Деян Енев – писател и журналист, човек с широк мироглед и добър усет към ситуации и хора, които пресъздава в творбите си. Книгата „Българчето от Аляска“ е най-новата му творба, сборник разкази. Тя се състои от две части и един текст, който представлява трета част. Първата част от разказите – „Железни скали“, е писана в порядъка на 10-тина години. Втората част е от последните две години.
Има една голяма носталгия в тези разкази, както и много чувственост, човечност. София Ви е хванала здраво. Приемате ли я такава, каквато е променена?
Носталгията е наистина едно много силно, много ценно чувство, особено за твореца. По някакъв начин в тези разкази моята носталгия съвпада с периода на социализма. И човек, не много лесно, но би могъл да се заблуди, че това е и носталгия по социализма. Няма такова нещо. Това е носталгия по едни отношения, които са предмет така или иначе на творчеството. В един модерен, фрагментиран свят тези бавни човешки отношения изчезват и това е моята носталгия по тези отношения, по местата, където се развиват тези отношения.
Трябва да вметна, че доста харесвах предишната София. Разбира се, сега София е много по-модерен град, по-европейски град. Но има и много негативи в това, този модерен облик, това дивашко презастрояване, което не знам защо трябваше да се случи… Можеше пак да има новите модерни сгради без всичко да е направено по такъв дивашки начин. По начина, по който се развиха нещата в Банско, по черноморието. Това е една лакомия без мисъл, че тази лакомия ще се превърне в бумеранг и ще направи беля на хората, които искат да печелят бързо повече пари.
Все пак обичате София, така казват разказите ви …
Разбира се, че я обичам. Това е градът, в който живея, тук съм се родил.
В тези разкази съм се опитал да покажа как времето и пространството стават едно. Как пространството говори за времето и как времето търси пространството, в което се е чувствало най-добре.
Аз наистина съм свикнал много със София. На премиерата на книгата, която мина доста добре, преди няколко дни, дойдоха много хора, казах, че животът на писателя не се състои от патетични и хубави мигове, от такъв тип преживявания. Животът на писателя е самота. В този смисъл съм благодарен на София и тези разкази са моя поклон към София, за това, че тя споделя моята писателска самота, за това, че тя ме приютява когато искам да съм сред хора. Има няколко улици софийски, които обичам изключително много. От десетилетия маршрутът ми в града е един и същ: от Петте кьошета, по „Христо Ботев“, по „Солунска“, през площад „Славейков“ задължително, по „Граф Игнатиев“, през църквата „Свети Седмочисленици“ и до Попа.
Героите в разказите Ви са много истински, реални, човечни …
Според мен никога разказът не е чисто документално четиво, нито пък чиста измислица. Разбира се измисленият момент може да е повече или по-малко. В крайна сметка даже и всичко да е измислено в една история, житейската фактура, която качваш, не е измислена. Разказът представлява сложна сплав от измислено, от преживяно.
Много интересно се вплита в разказите реализма, човешкото със свръхчовешкото, което прави от текста разказ, а не просто публицистичен материал.
Това е много важно за мен. Наистина обичам да има нещо надчовешко в моите разкази, нещо свръхчовешко, мистично. Темите произтичат от реалните ситуации. Когато това ми се даде да го видя и когато се получи – тогава съм много радостен.
В този контекст винаги разказвам един случай, който е много показателен. Писах един журналистически текст, репортаж за празничната звънарка на камбанарията на храма „Александър Невски“ – Мария Зъбкова. Тя в момента е може би на около 80 години. От 30 години тя почти всеки ден изкачва тези 220 стъпала до камбанарията, за да бие камбаните по време на литургия. Това е тежък труд, защото камбаните са 12, с различна тежина, но най-тежката е 10 тона. Отидох с фотографа на вестника, взех интервю, дори тя ми даде да бия камбаната. Беше хубаво преживяване. Получи се текстът. Вече след като разговаряхме продължих да си говоря с нея и тя ми каза, че има рожден ден в същия този ден. И междувременно видях, че и датата на отливане на най-голямата камбана е същият този ден. Това ми даде възможност да превърна този журналистически текст в разказ.
