Разговаряме с Таня Кольовска, редактор на изданието на ИК Сиела на разказите на Сергей Довлатов – Компромисът и Куфарът – едно интервю специално за читателите на Kafene.bg.
Защо Сиела реши да издава Довлатов именно сега?
Предполагам е въпрос на добър вкус изборът на Довлатов, защото наистина това е един от най-големите съвременни писатели, световни. Това, което за него е и нещастие се явява щастие за читателя, защото 1978-ма година той е принуден да емигрира. До този момент в Съветския съюз той няма нито една издадена книга. Довлатов умира в Ню Йорк 1990-та година, за 12 години емиграция той издава 12 книги. Читателят може да бъде щастлив от това стечение на обстоятелствата.
За първи път имаме Довлатов на български език?
Има преводи, ако не се лъжа публикувани в списание Факел, но като книга – това е първото.
Актуален ли е Довлатов днес? Все пак текстовете са писани отдавна, касаят една отминаваща епоха…
Виждаме, че епохата никак не е завършила, и то не поради някакви идеологически причини, а поради факта, че човек носи в себе си както свободата, така и страха. Формалното сриване на някакви стени, преместване на някакви граници не го прави по-свободен. Довлатов не е политически писател. Той е писател на свободния дух и това е, което го прави неприемлив за Съветския съюз. Актуален е безкрайно. За жалост, според мен, това нещо човек ще го носи още много, много дълго.
Възможни ли са подобни текстове днес? Много от историите в книгата са просто житейски истории…
Да, разбира се, че са възможни. В текстовете виждаме не толкова сблъсъка между Държавна машина и отделната личност, а сблъсъкът между свободният дух и изплашеният човек, малкият човек. В един от разказите си разказва за свой колега, който пише политически коментари и всеки коментар завършва с думите „Бъдещето ще покаже“. Довлатов говори с него и го призовава да е малко по-категоричен, по-смел в прогнозите си. Човекът се замислил дълбоко и признал „Да, прав си, трябва да опитам“. И следващият му коментар завършва с „Ще поживеем, ще видим“.
Това са текстове, които за жалост могат да се раждат непрестанно. Хубавото при текстовете на Довлатов е че той не прави някаква сложна литературна игра. Той е почти документален. Той е сух, изчистен до безкрайност и от там идва силата на текста. Журналистически стил и същевременно поглед на писател. Тази комбинация прави нещата изключително силни.
Предизвикателно ли е да се издава Довлатов в една вероятно консервативна днешна България?
Нека се разкрепостим с тези текстове. Това е една блестяща литература. Мисля, че това е един много добър учебник, както за начинаещи и не само, писатели, така и за начинаещи и не само, журналисти. Закъснели са тези, които не са го прочели.
На фона на огромното количество англоезична литература, не се ли превеждат твърде малко руски автори? И няма ли предразсъдъци спрямо тях?
Предразсъдъци спрямо руската литература се появиха като идеологическо отъждествяване. Като че талантливите руски писатели трябваше да отговарят за бездарната политика, която беше водена в Русия. Но смятам, че това ще бъде изживяно, защото така или иначе руските автори, които се превеждат, като оставим настрани кримки, макар и някои от тях на много високо ниво, са получили своето признание на световната литературна сцена и наш отказ да ги превеждаме само ще доведе до обедняване на нашата литературна сцена.
Как се възприема книгата?
Много добре. Има различни аспекти. Въпреки тази много тежка безпътица, която Довлатов очертава, тежка безпътица, потънала в алкохолни пари, усещането от неговия хумор – изумителен хумор, все пак е, ако не оптимистично, но има светлина. Дори самият факт, че толкова светъл разум се занимава, разказва тези проблеми, вече прави нещата по-приемливи. Не е да искаш да скочиш от моста.
При цялата горчивина има и много смях. И това е шанс да си разчистим сметките с миналото.
Изумителна е лекотата, с която Довлатов приема и описва всички тези абсурдни ситуации, смазани от страха си хора…
Има един много интересен епизод, от преди емиграцията. Първо емигрира жена му, заедно с дъщеря им. Той отказва да тръгне с тях. След това той губи работата си, понеже се запива тежко от мъка, изпада в паника, защото могат да го съдят за тунеядство и започва да се крие в къщи. Крие се дълго време от милицията, но най-накрая го хващат. Осъждат го, след което го викат в КГБ и той е принуден да напусне Русия. Разказът е на Довлатов – в него няма нищо героично. Както и при Бродски – те не искат да се махнат от тази страна. Тази страна е тяхна. Те не могат да приемат това, което им се случва, но приемат, че такъв е техния живот, съществена, мъчително важна част.
Изключително смисленото в Довлатов е, че няма никаква присъда, няма никакъв упрек и няма никаква героична постъпка. В нито един момент той не прави демонстрации. Той може да се примири, но с него не се примиряват. Да, той иска да му печатат книгите и признание, но когато всичко това е постигнато вече, в Ню Йорк, той не е по-щастлив. Защото носи в себе си тази дълбока, трагична същност на съвременния човек, която не може да бъде формулирана само с политическите ситуации.
Защо България си няма своя Довлатов? Имаме ли нужда още да се обръщаме към онова време?
Имаме. Имаме колосална нужда. Този въпрос е много сложен. Това, което ми се струва, че е в основата – при нас не е съществувал този натиск. Партията е купувала хората. Партията е осигурявала сравнително спокойно съществуване на пишещите. За да тръгне да ги натиска сериозно трябва да започнат да проявят категорично неприемане на строя и съпротива. Това се губи тук.
Интересното у нас е, че същите имена, които преди бяха „на власт“, и сега определят кое е нравствено, кое било безнравствено, в родната литература … Имената не са променени. Дори днешните литературни кумири у нас са определени от старите имена. Ето например, един интересен млад автор като Калин Терзийски – казва, че харесва Левчев… Довлатов няма как да харесва някой от ръководителите на Съюза на Съветските писатели. Това е проблемът при нас. И възможността, чрез Довлатов, да си набавим липсващото.
Има един голям трагизъм в руската литература, който срещаме и тук, при Довлатов…
Да, характерен е този трагизъм, но това не прави проблема само руски. От една страна тяхната чувствителност е такава, от друга – историята. Но трагизмът е общочовешки. Ние, българите, според мен, също носим едно чувство за бездомие, за ненамереност, за самота, която е почти космическа на моменти.
Съвременният човек е някак изхвърлен от себе си, непрестанно трябва да се връща към себе си и като се връща не се намира там, където се е оставил. Една сложна ситуация за нас самите, в която Довлатов ни помага да се ориентираме, без резки движения.
Кой би чел тази книга? Дали на днешния млад човек тази книга ще говори? Или е само за хората от поколението, което помни онези времена?
Тази книга не е за друго време. Нямаме ли същите ситуации в съвременната ни журналистика?! Свободата, с която разполагаме в момента е много привидна. Ако младият човек е почтен, иска да знае повече за днес, той ще го намери в този текст.
Довлатов е изключително почтен, той е оголено почтен. Всъщност, това е единственото, което изисква от читателя Довлатов – читателят също трябва да бъде толкова почтен.
Има един интересен афоризъм негов, който трябва също да спомена: „След комунистите, най-много мразя анти-комунистите“.
Пожелание към читателите на книгата?
С доверие и с абсолютната убеденост, че това, което му се разказва, е искрено, почтено е и най-вече – талантливо, много талантливо, болезнено талантливо.
Още на Kafene.bg:
Таня Кольовска за нуждата да четем Довлатов днес
Из „Компромисът” Сергей Довлатов
„Компромисът“ – 12 кратки разказа, почерпени от опита на Довлатов