След премиерата на романа „Тихото слънце“ разговаряме с неговия автор, един от най-младите български писатели и режисьори. Това е вторият роман на Петър Денчев след като през 2007 г. неговият ръкопис „Тъй, както мъж целува жена, която обича“ спечели конкурса за нов български роман „Развитие“ и беше отпечатан след това. През миналата година той също така издаде сборника с разкази „Истории в минало време“, който събираше разкази от последните няколко години. Ето какво сподели той специално за Kafene.bg.
Къде намери Петър Денчев „Тихото слънце“?
Съвсем наскоро открих колко много всъщност се впечатлявам от физиката и физическата страна на живота. Включително и неживата природа. Особено ме вълнува утопичното отношение на хората към неживата природа и вярата, че човешкото мислене само по себе си може да всява природен ред. Също така и до колко нашите възприятия за морал са несъотнесими към природния ред. Така че „Тихото слънце“ само по себе си ме намери. Даже понякога съжалявам, че някога бях ленив по отношение на точните науки и от мързел съм пропилял толкова много интересни неща, които човек може да открие в тях.
Много детайли, най-вече в болката. Усещаш я физически във всеки ред. И малко приятни неща – обувките, слънцето. Интересно къде и как писа тази книга? Затворен в една стая с мижава светлина и оскъден въздух?
Писах я дълго време. Край морето, в София, във Варна. Дълго редактирах и минах през много е различни варианти. Мисля, че изписах поне 600 страници преди да достигна до този вариант. Всичко е въпрос на въображение. Винаги ме занимава това: как някаква история или ситуация може да бъде развита, провокирана, доказана. Винаги съм смятал, че измислените истории са много по-интересни от истинските, от репортажа и документа. Или поне отношение към веществената реалност в литературата трябва да бъде различно. В аудиториите винаги има особено патетично отношение към репортажите и репортажните стилове: все едно те самите активизират някаква скрита воайорщина. Винаги съм смятал, че писането е вид актьорска работа: желание да проиграеш чуждите гласове и съдби. Винаги ме е вълнувало много повече това, отколкото разказването на истории. Самото разказване е безсмислено за мен ако не дава някакъв вид опит.
Защо бащата е натоварен с тази си роля? И превръща ли се всеки син в баща си?
Заради приемствеността и неслучилият се диалог. Заради липсата на среща. Заради това, че едни поколения преповтарят рефлексите на много други и това един почти неосъзнат процес.
Толкова много страдание има в тази книга. Как го изживя, преживя този текст, докато го писа?
Не, нито съм го изживял, нито съм го преживял. Аз съм хладен по отношение на материята натоварена с насилие и страдание. Мисля, че само хладността и безпристрастността в изкуството раждат най-потресаващите картини. Мисля, че отчуждението от емоцията ражда много по-силен ефект. От друга страна аз съм много положителен човек, затова се вълнувам от тъмни истории.
Пленници ли сме всички ние на собствените си блянове за щастие и свобода?
Всъщност това е доста парадоксално. Свободата и щастието не са особено съвместими, особено ако говорим за щастието което се експонира в книгата.
Темата за свободата – вечна. И толкова актуална днес. Закачка ли е романът със ситуацията в България днес?
България днес е свободна страна, без тоталитарна власт, без политическа полиция, с гарантирани свободи. Ако има паралел, той е много по-особен. „Тихото слънце“ утвърждава идеята, че всяка утопия се ражда първо в нечия душа, че тя се приема от човека. Всяка несвобода е родена от човека и вътре в него. Ако има връзка с нашето общество, то връзката е, че ние сме общество от несвободни хора, общество на неслучилият се диалог, общество на липсата на комуникация и приемственост. Днес идеята да бъдеш различен в България, в същностен смисъл е убийствена; означава, че винаги трябва да си в компромис със себе си.
Ще има ли много читатели този роман, според теб? Каква е обратната връзка, когато вече романът е факт?
Все още ми е трудно да отговоря на въпроса за читателите. Все пак романът беше отпечатан едва преди няколко седмици. Обратната връзка до този момент е все положителна. Романът звучи по точния начин в читателите, до които достига или поне до тези, които търся контакт с мен. Приятелите, някои критици също дават добра обратна връзка. Бих се радвал един толкова експериментален текст, с идея която не изхожда от някакви устойчиви стойности и контрастира на обичайното писане да има повече читатели.
Безспорно Тихото слънце е явление в българската литература. Нещо неочаквано, различно, драстично. Каква ще е следващата посока, която ще захванеш?
В момента довършвам последната си театрална постановка – „Карнавал“ от Жорди Галсеран в Драматичен театър „Гео Милев“ Стара Загора, малко по-късно през есента ми предстои още едно представление на софийска сцена по много интересен автор, с изключителни актьори, но този проект е все още в много ранна фаза. Имам разговори и за трети театрален проект. Успоредно с това ми се върти в главата един сюжет за различният, за различният човек и как общностите се отнасят към различните. В този сюжет отново би могъл да бъде направен паралел с България, но въобще не става дума за малцинства от какъвто и да е вид – нито етнически, нито сексуални, нито езикови. Става дума за различност от друг тип: за отношение към света и как това консолидира по-големите групи в агресивни. Също така имам идея как този текст може да се превърне в текст за театър. Може би ще отида на резидентска програма някъде за един месец, за да нахвърля първите си идеи за това. Изобщо вълнуват ме концепции и социални феномени. Мисля, че това е единственият начин изкуството да бъде адекватно на средата: като сигнализира за проблеми. Като играе с проблемите.
***
"Тихото Слънце" на Петър Денчев
Петър Денчев: Съвременната литература работи с механизма на провокацията