Из „Свински парчета” на Христо Кърджилов
Питейното заведение „Мусала“ не водеше частен, изолиран живот от къщата, под която се намираше. Напротив. Някои живущи от горните етажи се виждаха (и помежду си) по-често долу, отколкото по стълбите или в асансьора. Когато човек заставаше пред входа на кооперацията, изникваха три възможности, които еднакво примамваха. Ако свиеш вляво, се насочваш към магазина на бай Ненчо за бутилиран и наливен алкохол, с умело разгърната търговска площ, складови помещения и наети от притежателите на етажната собственост мазета за изби. Най-вдясно беше вратата на „Мусала“. Встрани от нея, обратно към входа на сградата, се нареждаха витрини, които отразяваха неспирния вървеж по тротоара, припрения ход на автомобилите и тролеите, които тежко се въртяха на завоя като претоварени гемии.
Между магазина и заведението се намираше и самата врата на кооперацията. Ако се предпочетеше средният вариант, който водеше към ателието на последния етаж, се налагаше да се вземе асансьорът и после да се позвъни на вратата, която обикновено отваряше домакинът. Или някой друг, който беше от ежедневното присъствие при него. На собственика му казваха Халюцо. Наричаха го така след един случай, разказан от самия него. Веднъж, както си седял вечерта с книга в ръка под отворената капандура, два крака, обути в маратонки, стъпили върху раменете му. Той бил с гръб към нахлуващото тяло и въпреки че чул трополенето по керемидите, скочил едва когато се почувствал жертва на ненадейно нападение:
– Кой си ти, бе?! Сега ти спуках майката! – изревал не на шега изненадан и най-вече уплашен.
„Гостът“ се изсулил с маймунска сръчност, стъпил върху фотьойла и се приземил на пода с вдигнати ръце.
– Спокойно! Извинявай! Гоня крадец чак от моя таван. Видях, че свети, и помислих, че е хлътнал тук – надигнал глава и заоглеждал през раменете на домакина.
– Познавам те, ти живееш на ъгъла. Оттам ли идваш? И не ми гледай през главата като милиционер в тролей! Сам съм!
– Не, бе, не гледам, ама къде потъна тоя катил. Наистина го гоня чак от нас. Изскочи през моята капандура и тръгна насам.
Халюцо още държал книгата, хвърлил я на малката масичка и рекъл с глас, пълен с досада:
– Абе, ти луд ли си да гониш някого по покрива, и то вечер.
Най-доброто, което може да ти се случи, е да гушнеш някой комин, а по-лошото е да ти събират тялото с шпакла долу от асфалта.
– Така е, знам, опасно е, ама аз съм на няколко водки и страшно няма – весело отвърнал гонещият и тръгнал да излиза през отворената врата на терасата, над която били само звездите.
– Къде хукна, бе? – креснал домакинът. Ще си ходиш през коридора и ще слезеш по стълбите. Айде сядай, ще те черпя едно и после си заминаваш. Само не от балкона!
Изпили по чаша и когато Халюцо се върнал от банята с кана студена вода, разбрал, че напразно се е разкарал. Гостът си отишъл оттам, откъдето и дошъл. Оставил съда на масата и с блъскащо сърце изчакал пет-шест минути, без да мръдне, очаквайки всеки миг до ушите му да долетят писъци и свистене на спирачки. После седнал, налял си, отпил дебело и чул гласа си да изрича неща, които се отнасят само за жив човек; за майка му, леля му, жена му (ако с подобен идиот някоя се е съгласила да мине под венчило), която сигурно му е махала на тръгване и сега на връщане му се кара, че е изтървал крадеца. След няколко дена го засякъл на улицата и веднага го дръпнал до един магазин.
– Абе, ти, като си решил да падаш, защо ще го правиш от моя балкон бе, гъз шантав? Горе да не е десетака на лятната къпалня? Какво ме гледаш? Само това ми остава, да ме погнат
фуражките, защото някакъв ми е нахлул в къщата, буквално през главата ми, после се напил с мен, скарали сме се и аз съм го метнал като прана черга през парапета?
