"Пътешествие из страни на орли и замъци" – откъс
* * *
Гирокастро – „градът на хилядите стъпала“ и на Енвер Ходжа
Из уличките на Гирокастро
Нашето пътешествие из екзотичната Албания с Ути Бъчваров продължава към старинния град Гирокастро, още един от световните паметници на ЮНЕСКО. Тръгваме на север от Саранда и след около два часа навлизаме в долината на река Дрина. Селището е основано в І в. пр.Хр., а възходът идва в Средновековието, когато то е наречено Аргирокастро (Сребърната крепост). Съществува обаче и една легенда, според която го назовали така в чест на гръцката принцеса Аргира. Името за пръв път се споменава в хрониката на византийския император Йоан VІ Кантакузин от средата на ХІV в. Аргирокастро тогава се намира във владение на влиятелното албанско аристократично семейство Зенебиш. В 1417 г. селището е завладяно от османците, които разбират важното му стратегическо положение и в 1431 г. го правят център на санджак. От турски документи от епохата се знае, че тогава в него се наброяват 163 къщи.
През ХVІІ в. градът се разраства значително, като преди страшната чумна епидемия от 1814 г. достига 20 000 души. В ХІХ в. тук избухват редица антитурски въстания, като най-мощно е това от 1847 г. През 1880 г. е основана Албанската лига, а след освобождението в 1914 г. Гирокастро става столица на автономния Северен Епир. Още през 1961 г. със своите 378 исторически значими архитектурни паметници той е обявен за град музей и закономерно през 2005 г. централната част влиза в списъка на световното наследство на ЮНЕСКО.
През ХІІ–ХІІІ в. на доминиращия над града скален връх е издигнат мощен замък, охраняващ комуникациите във византийската провинция Епир. Днешния си облик обаче крепостта получава главно през 1811–1812 г., когато Али паша я обновява основно. Заедно със столицата Янина, Гирокастро е втората важна твърдина на отцепника от централната власт в Османската империя. Затова и първата ни цел с Ути е именно старинната крепост.
Влизаме през главната порта и веднага попадаме в мрачни тунели с надвиснали сводове. Вдясно се отива към апартаментите на Али паша – няколко неприветливи стаи, в които почти не прониква светлина. Продължаваме и най-сетне се измъкваме от лабиринта коридори. Излизаме на просторен двор, обграден от руините на казармени помещения. Там албанците са направили странен музей. Наред с топовете на Али паша, те са изложили италиански танк и американски боен самолет от 1949 г.
Турските оръдия и американският самолет в замъка Гирокастро
Избелели снимки показват бурната радост на местните при падането му, но се оказва, че това става поради техническа неизправност.
Но най-забележителна е гледката, която се открива от крепостните стени. Наричат Гирокастро „град на хилядите стъпала“, защото къщите са разположени живописно по възвишението на замъка и околните хълмове. Те са основно от ХVІІІ–ХІХ в. и представляват рядък пример за запазено градоустройство от епохата. През този период склоновете край твърдината постепенно плътно се застрояват със сгради, сред които се вият тесни улички. По-голямата част от тях са от типа на жилищните кули, пазещи собствениците си в смутните времена. Макар отвън те да имат застрашителен вид, отвътре са разкрасени със стенописи, дърворезба и имат всякакви удобства. Като един от главните центрове на християнството в Албания, Гирокастро притежава и красиви църкви. Сред тях се открояват построената в 1776 г. „Свети Архангели“ в квартал Варош и „Преображение Господне“ от 1784 г. в квартал Пазари и Виетер.
Една от главните забележителности в града е сградата на Етнографския музей. Не толкова заради експозицията, колкото заради това, че местните хора я наричат „Къщата на Енвер Ходжа“. Защото именно тук на 16 октомври 1908 г. се ражда човекът, написал голяма част от историята на Албания през ХХ в. Всъщност оригиналната къща е изгоряла при пожар през 1916 г., а по-късно на нейно място е построена сегашната, която повтаря като външен вид оригиналната.
Отношението към дълго управлявалия комунистически лидер в Албания не е еднозначно. Подобно на неговия идол, Сталин, едни го проклинат, а други го боготворят. Първоначалните си знания Енвер придобива в училището на родния град, а после заминава да учи в университета на Монпелие. Във Франция получава блестящо образование, но е проникнат от комунистическите идеи. Въпреки че е назначен в посолството, той избира трънливия път на революционера. Поканен лично от шефа на Коминтерна, Георги Димитров, заминава за Москва, където живее повече от година и става заклет привърженик на Сталин.