Имаше и един много красив текст, който е писмо до Вашата съпруга и съхранените чувства, носталгията и към младостта …
Всеки човек изпитва такива чувства по отминалото време, към младостта, когато е бил по-здрав, по-силен, когато е бил по бърз, когато е виждал повече неща в цвят. Остаряването, старостта всъщност е забавяне. Всичко става все по-бавно и по-бавно, за да спре накрая. Това е старостта.
Няма как човек да не изпитва тъга по тези отминали млади години. Но именно през призмата на годините през призмата на едни оцелели отношения виждаш, че онези хубави спомени се покриват с патина и се превръщат в нещо ценно. Това е една от ролите на твореца и писателя – да се мъчи да съхрани паметта на времето. Това е много важно, според мен. Помислете си, ние познаваме предишните времена, освен от историческите четива и биографиите, до голяма степен от художествените произведения. На практика за едни отминали времена знаем много повече от разказите на Чехов, например, В художествените произведения има и запечатана емоция, която помага на това време да стигне лесно до нас. Сухите исторически факти ние можем да ги запомним, да ги проумеем, но по никакъв начин те не ни донасят онова отминало време, тъй както това го прави художественото произведение.
В този смисъл и отговорността на твореца …
Тя е важна, но според мен творецът не трябва да мисли толкова за тази отговорност, защото пък една такава страшна мисъл би могла да блокира изобщо творческия процес. По-добре е творецът да избере по-лесния вариант – да е честен към себе си и към това, което пише. Това е в помощ и на отговорността.
Къде е изкуството днес? Имат ли нужда хората от него?
Времената наистина са трудни. Както всички знаем – ние сме в криза. В този смисъл би могло да се каже, че не е много време за изкуство. От друга страна, като погледнем, времената никога не са били кой знае колко по-благодатни за изкуството. Изкуството е едно трудоемко и скъпо като човешки ресурс, като влагане, на време, на емоции нещо. От тази гледна точка в това трудно време, в което живеем, е голям лукс човек да намира и време и средства, за да опира до изкуство.
От друга страна, обаче, едни такива времена някак си метафизически отварят по-голям простор към търсенето на изкуство, защото виждаш, че няма как да се примириш с обикновената житейска фактура на този живот, с простия бит. И когато битът е тежък ти търсиш канали, чрез които да излезеш, да надмогнеш този бит. В такива тежки времена на криза като че ли отношението към изкуството е по-благодатно.
Някак си тази криза, този суров свят, в който сме принудени да живеем, пък превръща семействата в едни крепости, в едни домашни църкви много повече, отколкото в едно по-лесно, по-лежерно, по-спокойно време.
Приемът на Вашата книга?
Добри отзиви получавам, включително от колеги-писатели, което много ме радва. Премиерата мина удивително добре, дойдоха страшно много хора. Доволен съм и предполагам, че книгата ще има добър живот, защото когато книгата влезе в книжарниците тя заживява свой собствен живот.
За корицата искам специално да благодаря на доц. Росен Коларов, който е любител-фотограф, но с много вярно отношение към фотографското изкуство.
Впечатляващо е, че в няколко от разказите има референции към други текстове. Това е голям реверанс към световната и българска литература.
Една от мечтите ми, която няма как да се случи, е да съм прочел всички хубави книги и да ги препрочитам. Няма по-приятно от това да четеш познат любим твой текст. Аз книгите ги деля по този начин – книги, които стават за препрочитане и книги, които просто прочиташ и махаш. Мисля, че това е един верен критерий.
Пожеланията Ви, към нашите читатели?
На добрите читатели пожелавам да развият у себе си онова чувство, което аз само подозирам, че може би го притежавам, то ми е донасяло много щастливи мигове, тогава, когато сам мога да се натъкна на хубава книга и да видя, че не съм сбъркал в избора си. Сякаш книгата сама ме вика да отида при нея.
На българите искам да пожелая това, което и на себе си – да имат повече радост през годината, кураж, устойчивост и наистина малко повече да посягат към съвременната българска литература, защото тя показва тях и в нея има уроци, които ще им помогнат да живеят по-смислено.
За Kafene.bg, първо искам да благодаря, че толкова добре и пъргаво отразявате актуалната културна ситуация. Искам да благодаря и за поканата за това интервю и да ви пожелая и занапред да си бъдете все такива!
Още от този автор на Kafene.bg:
Деян Енев за българската журналистика днес
"Българчето от Аляска. Софийски разкази" e новият сборник на Деян Енев