– Ама чакай, грешиш нещо! Какви ги говориш? Познавам те, комшии сме, ама май ме бъркаш с някого?…
– Бъркам те, така ли? Тоя ден бях само на четири бири, а ти, ако си лунатик и не помниш, че правиш нощни разходки по покрива, гледай от довечера да минаваш по другия тротоар. За теб това значи ей оня покрив – и посочил къщата отсреща. – От тая страна, където съм аз, затваряме по-рано.
След още няколко реплики се разделили, но когато разказал историята на приятелите си долу в „Мусала“, му казали, че с мастиката може, но с бирата не трябва да се прекалява.
– Явно – със състрадателен тон рекъл Карло – четири бири ти идват в повече, макар и за цял ден. Намирам, че още третата ти е била гранична. Все пак бира е това, надува стомаха, тежи, а сякаш те е докарала до халюцинации. Оня може да е бил пиян, ама се е прибрал. Не е възможно да се моташ, колкото и да си употребил, по покрива, да влезеш в чужда къща и да не помниш нищо.
– Значи аз халюцинирам или си измислям. Ами чашата, от която пи водка тоя гълъб? Нали остана горе.
– Абе, чаши да искаш при теб…
Така от дума на дума и ден подир ден му остана името Халюцо. След време дори забравиха истинското му име. Беше художник и рисуваше илюстрации за едно списание за пораснали дечица.
Почти всяка вечер пиеше долу с приятелите си в гостилница (пивница) „Мусала“. Тук прекарваха времето си хора, които не биха се срещнали (още по-малко поздравили) дори на улицата.
Поети, водопроводчици, журналисти, счетоводители, доктори, актьори, фотографи, тенекеджии, художници, пенсионери, редактори, инженери, паркетчии, цивилни генерали и какви ли не други ежедневни пияници.
Пак тук преди години пиха и ловджиите, изпозастреляли един късен неделен следобед врабчетата, които кацаха по дърветата около трамвайната спирка на площада в близост до „Мусала“.
Ситните сачми за дребен дивеч отнесоха до небесата стотици и стотици раздробени тела, разлетяха се по съседните балкони хиляди пера, листа и парчета клони. Жестокият и безумен картеч разтресе квартала, което ясно показваше, че дори и тези, които невинно цапат (след пет часа следобед не бе разумно да се стои под олистените корони), ще бъдат отнесени от яки залпове. Но това най-вече беше предупреждение за всички други (вече не
птици), ако намереха за разумно да замърсяват атмосферата със съмнения, въпроси или зле прикрити несъгласия.
В „Мусала“ ходеха и бивши предприемачи, търговци, фабриканти, сега смачкани от недоимък и бедност, но крепящи достойнството си с възможността да си поръчат бутилка бяло вино, изпито с донесена от къщи ябълка или нещо друго.
Застарели мераклии на ракията, идващи от крайни квартали, едвам кретащи, със селски тояги и любители на мезета, които по-скоро биха подхождали за джоба на малко дете: цветни бонбони – дражета, вафли и бисквити, от които се правеха десерти за войници или ги даваха на бебета да си търкат венците, преди да им поникнат зъбките.
Носеха се и домашно приготвени неща: чирози и други риби, веяни някъде на брега на морето, бахури, бабеци и сланина, разбира се. На острието на тънки и добре наточени сгъваеми ножчета с дружелюбно разтеглени физиономии се разменяха между
масите резени плод, парченца паламуд през есента, почернели отвътре и побелели от маста отгоре търкала кървавица срещу приготвени вкъщи кисели краставички с дебели семки в средата.
Както и туршии от джанки, моркови, зелени домати и всякакви други. Но никога неща, приготвени от съпруги. Нито баници, нито зелници, тутманици или соленки. Нищо! През тези вечерни разлъки, когато той, съпругът, се запътваше (или слизаше) към питейното заведение, благоверната му оставаше сама и това носеше много радост за нея. Тя сядаше до телефона (разговори, от които той се вбесяваше) или необезпокоявана гледаше нещо по телевизията, което по време на излъчването на футболен мач примерно беше напълно невъзможно.
