Един истински европейски роман, вечен сюжет, обгърнат от събитията на деня – Господ слиза в Атина. Александър Секулов изумява читателя с един динамичен текст, който те сграбчва от първите страници и не те пуска до края. Многопластовост, безвремие, темпо в едно. Още за романа и харизматичния му автор в това интервю специално за читателите на Kafene.bg.
Романът „Господ слиза в Атина“ дойде много бързо след „Островът“. Хваща една гореща тема, пък ни отвежда в много дълбоки води …
Този сюжет е мислен преди 2-3 години, когато бяха първите събития в Гърция, в Солун. Действието трябваше да се развива в Солун. Но тази година, като тръгнаха големите сражения в Атина, нещо в мен ми каза, че нито секунда повече това, което е узряло като сюжет не бива да го бавя. Започнах да го пиша изненадващо и за самия мен. Разбира се, това колко нещо е изненадващо за самият автор е толкова трудно доказуемо, но да кажем, че не бях правил планове. Това е втората книга, която започва да се пише изненадващо и за самия мен. Първата беше „Островът“, пак по същото време, на същото място. Вече започвам да ставам фаталист – дали трети път няма да се случи, което също не би било лошо.
Някак си романът се писа в надпревара с времето, съзнавайки целият риск да вкарваш актуални събития в тъканта на художествена книга. Рискът, когато тези събития отшумят да направи книгата неактуална, да отшуми, е прекалено голям. И аз писах със съзнанието за това. Би ми се искало да съм написал книга, при която колкото повече години минават, да се вижда, че това е една художествена книга, в която историческите събития са толкова нормални, колкото например са войните в романите на Стендал или на Дюма. Има някаква конкретика, но въпросът е книгата да е по-голям свят. Свят, в който има други идеи и други проблеми, освен какво точно се е случило на улиците.
За мен, като читател, книгата разкри и други интерпретации на тези събития, показа ги в друга светлина …
Първоначално действието бе в Солун, защото го познавам много добре. Но в един момент той се оказа малък. Трябваше ми вечен град, голям световен град, в който тези събития да отзвучат по съвсем различен начин. Нямаше друг град, освен Атина. В края на краищата това е и град – метафора.
Романът събира едновременно момента, с погледите на целия свят, насочени към него и вечността, спокойствието, които този град излъчва …
Това беше целта – световете да са паралелни. И безвремието, и насилието, и любовта, и липсата на любов, и спокойствието, и изкуството – всичко това живее в един свят, в който дори Господ не е висша санкция, не е Богът, който слиза и решава проблемите. Това е човекът до теб. Човекът, с който можеш да си говориш. Въпросът е дали ти имаш куража да си говориш с него и дали искаш с него. Да не се окаже, че ние всъщност искаме да изпратим Господ колкото се може по-нависоко, по-надалече и само в случай на нужда да го призоваваме. Може да се окаже, че ние не искаме Господ за приятел, с който да си говорим. Може би това ни създава страшни проблеми със самите себе си. Да възприемем другия като Господ. Не в смисъл на религиозното общуване, в смисъл на общуването.
Господ е във всеки от героите, той е и в града, той е просто навсякъде, но не в традиционния, шаблонния смисъл на Божието и на Господнето. Това е съвсем друг тип висша сила. Ако е и висша, ако не е просто жива сила. Въплъщение на живота, който не се огъва, не се пречупва, винаги намира основание да продължи.
Героите, всеки един от тях, са много провокативни, противоречиви, различни, несъвършени …
Изпитах остро любопитство към несъвършените хора, към противоречивите, към двузначните, към тези, у които няма едностранчивост. В предишния роман – Островът, нямаше отрицателни герои. А сега няма положителни, в класическия смисъл на думата. Не знам, така ги видях и такива ми бяха интересни.
Никога не нарушавам принципа на удоволствие от писането на текст. Изключително удоволствие. Няма по-голяма наслада от момента, в който го пишеш. Всички тези задължителни атрибути на издаването на книги, като даване на интервю, като премиери, задължително присъствие тук-там, мен ме изморяват и до някаква степен отегчават. Защото се налага да говориш за нещо, което практически в рамките на една година от издаване на книгата е чужда. Авторът дори е враждебен към нея. Поради не знам какви причини. Изведнъж страшно започва да си харесва предишните книги, много му се струват цялостни, прекрасни. Като че последната книга ти позволява да заобичаш предишните.
Не защитавам романтичното определение за вдъхновението с висше и авторът като проводник. Но има практическа територия в книгата, особено в цялостното възприемане, което се губи на автора. И той всъщност говорейки за нея прави страшни бели. В този смисъл авторът страшно може да пречи на произведението си. Лошо дадено интервю, неточни формулировки, прекалена суета или мегаломания … Това читателят го схваща много трепетно. Може да загуби мигновено интерес към книгата. Писателят трябва да има повече доверие в книгата си, защото книгите, за разлика от хората, винаги имат добра съдба, ама винаги. Добрите книги имат добра съдба. Въпросът е да не им пречиш.
Главният герой, той си имаше всичко, но въпреки това излезе и се включи в протестите? Нужда от адреналин ли имаше или друго?
Има нужда от смисъл, има нужда от вътрешна логика на живеенето. Има нужда да не губиш основните придържащи те към живота въжета. Това е да оценяваш мира, защото това е голям проблем, да оценяваш свободата, да оценяваш правото да взимаш решения за собствения си живот, да осъзнаваш радостта от наличието на всички останали покрай теб. Това са основни неща, по които човек трябва да си задава въпроси. И всъщност това е онзи разговор с Господ, за който аз говоря. Това е приятелско споделяне. Господ е всеки, с който можеш да си говориш приятелски. И който да те споделя.
За разлика от Островът, където всичко бе добро и спокойно тук сюжетът хваща читателя и не го оставя до край, една специфична динамика има книгата …
Не знам доколко си даваме сметка, че ние живеем във време, в което скоростта е нарастнала в пъти, благодарение на бързите комуникации. Не може за секунди да се отзоваващ и да ставаш свидетел на събития от другия край на света и същевременно да разказваш в ключа на Гутенберговата епоха. Литературата е загубила необходимостта да информира, да показва невидяни светове, защото вече всичко е видяно. Литературата все повече става средство за съмнение в това, което виждаш. Плюс това, това съмнение трябва да бъде изразявано бързо, много динамично, защото новото поколение, което идва, е възпитавано през друг ключ. Това е ключът на образите, които бързо се сменят, а не на бавното и пространно описание. Щем или не щем ключът за възприятие се е сменил.
Исках да видя с тази книга доколко е възможно да се разказва бързо, увлекателно и същевременно да не правиш нито един компромис с художествената страна на книгата. Да не спестиш нито една метафора, да не спестиш нито една идея. Но да го направиш бързо, елептично, да не доразказваш, след като вярваш, че читателят ще е разбрал от малко.
Наистина – книгата се чете много образно, като филм …
Ако това е крайният ефект – приемам го за изключителен комплимент, защото това е съзнато, бих искал да е така.
Авторът има само една единствена задача – да бъде живо това, което е направил и хората да са вътре и да вярват в този свят, който е създал. Няма никаква друга задача. Няма задача да прави интересни образи, няма задача да пише любопитно, никаква друга не му е задачата. Той има задача да направи свят, който да води абсолютно самостоятелен живот. Да не издиша от тук, да не се накланя на една страна. Това ми е представата за добра литература.
Има книги, които винаги стоят добре, реейки се. Книги, които времето само подпомага. Времето е като въздушното течение за добрата книга, която е като дирижабъл. То го отнася надалеече …
Нещо за финал?
Благодаря за отношението към литературата!
Още на Kafene.bg:
„Господ слиза в Атина” роман на Александър Секулов
Александър Секулов: Българската литература е в най-прекрасното си здраве от години насам
Александър Секулов: Само препоръчаната книга има съдба в България