Любомир Николов „Очи на сляп, език на болен“ – откъс
Антекера в отразеното небе
Освен утрините, когато лицето не знае, че има брада, обичам също рутината. Харесва ми бавното протичане на повтарящи се дни, когато от наблюдател ставам огледало. В такива дни преставам да меря събитията със собствените си длани, пръсти, погледи и с ума си. Тогава свеждам плановете си до керван с една камила. Намеренията и целите ми, както виждате, са дребни – могат да се нарекат лилипутски. Едни пигмеи в света на мащабно мислещите. Предпочитам малкото пред голямото, бавното пред бързото, тихото течение на познати мисли, пред хаоса на реалния свят, в който собствените ми ценности нямат стойност. Казвам това, за да разберете с какво колебание предприех едно търговско пътуване, което бе продиктувано от от маловажна, но любопитна подробност. Може да се каже дори – от един слух.
След дълъг ден, започнал в шест сутринта в София, полет до Барахас, последващо прекачване от Мадрид за Малага, и после път с кола, около десет вечерта се добрах до градчето Антекера. Собственикът на фабриката за килими Исидоро Гутиерес, ме чакаше, усмихнат широко и свойски. Покани ме на вечеря. Тази вечер няма да говорим по работа, каза, ще говорим за необичайни неща и когато седнахме след първите чаши вино започна да ми разказва за конете си. Бях чувал някои от историите за тези коне, но понеже конете не са хора и се непредвидими, всеки път чувах нещо ново. Негов кон, Орион, избягал преди седмица и когато се върнал след три дни, бил здравата изпохапан. На места кожата му била раздрана, а очите му били кръвясали. На платото, на десетина километра от къщата на Исидоро открили няколко убити вълка. Били хапани от едри зъби, вероятно конски. Завърналият се кон сега бил на транквиланти, бил плашлив и с омекнали колене, и ездачът му го успокоявал както може, баел му, палел му снопчета козина от глиган, кадял с кандило, отвличал му всячески вниманието, пускал му Моцарт или го учел на паркур. Орион го гледал с огромните си поаленели очи. Представяш ли си, каза Исидоро, имам кон гладиатор, кон боец, но времената, ветеринарят и разпоредбите ще го превърнат в балерина. Времената са такива, че затриват всичко странно. Животинските и човешките нагони вече не са приемливи. Тръпките и импулсите, които ни движат, трябва да са премислени. Всичко трябва да е цивилизовано. Аз затова, заключи по-късно след втората бутилка вино, затова я държа тая фабрика, където всичко се прави ръчно, както е било при дядо ми. Мо-о-оже, каза протяжно, да го наречеш странност, която ще ми съсипе бизнеса. Аз съм консерватор. Мисля, че ние хората не сме се променили много за триста години. Защо нещата, които са ни радвали преди, не могат да ни радват и сега, ами ни трябват нови. Все нови, а новите радости, знаеш, радват само мозъка, те са бързи радости. Ударни. Те са като куршуми в определен мозъчен център. Да, така може да се каже. Старите радости бяха мудни радости. Меки и протяжни. С тях можеше и един живот да се изкара без да се сменят. Но, да се върнем към килимите. Може да се смееш, ако си външен човек, но не, ти си ми клиент – ти си от моята страна. Знаеш за какво става дума.
Така беше. Бях купувал няколко килима и бях го спечелил не с количеството, което купих, а с килимите, които избрах. Както Исидоро каза, когато се разделихме преди лягане – купуваш винаги това, което не ми се продава, а сега си дошъл за нещо, което нямам право дори да ти покажа. Бе самата истина и исках да го видя. Най-скъпия, още недовършен и най-пазен килим, откакто съществува фабриката.
Спах лошо през нощта. Трудно понасям жегата, а още по-трудно климатиците. Климатиците в чужбина винаги ми носят нови болести. Аз съм кекав. Към осем сутринта помолих в кухнята за студен чай. Взех го и се настаних под най-дебелата сянка. След малко до мен седна Исидоро. Изглеждаше ми уплашен, не го и криеше. Седна, допрял юмруците си и каза: сънувах сън с тоя кон, който беше избягал. Орион съм го яздил много пъти. Познавам му стъпката и нрава добре. Сънувах, че аз съм конят. Сънувах, също, че го яздя. Аз бях и ездачът и конят. Хвърлях от гърба си самия себе си. Ритах, в съзнанието си на кон, с предните копита падналия ездач. Същевременно бях ездачът и ме болеше. Събудих се облян от пот, но това не ме уплаши. Та това бе само сън. Уплаших се като видях, че имам синина на гърдите. Ето, откопча ризата си и ми показа синина на гърдите си с форма на подкова. Не, не съм падал от леглото и не ходя насън, изпревари въпросите ми. Може би трябва да взимаш приспивателни, казах. Тогава и конете ще спят. Не, друго е, отвърна и после не подхвана тая тема.
В ранния следобед подсетих Исидоро, че искам да видя килима.
– Не знам защо искаш да го видиш? Не ти и трябва. Както ти казах, не мога да ти направя втори такъв. Не искам дори да ми е във фабриката. Искам да го изтъчем и да ми се маха от очите. Като си помисля само с какви усилия го тъкат жените. Те са свикнали с вълна, с коприна, с лен – а този килим е с три други прежди – от конски косми, от птичи пера и оризова слама. Не е килим за къщата, не е за показване, а с него ще увият един мъртвец, който още е жив. Тоя килим ще е покривало, знак, по който да го разпознаят в отвъдното. Не може да има друг такъв килим, за да не го объркат горе. Не може да има и килим със същите шарки. Понякога, може да е важна материята, структурата, но друг път може да са важни формите и цветовете. Знае ли човек, какво е в отвъдния свят.
Добре, казах, щом не се продава, добре. Няма да го гледам като купувач. Ще го гледам все едно го няма – като дим от лула или като течаща вода. Ще го гледам с премрежени очи. Исидоро се двоумеше. Не трябва да се копира килима, каза пак, трябва да остане единствен.
– Какви са тези, които го поръчаха? – не издържах.
– Не питай. Нищо повече няма да ти кажа, ще ти покажа килима за минута-две и считам, че с това няма да те обидя.
Показа ми го. Няколко съсухрени мургави жени го тъчаха на ръце. Тъчаха прави, а килимът бе провесен на една греда. Гледаха шаблон толкова детайлен и разточителен на цветове, че очите ми не искаха да го изучават и бягаха към притулените прозорци. Жените, пееха нещо ритмично. Не бе като песен – всички пееха на един глас, бе като мелодична рецитация. Изведнъж млъкнаха и ръцете им едновременно спряха. Огледаха се. Казаха си нещо, засмяха си и после пак продължиха да пеят и да тъкат. Защо се смеят, попитах Исидоро. Мислят, струва ми се, че ти си поръчал килима. Мислят, че си чалнат. Да излизаме, приятелю, дръпна ме Исидоро, да ги оставим да си пеят. Какво пеят, попитах навън. Припяват си шарките. Така не бъркат. Недовиждат, но със слуха са добре. Не знам, ако си заминат преди мен какво ще правя. Други няма да мога да намеря.
На закуската на следващия ден Исидоро бе намръщен отново. Подхващаше някакви теми, но виждах, че има друго на наум. Като добър домакин не желаеше да ме занимава със себе си. Като добър гост го попитах какво му разваля настроението. Няма да повярваш, каза. Прекалено е абсурдно. Трябва може би да отида на лекар. Помълча и после все пак разказа. През нощта сънувал друг кон. Любимият си кон Леандър. Този път не бил на седлото, държал коня за юздата. Конят се дърпал, успял да издърпа и Исидоро, докато го завел до килима и започнал да скача с предните си крака върху него, а със задните да го тъпче, все по-бързо и настойчиво, като в някаква странна конска тарантула. Аз го успокоявах, каза Исидоро, говорех му кротко, както само на Леандър говоря, но той не се спря. Гледаше ме настойчиво с изпъкналите си очи и скачаше. Изкара ми акъла това животно. Тоя кон не е такъв, той е спокоен, не изпада в бесове. Не знам, трябва сигурно да почна да вземам приспивателни. Дневният свят и нощният са толкова различни. Конете ми стават други насън.
На другия ден сутринта излязохме да пояздим. Аз яздех Леандър, а той Алба. Една сива кобила с черни петна. Грациозно животно със святкащи очи, които се въртяха като две топки полирано стъкло. Тръгнахме по пътека, отъпкана от копита. Исидоро яздеше пред мен, аз го следвах. Усещах Леандър спокоен под мен, но Алба бе видмо нервна. Двоумеше се пред малки препятствия, един-два пъти стъпи на криво. Човек би си помислил, че е сляпа, провикна се Исидоро, и запя някаква песен за сляпата кобила, която изяла гащите на господаря си. Исидоро пееше все по-силно, пришпори кобилата като на състезание и препусна. Пред едно дърво, което и друг път сме прескачали, Алба се уплаши, спря и хвърли Исидоро от седлото. При падането видях, че си удари кръста. След това не помръдна. Отидох да него уплашен, лежеше неподвижно с отворени очи, пълни със сълзи. Не можеше да помръдне. Лош ден, промълви на ухото ми, лош. Не мърдай, казах му. Ще измислим нещо. Алба подскачаше около нас като обезумяла. Иди, извикай някой, каза прегракнал Исидоро. Вземете кола. Остави ми Леандър, че Алба може да ме стъпче, говореше с усилие. Опита се да се усмихне. Качих се на Алба, хванах здраво юздите й, казах й нещо успокоително и препуснахме обратно. Прекалено много станаха тия проблеми с конете, мислех си. Исидоро, доколкото го познавах, имаше съвсем подреден живот, той самият бе премерен и спокоен, а сега това, което виждах беше някаква страшна история с обезумели коне. Молех се докато се върна да го намеря жив.
Слава Богу, беше жив. Когато с още двама от имението се приближихме с джипа, видяхме че около Исидоро и Леандър обикаляха шест вълка, хвърляха се с триметрови скокове към коня, а той яростно се отбраняваше, риташе с предните копита и тичаше в кръг около лежащия Исидоро. Конят можеше да избяга, но се въртеше около легналия. Като видяха, че приближаваме, вълците избягаха. Исидоро и конят не бяха хапани. Бяхме дошли навреме. В очите на неподвижния Исидоро още се четеше ужасът. Беше жив, но изглеждаше друг човeк. Уплашен до смърт човек. Сега това, което го сполетя, бе тъй неочаквано и обидно. Гледаше ужасен, стори ми се друг, надявах се скоро да се оправи.
След пет дни, вече в гипсовото корито, след като бе избягвал да се вижда с когото и да било, прати да ме извикат. Бе във видимо добро настроение, посочи каната на масата и предложи да пийнем сангрия. Това счупване каза, ще ме държи неподвижен, но докторът не забранява пиенето. Дори ме посъветва да си пийвам – да забравя по-бързо.
Все пак, продължи Исидоро, аз трябва да избера какво да забравя и какво да запомня, нали. За това ми се ще да поговорим. Ти не си от тук. Можеш да видиш нещата отстрани. Аз вече се обърках. Исках всичко да е под контрол, а то излезе от контрол. Сипи, посочи с очи чашите и каната. Какво според теб трябва да забравя, какво да променя и какво да остане по старому. Как мислиш.
Не знам, отвърнах, човек като е чужденец, не може да отдели непознатото от странното; те за него са едно. Но явно нещо трябва да се промени. С конете например нещо не е наред. Виждам, че ти създават главоболия, а преди не е било така. А за травмата, сигурно трябва да забравиш самото падане, вълците и всичко, което тогава те е уплашило или заболяло. Всичко, което ти пречи да заспиваш. Но, не да го забравиш, като го заровиш някъде по-дълбоко. Да го забравиш като маловажно. Така мисля, казах му.
Вълците ме уплашиха, отвърна Исидоро. Представяш ли си, да не можеш да мръднеш, а да ти се нахвърлят с оголени зъби. Да дишаш смрадливия им дъх и да те капят с лигите си. Да са до теб и да не можеш да се помръднеш. Можеш само да викаш. Но, викането не помага; човекът е забравил да воюва с викове. Така само издава, че го е страх. Отпихме по глътка. И какво им става, дяволите ги взели и конете, и вълците, и целия хаос. През живота ми такова не се е случвало. Сега, засмя се, докато съм в гипс, ще имам време да помисля.
– Откъде взимаш конските косми за килима – сетих се да попитам.
– От гривите и опашките на конете, разбира се. От нашите коне.
– От Леандър, от Алба, от Орион, който беше избягал?
– Да – потвърди Исидоро. Подстригваме ги от време на време.
– Да не би от това да им става нещо – попитах?
– А не, и друг път сме ги подстригвали, изобщо не им е пречело – каза Исидоро. С конските косми правим разни неща. За разнообразие. Ето, сега е килимът, но преди сме правили други работи. Веднъж правихме матраци с вложки от конски косми. Помагат при безсъние. Друг един път, помня, сплетохме тъкан, от която един си направи обувки. Много пъти сме подстригвали гривите на конете и просто сме изхвърляли космите. Конете не се плашат от това. Не е то причината да пощуреят – заключи Исидоро.
– Тогава, хрумва ми нещо, но не се смей, това е само една идея. Може припяването на жените, вплитащи конските косми в килима, фигурите, които тъкат и движенията, боденето с плетачните игли, всичко това в целостта си, да е една несъзнателна магия. На мен като зрител ми прилича на някаква производствена вуду магия – погледнах го и видях, че вече ми е смее. – Не се смей, това е работна хипотеза за случващото се.
– Тъкачките ще се смеят, ако разберат. Бабите направо ще паднат от смях и ще се търкалят по пода, ако те чуят. И без това мислят, че не си добре, щом си поръчал килима. Толкова остаряха, горките. Какви магии. Та те едва дишат. Измъчиха се с тоя килим, те си знаят другите – стандартното производство, но този им дойде много. При този така се объркаха, че се принудиха да пеят. При него си измислиха ритъм, който е като песен.
– Песен, ритъм, игли, неясни думи, абсурдно звучи, знам. Доста невероятно, но все пак да помислим – настоях. – Какво се пее в тяхната песен? Може с нея да урочасват конете. Конете полудяват, сам виждаш. Бягат, или те мятат от гърба си и нервничат. Влизат в съня ти.
– Имаше една бабичка в селото преди. Разправяха ми – само като погледнела кон и той се изправял на задните си крака, все едно виждал диво животно. Значи, мислиш, жените пеят и се получава някакво баене.
– Може и да е така. Може да проверим.
– Ами добре – отвърна Исидоро, – аз няма за къде да бързам. Да помислим какво може да направим, докато изпием тази кана.
Опитахме се в следващите дни да възстановим някои събития. Когато подстригали Орион и на другия ден почнали да тъкат с неговите косми, в този същият ден той избягал. Исидоро сънувал коня си Леандър през нощта, след като са тъкали килима с подстригана му грива. След това тъкали с космите на Алба. Не се водехме само от спомени. Донесоха килима в стаята и с лупа ясно се виждаха различните цветове на конските косми. Помнеха и кой ден, до къде са тъкали. Все една и съща песен били пяли. То не е песен, нали знаете, уточниха тъкачките, то е ритъм. Само тъй успяваме да свършим работа.
Странно нещо, каза Исидоро. Ако е така и това е причината, може пък да спасим конете. Още малко остана, като свършим килима, всичко да си дойде на мястото. Дотогава никой няма да язди конете и ще стоят в конюшнята затворени. Хич няма да е трудно да оправим тази работа. Едно друго нещо обаче ме притеснява. Това вече е истинска тайна. Само жена ми я знае, защото тя трябва да я знае. Закълни се, каза, че няма да я казваш на никого. Изчака ме с най-сериозно изражение да се закълна и продължи. Няма мистериозен поръчител на килима, тоя килим аз го поръчах за себе си. Като стане готов ще го прибера в един скрин и там ще чака. Ще чака моята смърт. Исках като умра, да ме повият с него. Това е традиция в нашия род още от дядо ми. Откакто е фабриката. Всеки мъж е бил погребван увит в несъществуващ преди, уникален килим. Исках, като предам богу дух, да ме увият в тоя. Остана само да избродират името на фабриката и е готов. Сега обаче се чудя, след това което стана, с тия свойства на килима, който може да ме подлуди в другия свят, сигурно трябва да си направя друг. Суеверие някакво. Ако наистина реша, че не ми трябва този килим, мога да ти го продам, ще се договорим за цена, така каза.
Върнах се в София преди три месеца и още чакам Исидоро да ми се обади. Ще го купя, ако ми предложи добра цена. Имам планове за този килим.
***
Представят книгата на Любомир Николов „Очи на сляп, език на болен“