Но повечето посетители бяха вдовци, разведени или просто ергени. „Мусала“ за тях беше лоно, обител, където страстите от минали години бяха слегнали, стихнали и сега звучаха
само като гордо минало. Можеше да се каже, че ако се търсеше нещо, което навяваше и довеждаше разговорите до овладян еротизъм, то работещите там жени не бяха най-точният обект.
(А дами, придружаващи кавалерите си, рядко се появяваха и ако все пак ги имаше, то единствено пиенето ги свързваше с някоя компания.) По-скоро сервираните за мезе свински крачета предизвикваха темата в тази посока, но не буквално, а в търсене на метафорична дълбочина. Че прасците и глезените на еди-коя си били по-космати, на друга по-дебели, на трета по-тлъсти и какви ли не подобни сравнения, от които почти винаги
добре сварените животински крайници губеха.
– Какво мислиш, бе? – Карло разклати художника. – Бай Киро минава за последни поръчки.
– Абе, то и тролеят минава отпред, ама ние сме по средата, между двете спирки. Три пъти го викам, но се прави на чук.
Завъртя се да види къде е и в този момент зърна Мигола, който идваше към тях.
– Ти в метенето ли ще помагаш? – попита го Карло. – След малко затварят. Ако ще пиеш нещо, докарай Киро. Прави последен тур.
След като се уредиха с терминалната поръчка, новопристигналият се обърна към Халюцо и го попита нещо, което накара Карло да преглътне така, че мастиката заора в гърлото му.
– Знаеш ли къде го видях тоя днес? – завъртя очи към обекта на въпроса. – Виси пред пасажа, помниш го, на улицата зад нашето училище, където шият палатки, сутиени де, по поръчка. Извънгабаритните, от сатен. Даже има рекламни кутии, закачени на стената, където се излагат мостри под стъкло. Абе, аз често го виждам там, ама не се сещам защо се върти на това място. Чак днес разбрах! Причаквал цомбести булки! Видях го да разговаря с една, която беше с ейии такива легендарни цици – направи движение с ръцете, сякаш галеше главите на третокласни близначета, застанали на повече от половин
метър пред него. – А ние се чудехме къде е тоя палатков лагер, откъдето ги мъкне тия. Ама ти казвам, – яки буфери! На товарен вагон!
– Ти що ни лъжеш, че били съученички на сестра ти и приятелки на майка ти, бе? – Халюцо изгледа Карло така, както гледа човек на четири мастики. – Да не ги бараме, за да не се излагаш пред познатите на семейството какви пияници са другарчетата ти! „Тя сестра ми е много чувствителна и няма да понесе да се занасяте с нейните близки приятелки“ – имитира го с накъдрен глас художникът, като натисна с яд филтъра на
изпушената цигара в пепелника. И продължи:
– Щом ти не ни ги пускаш, и аз няма да те пускам повече в ателието. Ама се бях зарекъл за това още след случая, когато докара оная с пудела. Сега целият ми мокет в спалнята е в бели косми. Не се чисти! Не знам какво сте правили горе, ама това кученце сигурно си е тръгнало голо като кенефна чиния!
Цялата му вълна е по пода! Абе, ти сигурен ли си, че е имало и жена? Или си си играл с пуделчето, а тя ви е гледала.
Карло изсумтя и с почти невинен вид (или се направи на такъв и остави подобно впечатление) отговори:
– Казах ти вече, като ни видя в леглото, животното се възбуди и почна да се търкаля по земята. Просто се случи много еротично четириного…
– Четириного, еротично – повтори Халюцо, – още утре да докараш някоя „съученичка“ на сестра ти. От млекарския техникум! Иначе ще си ги водиш в градинката пред вас!
Стана време за плащане и бай Киро се заклати към тях.
