разни хора… А след това такива като нас биваха убивани от разни мутри, водени на Витоша да им се чупят краката и така нататък… След това такива като нас на 17-18 години им режеха ушите, защото търгуват с наркотици. Какви са тези фашистки тийнейджъри, които работят само по европейски проекти…
Германците да внимават и да не прекаляват с тяхната политическа коректност, защото техните бащи са били в Хитлер-Юнгенд.
Средствата от книгата се даряват…?
Чух по Дарик радио, че това момче е болно. И, както стават винаги добрите неща, си казах – трябва да помогна на това момче. Човек трябва да е напълно безпринципен в добротата си и във всички неща, които прави. Принципните хора са фашисти. Когато живееш, когато правиш добро или каквото правиш – надявай се, че Господ те води. Той знае принципите, а не ти.
Така реших, че трябва да помогна. Но как да помогна? Всяка помощ е нищо и половина, вятър и мъгла. С нея ние правим, аз специално за себе си правя няколко неща. Първо – да се дисциплинирам в даването и в анти-алчността, да се дисциплинирам в пилеенето, да дисциплинирам у себе си нежелание за притежаване. От друга страна аз се отчитам пред Върховния инспектор. Правя го не заради този и онзи, защото това ще свърши някаква работа. На един човек колкото и пари да му дадеш нищо хубаво няма да стане. Но ти така увеличаваш доброто по принцип. Ако тръгнеш да мислиш много-много – вече е лоша работата. Поне така си мисля аз.
Пламен има съвсем конкретни нужди – той пътува веднъж седмично за кръвопреливане до Троян на собствени разноски. Баща му е пенсионер. Какво мога да направя? Не съм бизнесмен, но всъщност съм своеобразен бизнесмен. Аз произвеждам книги и то като луд, така че за да има постоянно някаква малка помощ – една от книгите ми да бъде дарена за това момче. Цялата печалба. Помолих и издателството и Сиела веднага откликнаха. И техните пари са дарени –общо 40% от коричната цена на книгата ще отиват всеки месец за Пламен Войков. Надявам се, че по този начин той ще има пари за пътуване, да речем.
Човек не трябва никога да се замисля, това е основна тема в моето писане, никога да се замисля защо прави добро, на кого прави добро и как го прави. То не е нито за когото го прави, нито за него си. То е за пред Висшата инстанция.
Защо избрахте именно това заглавие за сборника – Ной дава последни указания на животните?
Нали се разбрахме, че правя концептуални, композирани книги, които се крепят на мои вътрешни връзки, но аз правя достатъчно много, за да разглася тези мои вътрешни връзки. Дразня се, когато човек без да обяснява своите композиции, връзки, спомени просто изкарва суров материал без логика. Аз правя всичко възможно да има яснота, въпреки че връзките са странни. Аз рисувам или пиша по едни родили се отдавна в мен калъпи, клишета, появили се по класическия сюрреалистичен начин – чрез изригвания на несъзнаваното. От някъде се появява някакво изречение или някаква мисъл и тя си остава и аз продължавам да я предъвквам много и много години.
Още като войник нарисувах една рисунка – Ной дава последни указания на животните. Оттогава съм написал поне 3-4 разказа, 5-6 рисунки. Какво точно може да каже Ной преди тръгване? С хората явно се е разбрал. Първата рисунка беше – той седи върху един морж, на главата му има едно киви, до него един койот и той им говори нещо с вдигнат пръст. Явно става въпрос за съвсем практични указания. Когато идва краят ни трябват практични указания.
В разказа Ной всъщност съм аз, вървящ през квартала си. Даже аз се оказвам Ной изведнъж някак си. Виждам зоомагазин и започвам да търся всякакви животни, които явно ми трябват за нещо много важно, като че ли за спасяване.
Идеята, която се зарадва е, че във всяка минута, всеки един от нас трябва да е готов за тръгване с ковчега, с всички необходими двойки от неща. Тогава трябва да се знаят и указанията, които да се дадат, те да са практични.
А защо тази корица? Никак не е комерсиална…
Да, комерсиализирах се! Книгите ми се продават, което е отвратително! Трябва да се накаже с някое от хубавите стари литературни наказания – примерно премазване с топуз. Нещо такова литературно и средновековно!
Когато му се продават на някого книгите, независимо какво пише и какво е направил, щом се продават и щом става известен и го харесват хората – това вече никак не е добре за чистата литература, която трябва да е мрачна и по възможност противна на хората. Ха-ха.
Така е – комерсиализирах се. А всъщност аз се комерсиализирах не в писането, естествено, а в представянето на нещата ми, защото реших, че трябва да изиграя тази борба за доказване на това, че един български автор, български писател може да живее с писането си, да живее прилично и достойно, без да е част от старите, гнили системи и структури, без да е член на писателски съюзи, просто живеейки като чист писател.
За да има хляб този писател трябва да се комерсиализира, защото не може да очаква тези, които са неговата връзка там да му купуват книгите, да ги продават, да го хрантутят, а той да живее в позата на мрачен гений. Аз се боря сам и срещу течението. На мен дори издателите ми не ми помагат почти никак. Аз се боря срещу съпротивата на изключително много фактори. И единственият, с който наистина съм се преборил това е читателското безразличие. Вече към мен няма безразличие, определено. И към групата от силни, млади писатели няма вече безразличие. Безразличието остана за тези, които пишат глупости и живеят в тази парадигма на идеята за литература, която трябва да не е комерсиална и да не се разбира и да не се харесва.
Следва продължение…
Още от този автор на Kafene.bg:
Калин Терзийски: хората живеят под тънка ципа на цивилизованост
Калин Терзийски: Искам да видя хора, които говорят мощно и правят хубави неща
"Ной дава последни указания на животните" на Калин Терзийски