"Ной дава последни указания на животните" на Калин Терзийски – откъс
Ной дава последни указания
Минавах през един малък и полудив софийски квартал, в който по случайност (всичко в живота ми е куп от случайности) живея вече тридесет и три години. Вървейки към дома си, забелязах малък павилион, на който беше изписана табела с шарени букви. Все едно я беше писал папагал, страдащ от шизофрения. Странно.
На табелата пишеше: „Зоомагазин“. Не бях виждал нито табелата, нито зоомагазина никога преди, а беше само на двеста метра от дома ми. Не изглеждаше да е съвсем нов, а пък и беше толкова странен и ярък, че би го видял дори слепец в безлунна нощ. Затова се спрях и го загледах учудено. Изведнъж в главата ми се роди бърза като електрически ток мисъл. Да казвам, че е била бърза като електрически ток, е безсмислица, защото мислите ни, така или иначе, са електрически ток.
Обхванат и въодушевен от мисълта, аз се запътих към мъничкия и появил се от въздуха и от разровените плочи на тротоара зоомагазин. Влязох, пооправих косата си, пригладих смачканото си кадифено яке, прокашлях се и попитах:
– Случайно да ви се намират говеда от прочутата шортхорнска месна порода? Ще взема две. Мъжко и женско.
– Какво дали ни се намира…? – небрежно гледаше в някакъв вестник продавачката.
– Говеда от прочутата месна шортхорнска порода. Две… мъжко и женско – повторих по-ясно.
Продавачката вдигна очи и ме гледа около половин минута мълчаливо и по лицето є не можеше да се разбере дали в мозъка є има мисли или чувства. След това тя задейства мускулите на лицето си, мозъкът є създаде някаква бледа мисъл и тя каза:
– Ха! Дали чувам правилно? Говеда ли казахте?… Господине, ние не сме кравеферма! – наперено и подозрително каза тя.
– Е! – прокашлях се, усещайки, че не ме приемат дружелюбно и трябва да тръгна по-отдалече. – Е… ако кравите не са част от фауната, тоест, как да се изразя… и говедото е зоон, тоест – животно… Нали знаете, че зоо- е част от думи, които са свързани с животните. Ето – зоология – наука за животните – смутено замърморих.
– Вие на интересен ли ми се правите? – още по-наперено и проклето ме изгледа продавачката. – Аз съм учила зоология – там се говори за размножаването на зайците. Абе, вие или сте луд, или си правите много глупава шега… на неправилното място… нещо май’а? – завъртя неопределено пръст до слепоочието си тя.
– Ами… не, но си казах, че ако видя някъде място, където продават животни, ще си купя…
– Какво… Какво ще си купиш? – повиши доста стряскащо и премина на ти продавачката.
– Е… исках, тоест, мислех, че мога да си купя животни, а в момента ми трябва двойка шортхорнски говеда – месна порода… Видях надписа „Зоомагазин“ и реших, че продавате животни… Но ако съм сгрешил, то… – заизвинявах се жалко и ми стана срамно.
– Ами, глупако, не виждаш ли с очите си, че продаваме животни. Купи си хамстер, гупа, скалария, молинезия… не, молинезии не сме получавали. Имаме суха и полусуха котешка храна. Имаме аксесоари.
– О, аксесоари – плеснах с ръце аз. – Явно имам пропуски в знанията… това не са ли африкански насекомоядни? Дайте ми двойка аксесоари! – бях развълнуван.
– Вие… Ти какво си мислиш? Че ще ме впечатлиш с глупости – измуча глухо продавачката. – Ние сме най-зареденият зоомагазин в града. Никак не ми харесва начинът, по който си правиш глупавите шеги… или може би си идиот? А? Нещо не разбирам… – и тя седна с ококорени очи.
– Не. Нямах желание да се стига до такива крайности, не съм лош човек и нямам лоши намерения. Исках да си купя чифт говеда от прочутата шортхорнска месна порода. Четох за тези животни в една енциклопедия и много ми се прищя… Дори съм приготвил вкъщи кашон с талаш, за да има къде да спят. Шегувам се… Действително ми трябват.
– Ти се разкарай оттука, защото ще викна полиция! – облещи се продавачката.
