Златко Ангелов е от чаровните и сладкодумни автори, които винаги с усмивка и много топлота разказват история след история. В това интервю специално за читателите на Kafene.bg Златко Ангелов разказва за сборника разкази и новели „Еротични спомени“, за Америка, за живота и мъдростта, която идва преди смъртта.
Как се роди тази книга?
Започнах да пиша септември 2009-та година. След като написах първата новела чаках одобрението на жена ми, която е най-добрият ми читател. Тя въобще е много добър читател, с много добър литературен вкус. С нея си говорим постоянно за литература. Тя познава добре английската литература, понеже е завършила английска филология. Тя хареса първата история – „Влюбване“. След това написах и другите. Заедно си мислехме за сюжети. Вторият сюжет е изцяло мой, след това тя ми предложи идеята за третия – „Френска любов“. Той почива върху наблюдения на двойка американци, които ние познаваме, наши добри приятели.
При представянето Михаил Неделчев ги нарече всичките новели и каза, че това е един жанр, който е позабравен сега, но по отношение на разказното време най-много съм се учил от Алис Мънроу, чиито разкази се смятат за най-добрите в Северна Америка и винаги обхващат почти цял живот на един човек в един разказ. В Англосаксонската литература не съществува понятието „новела“. Това е по-скоро френско понятие. Но аз смятам, че това са новели.
Как мина представянето? Как се възприема книгата?
Хората, с които се срещам – всички твърдят, че ги е поразил езика. Те смятат, че това е език, който започва да изчезва в нашата белетристика в момента, че се говори на много опростен език, език, който не е толкова интересен и дълбок. Михаил Неделчев каза, че еротичното тук го намира за свързано много интимно с преживяванията, с драмата. Не е самоцелно.
Във всеки от текстовете наред с драмата и интимността присъства и смъртта. Животът и смъртта са преплетени.
Литературата, която най-много съм харесвал винаги, още от малък, е тази, която се занимава, която описва основните събития в човешкия живот. Това са влюбването, любовта, сватбата, смъртта. Те трябва да присъстват. Тогава има истинска драма. Ние или успяваме да преодолеем нещата от живота и да продължим да живеем, или обратно – нещо ни кара да се самоунищожаваме, в буквален и в преносен смисъл.
Това са пет новели, в които героят е емигрант. Но на мен най-много ми харесва втората, където героинята е жената. Провалът в любовта или онези неща, които са донесли нещастие на хора – носителка на това е майката, Виолета, заради която има инцест. И това е единственият разказ, в който има инцест. В гръцките трагедии някой отива и извършва това възмездие върху онзи, който е съгрешил, трагичната фигура. Тука няма как – аз не обичам хората да убиват хора.
Интересно, че във всички текстове смъртта е различна – една колекция от смърти.
Честно казано не съм си давал сметка, че има такова нещо. И сега изведнъж виждам, че да – във всеки разказ има смърт. Това е изключително интересното в общуването с читателите.
Аз вярвам, че една книга, когато се напише и излезе – вече не принадлежи на мен, принадлежи на читателите. Най-интересното е да имаме обратна връзка от читателите, какво те виждат, което аз съм виждал по съвсем друг начин.
Михаил Неделчев, който представи книгата, ме шокира със своето тълкувание – тълкуванието на един много ерудиран човек, със задълбочени познания в литературата. Имаше толкова правилни неща уловени. Неговата тема беше еротичното. Сравни тази книга с други книги за емигранти за Америка, например Захари Карабашлиев. В другите Америка е пошла, лоша, докато в тази книга „аз видях моята Америка“, каза Неделчев. Героите се движат в една среда, която е издигната. Не обичам да се ровя в това, което в Америка е просташко, масово, мразя масовата култура на Америка. За съжаление в България се хваща точно това. Хваща се външният блясък, но той не придава истинската сърцевина на Америка., истинската й душа. Америка е изключително интересна и сложна. Огромна. Ако кажеш на хората извън Америка, че Америка също е една провинция – те се изненадват. Но Америка е изключително провинциална. Процентът на американците, които имат паспорт се движи между 7 и 10, което значи, че 1/10-та от американците са излизали извън Америка. Това ако не е провинциалност! Тази Америка е непозната.
Има и много България в книгата.
Естествено. Това е живота на емигранта. Поне моя живот се състои от две части – предишния ми живот е България, а сегашният ми живот е Америка. Опитвайки се да си създам наистина щастие, благополучие и удовлетворение във втория ми живот, осъзнах, че нещата от първия ми живот не ми позволяват. Защото имам съзнание за това какво е било. Това за мен се проявяваше най-много в отношението ми с децата.
Какъв процент от Златко Ангелов е в книгата? Каква част от историите са истински?
Смятам, че най-точният отговор на такъв въпрос, всеки честен писател би трябвало да каже същото, е че написаната история е 100% измислица и 100% биография. Измисляш нещата, но го измисляш на база на собствения си опит, на база на това, което си видял в живота. Не може да се създаде добра литература, ако този, който седне да пише не е наблюдавал достатъчно. Затова не харесвам така наречената експериментална литература, в която акробатично се служи с езика и става някаква литература. Според мен без да има жива история това са по-скоро езикови опити, отколкото литературни.
Защо точно еротични спомени?
Аз съм много под въздействие на Марсел Пруст. Купил съм си на френски пълният Марсел Пруст, който е над 2500 страници в ситен шрифт. Смятам, че това е книга, която трябва да чета постоянно. Възхищавам се на Пруст, защото той е показал измерението време в нашето съзнание. Затова естествено бе за мен да избера този тип разказване от паметта на героя. Неутралното разказване от т. нар. всезнаещ писател е интересно за криминални сюжети, интересно е и при Толстой, все едно че знае всичко за Ана Каренина, но трябва да имаш таланта на Толстой, за да преведеш психологията по такъв начин.
Съзнателно избрах този стил – човек, който разказва за себе си. В това има елемент на интимност, предполага откровеност и вглеждане в себе си. Искам героите ми да се вглеждат в себе си. Защото човек, който има вина, трябва да я осъзнае.
Животът е неочакван. И ни поднася изненади…
Точно това е най-доброто тълкувание на моите разкази. Осъзнах, че не можем да си дадем сметка за това какво правим точно и неговите последствия, особено по отношение на другите. В човешката природа е егоистичният импулс да бъде първото, което тласка човек към връзка с другите. Когато се осъществи дадена връзка човек започва да разбира, че другият човек има нужда да получи, не е само да ти даде. Да, животът ни изненадва.
Тези истории не бива да се схващат като опит за поука. Те са истории. Просто нещо като напомняне какво правим в своя живот. Ние не можем да се научим да живеем идеално. Можем да имаме идеали, но не можем да се научим да го правим. Чрез грешките си се учим. Но когато вече може би знаем – ние сме на края на живота си. И това е трагедията на човека.
Какво ще кажем за финал на нашия разговор?
Бих искал хората да четат книгата. За мен това е важното.
За мен е важно, че когато пиша не пиша за себе си. А съм чул от много писатели, и то добри, които казват, че пишат за себе си. Всеки писател е първият си читател. Но веднъж публикувана книгата тя си живее своя собствен живот. Бих искал читателите просто да се радват на това, да им е интересно. Да е интересна книгата и по този начин да ми даде увереност, че мога да пиша и други истории.
Пожелавам Ви го!