Енвер Ходжа ръководи съпротивата срещу фашистката окупация на страната по време на Втората световна война, а после е несменяем първи секретар на Албанската комунистическа партия на труда. До смъртта на Сталин той е верен до смърт на СССР, но след осъждането на „култа към личността“ се дистанцира. Постепенно Албания изпада в пълна изолация и силно изостава в развитието си.
Повечето албанци си спомнят с ужас авторитарното управление на Енвер Ходжа. Десетилетия наред тайната полиция „Сигурими“ извършва гонения над инакомислещите, заимствайки богатия опит от КГБ и източногерманската ЩАЗИ. В Албания фактически се въвежда „блокаден“ живот и непрекъснато се провеждат „чистки“ на държавния партиен апарат. На гражданите е забранено да имат кола, вила, да слушат рок и джаз, да носят джинси, да ползват „вражеска“ козметика. За сметка на това чрез трудови повинности те се задължават да строят безсмислени бункери, за да отблъснат измисления противник. На VІІ конгрес на партията през 1976 г. е забранено вземането на външни заеми. Албания фактически се отказва от стоково-паричните отношения и минава към натурална обмяна. Възпроизведен е точно моделът на Сталин, експериментиран в СССР през 1946–1953 г.
Енвер Ходжа обявява Албания за първата в света атеистична република. Той казва в една своя реч: „Албанците нямат идоли и богове, но имат идеали – имената и делото на Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин!“. Вярващи от всички вероизповедания са преследвани, а църкви и джамии са превърнати в складове и обори.
Диктаторът умира от инсулт на 11 април 1985 г. През първите години след неговата смърт на власт е вдовицата му Неджмие и култът към личността на Енвер Ходжа продължава. Погребан е тържествено, а в столицата Тирана е построена огромна сграда музей в негова памет. След падането на комунизма тя е превърната в културен център с театър. Напоследък се прие правителствено решение монументът да бъде съборен, а на негово място да се изгради новият парламент.
С Ути се разхождаме с часове из романтичните улички на стария град. Юлският ден е горещ и намираме убежище в уютно заведение под сянката на огромен чинар. Оттук се открива отлична гледка към надвисналите крепостни стени. Гледам изтритите от милиони стъпки каменни плочи на улицата, по която са минавали Али паша и Енвер Ходжа, и си мисля колко е противоречива историята.
Коментарът на Ути
Любов моя! С не толкова бодра крачка, уморени от леката жега, слизаме с Професора към сърцето на малкото градче, което е в подножието на страхотната крепост. Ще ни се да видим някоя истинска бозаджийница. От онези, които си спомням от детството си, или дори по-уютна. Защото винаги съм знаел, че най-добрите бозаджии в целия балкански район винаги са идвали от Албания.
Тайните на бозата и до ден днешен не са известни. Знам, че се прави от просо, някъде – дори от царевица, и задължително е необходимо да е леко резлива. Но за да бъде такава, трябва да бъде направена по оригинална рецепта. А сега в бозата, която се продава в България, слагат най-различни подсладители и тя не може да бъде никога така божествено резлива. Търсим, търсим, но за съжаление не намираме истинска бозаджийница в този стар и истински албански град. За сметка на това откриваме едно вековно дърво, а под него – малка кръчма, където, слава богу, продават наливна бира.
Между другото, в Албания човек трябва да употреби цялата си лингвистична памет, за да се оправи, защото местното население знае всякакви други езици, но никога този, който ти знаеш. Така или иначе успявам да поръчам две ледени бири. Изпиваме ги, а Професора ми дава знак, че с удоволствие би изпил още една малка. Тогава го подсещам, че сега е моментът да направим един пазар, защото още от България сме си обещали да отидем някъде „на диво“. Преведено, това означава да не спим на хотел. В джипа има всичко нужно, за да можем да опънем малък бивак. Аз, като човек с планирано пътуване, знам, че в пикапа съм сложил и всякакви чудесии за готвене – сосчета, тигани, газова бутилка и естествено – котлон.
Отиваме на пазар и в не особено богатия избор на продукти успявам да си намеря прясна бамя. Успявам да се натъкна, разбира се, и на всички онези неща, които ни трябват за малката ракия като аперитив, която ще си налеем. Пресни краставици и домати, няколко глави чесън, няколко люти чушки, прекрасен отлежал кашкавал, който, между другото, е доста по-евтин от българския, и наденица. Вземам и нея и отново – на път.
А като шофьор винаги се чувствам малко онеправдан, но какво да се прави. Когато за спътник имаш професор Овчаров, тези малки компромиси си струват.
***
"Пътешествие из страни на орли и замъци" на Николай Овчаров и Ути Бъчваров