– Ами… да, щом нямате крава… а нали… да, всъщност вие ми казахте, че все пак продавате животни… Случайно да ви се намира антилопа кана? Знаете… много едри антилопи, с мляко, което надминава по масленост два пъти кравето… да, може би и повече пъти, не помня – промърморих аз.
– Ти изрод ли си, или искаш да извикам полицията – изпръска със слюнка лицето ми продавачката. И изглеждаше много ядосана, което ми подсказа, че и с антилопата също правя някаква грешка, без да зная каква. Действително – нищо не разбирах. Намирах се в зоомагазин, в който нямаше никакъв избор на животни, крещяха ми и искаха да извикат полиция, а от това, което бях чел, знаех, че полиция се вика, когато е извършено престъпление.
– Добре, вижте… сигурно сте затруднени по отношение на бозайниците… – започнах тихо и спокойно аз. Чувал съм, че така трябва да започнеш наново разговор с човек, който е започнал да пръска от гняв слюнка в лицето ти.
– Не ми говори, мръснико! – посегна с нокти към очите ми продавачката, но се спря и ме загледа – неподвижна и озъбена, явно искаше само да ме уплаши.
– Мога ли да приключа този малко напрегнат разговор, за който се извинявам… наистина се чувствам виновен…Усещам, че ви огорчавам с нещо, макар че ми е трудно да схвана с какво…
– Идиот! – раздвижи се продавачката, но явно не знаеше какви движения точно да направи.
– … Та бих ли могъл – продължих кротко аз – да получа дузина трипанозоми, от тези, които предизвикват сънна болест… напоследък не спя добре… само това и си тръгвам.
– Мръсник гаден… гаден мръснико – запищя продавачката и аз се уплаших. Стори ми се, че ще получи мозъчен кръвоизлив, така почервеня. Тя беше младо и доста красиво момиче с руса коса и сини очи, но сега изглеждаше страшно. Дори бръкнах в джоба си за валериановите капки, които винаги нося за всеки случай.
– Гаден долен мръснико – крещеше продавачката, – аз се претрепвам от работа в тая гадна дупка, за да идват ненормални, сбъркани, олигофрени без капка мозък при мене и да ми говорят глупости… а аз да получавам двеста лева… За какво стигат двеста лева?
– Ами мисля, че стигат за шестстотин бълхи от вида Пулекс иританс… или евентуално – докато говорех, тя силно ме зашлеви – за двойка кукумявки – избърсах кръвта от носа си.
– Заради такива като тебе ще загине светът… Да! – обхвана с ръце красивата си глава продавачката. – Заради такива като тебе!
– Е, това не е вярно – измънках, – има и доста други причини.
– Като тебе – едва дишаше продавачката – такива…
– Добре, нека да се успокоим и да говорим човешки – казах, – имам списък с животни, които търся и трябва да намеря, и то спешно. Вие продавате животни. А аз бързам. Вече съм съвсем сериозен, нямам време… Струва ми се, че съм на подходящото място…
– Не, подходящото място за тебе е лудницата…
– Така – извадих от джоба си листчето със списъка, – трябват ми освен вече споменатите от мен животни, които явно нямате в наличност, но се надявам да доставите в скоро време… значи… трябват ми двойка комодски варани, един отровен гущер желатие, вирус на едрата шарка, мъжко нанду и женски тигър. Това е… и всичката ви храна за животни, с която разполагате. Ако нямате нищо против, ще ви платя в злато, защото нямам от книжните пари. Надявам се, че теглото на всяко едно от животните в злато ще е разумна цена…
– Махни се! – тихо и някак безнадеждно промърмори продавачката. – Просто се махни.
– Ух… явно днес нищо няма да свърша… а време няма, време определено няма… – вече бях доста потиснат и доста тревожен. – Ето, за всеки случай, визитната ми картичка, ако поне нещо от списъка, който ви оставям, се появи, обадете ми се… Много моля… Важно е. Нямам време!
И тръгнах към вратата, поглаждайки брадата си, както правя, когато съм уплашен и разочарован. А зад гърба ми продавачката се изсмя грубо, съвсем безмилостно.
– Идиот… и името му е идиотско като него. Представете си, моля ви се, да се казваш Ной… Ха! Казва се Ной!