Много неща можеха да се кажат за него, но ако трябваше да се почне отнякъде, то това бяха несъмнено обувките. Лодкообразни, с крайно износени токове и при стъпване вирваха носовете си нагоре. Някакъв бивш цвят все пак напомняше, че навремето са били нови, но скоро след това (възможно да се е случило и в деня на купуването) извънградска (а защо не и столична) кал полепва по тях, за да дочака първия дъжд или първата локва. Така тази част от тоалета на бай Киро следваше сезонния ритъм, но и капризите на природата, въпреки че по онези години се говореше повече за запушени канали, отколкото за топящата се полярна шапка на Северния полюс. С тези обуща келнерът сякаш не сервираше в кръчма, а разнасяше храна в канчета по разораните ниви на комбайнери, слезли от машините си за обяд.
Панталоните бяха най-незабележителната част от облеклото просто защото нямаше с какво да впечатлят освен с пряката си кореспонденция с обувките. Малки, по-светли точици от локалния тон на плата започваха по-отгоре, върху задната част на крачола, и се спускаха до маншета, но вече с големината на пулове за табла.
Това, което той носеше върху раменете си, беше нещо като подрязана връхна дреха (най-вероятно бивш шлифер), защото на гърба имаше платка, а на кръста висяха скъсани гайки, което говореше, че навремето е имало и платнен колан. Цветът бе откровено черен, с полирани пасажи около долните джобове, лактите и, естествено, ръкавелите и яката.
Когато го повикваха, заставаше с лек страничен наклон до масата, не обръщаше внимание какво му казват и бъркаше с показалец (дебел и лъскав като сурова наденица) в най-близката празна чаша. След това забиваше другите пръсти в останалата стъклария, без да погледне има ли недоизпити глътки, и с трясък събираше дъната им. Така, вече подпрян върху почти половин сервиз за пиене, оставаше за няколко секунди неподвижен, за да изслуша поръчката. С извита глава, полузатворени очи и уста, опъната встрани и надолу, бай Киро имаше изражение на човек, който всеки момент ще бъде връхлетян от пясъчна буря. Накрая все пак хвърляше поглед, натежал от омерзение и досада, към някой от смирените клиенти. В тези единствени мигове на социално докосване между келнер и посетител на сервитьора нерядко му падаше мазен кичур (той се решеше не на мокро, а на потно), проточен като фиде от чиния със супа, който обикновено залепваше на острия му и голям като стрелка на градски часовник нос. Същият този нос бе „окрилен“ в горния си край от две черни вежди, които с годините се заобичаха и се събраха, като премахнаха тънкия синор между тях. Сега те играеха важна роля в изграждането на суровото
изражение, което можем да си представим, че са имали жреците на ацтеките, когато са били в режим на човешки жертвоприношения. Това, което довършваше строгия му лик, бе
четвъртитият и черен като останалите косми по главата му мустак.
– Фюрерски аксесоар – не скучаеха клиентите, когато разговорът почти винаги опреше до Киро.
– Като кариатида е – рече Халюцо. – Подносник. Сякаш му подпира носа. А и има защо. Ако го обръсне, ще трябва да го носи…
– Чакай! Щеше да кажеш подбрадник! Закачен на… Карло не довърши, сякаш му избяга думата, а и го прекъснаха. Но въпреки петата изпита мастика имаше все още запазен и буден вид.
– Неее! Не ги бъркам аз тия работи – разпалено рече художникът. – Подносник. Нали така! – и извади джобна кърпа, разпечата я с пращене (все пак беше сезонът на синузитите), провеси я под носа, а краищата зави около ушите.
Лирата на тролея се откачи, по-нагоре към завоя за болницата колите спряха и тези, които бързаха за следващия светофар, нервно натиснаха клаксоните.
– Абе, какъв е тоя зор, бе! – заобръщаха се раздразнените консуматори. – След петнайсет метра пак ще заковат на булеварда да чакат да потече ментата, ама сега свирят!
– Свирки да правят!
– Така, така и дудуци!
Още по темата: