Продължение от Владимир Зарев: Властта
З. А.: Да, властта виси над нас и вътре в нас като Дамоклев меч. Но освен трагедия, човечеството познава и нещо друго: хуморът, иронията. Ето, историята на Вълчевия род, въпреки че е по Аристотеловски трагична, е написана с обезоръжаващ, бих казал вездесъщ хумор. Милан Кундера смята, че хуморът е най-съществената характеристика на романа, придадена му още от Сервантес и Рабле, които според него са създали формата на романа като хумористични истории с коментар към тях. Споделяш ли афоризма на Наполеон, че от сюблимното до смешното има само една крачка? Или е обратното: онова, което е сюблимно, сиреч, дълбоко трагично, придобива смисъл и метафорична сила само когато съумеем да му се надсмеем?
Владимир Зарев: Смешното, комичното у човека почти винаги има трагичен привкус, дори той да не съзнава това, а трагичното у човека почти винаги носи комични отсенки. Разбира се, нямам предвид чистото душевно страдание, а това, че е трагичен опитът на всеки от нас да надскочи себе си, да удовлетвори свръхочакванията си и да достигне неосъществимостта на мечтите си, с което всъщност постига своята некомпетентност.
Но във въпроса ти има нещо важно, което ми се ще да отговоря. Ти самият беше направил интересното наблюдение, че в определени характери и сюжетни ходове в трилогията се усеща нещо надчовешко, приповдигнато и легендарно. И си прав. Сега си давам сметка, че, като героизирам до мита и до легендата поведението на едно най-обикновено, простосмъртно човешко същество, какъвто е например Крум Марийкин, всъщност аз съзнателно го иронизирам и снизявам. Така в очите на хората той се превръща в привидно героичен, т.е., трагикомичен образ.
З. А.: Знаем, че с магическия хумор на хората от неговото Макондо Гарсия Маркес не само е променил начина, по който се пише в Латинска Америка, но е „изнесъл“ кървавата история на своя субконтинент пред Големия свят. Изнесъл я е по един гениален, но в същото време достъпен начин. Като легенда, пропита с хумор. Ако приемем, че Видин в твоите романи е българското Макондо, смяташ ли, че, като прочете твоята трилогия в превод, светът извън България може би ще започне да променя отношението си към нея? И в каква посока?
Владимир Зарев: Едва ли моята трилогия би могла да заличи нечие зложелателство или преднамерена надменност. Но аз вярвам, че романите „Битието“, „Изходът“ и „Законът“ показват колко сложен и пълнокръвен е нашия български живот, колко светът, който сами си създаваме, е труден, понякога мъчителен, но е и жизнен, по своему автентичен и безкрайно интересен. Вярвам също, че тези романи показват нещо от генетичната природа на българския характер. Нека завърша така: в нашето твърдоглаво неумение да се справим с битието си наистина има нещо величествено, налудничаво съвършено и легендарно.
З. А.: И това ме води към последния ми, за мен лично най-важен, въпрос. Въпроса за твоите читатели. Според теб, за кого пишеш? Кой си представяш, че ще чете онова, което пишеш, в момента докато го пишеш? Има ли значение тази въображаема читателска аудитория след това, когато книгата заживява своя живот като книжно тяло?
Владимир Зарев: Ще бъда пределно честен и откровен, мисля, че по същия начин би отговорил всеки писател… всъщност аз пиша за себе си, аз съм първия и най-важен свой читател. Когато вечер, психически изцеден, прочета това, което съм написал през деня, и то ме увлече с драматизма си, с посланията си и с магнетичната енергия на езика, аз се чувствам щастлив и дълбоко, непоколебимо удовлетворен. Когато написаното остави у мен горчивината на съмнението, а то се случва често, имам нужда от коректив, от читателя извън мен. Болезнено вярвам на моята съпруга, поетесата Мирела Иванова, а също на няколко интелигентни и чувствителни мои приятели, които ме обичат. Ти си един от тях!
Някой от големите френски теоретици беше въвел в литературознанието понятието „хоризонт на очакването“: ако написаното от мен изпълни собствения ми хоризонт на очакване, зная че съм сполучил. Понякога това се случва, ала огромната драма, неутешимостта и трагедията на всеки писател е, че никога не може да напише съвършения текст. Просто съвършенството е като хоризонта… колкото повече се стремиш към него и го приближаваш, толкова той се отдалечава от теб.
З. А.: Уви, време е да приключваме. Позволи ми един последен въпрос, малко страничен сякаш, но в моето съзнание той е свързан с модерното преживяване на литературата и, поради това, важен за нейното бъдеще – „прочита“ на литературата с езика на киното. Мислиш ли, че трилогията ще спечели, ако бъде филмирана? Например, известно е, че Гарсия Маркес не е разрешил „Сто години самота“ да стане на филм. Какво е твоето мнение за съотношението между литература и кино в днешния визуален свят?
Владимир Зарев: „Сто години самота“ е един от най-великите романи, написани през двадесети век. Той е изцяло потопен в магията на магическия реализъм и, ако се визуализира, т.е., ако се отъждестви с конкретна обстановка и човешки лица, има опасност направо да се разпадне, да се превърне в пародия на себе си.
В моята трилогия „Битието“, „Изходът“, „Законът“ има епизоди и детайли свързани с магическия реализъм, но сюжетът в своята цялост е напълно реалистичен и образите са конкретни, това са люде, плод на едно въображение, но те са реално съзрими и възможни. От години се надявам някой да посегне към трилогията и да я заснеме, да направи филм както вече казах не за българската история, а за историята на българския народ. Убеден съм, че това може да се превърне в най-българския сериал.
З. А.: Кафето е изпито, но няма кой да ни гледа: няма ги нито Йонка, нито Десислава. От моя дълъг списък са останали въпроси незададени – може би най-важните. Но няма време: времето на Йонка и Десислава, скъпоценното романово време, принадлежи на трите книги на Владимир Зарев. В неговите рамки писателят задава въпросите си – на нас, ненаситните му читатели, се пада да търсим отговорите.
Време ми е да си тръгвам. До вратата ме изпровожда ироничната усмивка на писателя и неговото неотменно доброжелателство.
У дома, преди да заспя, намирам онзи пасаж от една статия на мексиканеца Илан Ставанс, който се въртеше в подсъзнанието ми, докато разговарях с Владимир Зарев. И решавам да го сложа като естествен финал на нашия разговор:
„Гарсия Маркес, подобно на Дон Кихот, дешифрира генетичния код на испанската цивилизация. Сто години самота е вълшебен роман, създаден от демиург, способен да произведе една вселена, също толкова всеобхватна, колкото и нашата собствена. Романът извършва нещо невероятно: оцелява, натрупвайки в себе си коренно различни, понякога дори напълно противоположни, прочити. Не е ли класическото точно това: огледало, в което читателите откриват онова, което са готови да намерят?“
Още по темата: