След дебютната си книга „Секс, любов и други глаголи”, Михаела Петрова ни изненада приятно с нова „Агент на нищото“. Ето какво сподели специално за читателите на Kafene.bg авторката, която е и главен редактор на "Денят отблизо" с Мира Добрева по БНТ.
Втора книга. Тази изглежда още по-сериозна. И отново нагазваш в дълбоки води. Така ли я усещаш? Какви са отзивите?
Не знам колко е сериозна. Опитах се да бъде забавна и освен разговорите на героинята с духовния й учител да замеся в тестото любовна история, както и любимите ми бохеми, които винаги са били основните ми учители по любов, свобода и удоволствие от живота. Когато една приятелка разбра, че ще правя книга на база на разговорите ми с Пракаш Белвал – индийски йога – мастер, ми каза: „И ти ли ще ме разочароваш като Киркегор. След „Дневника на прелъстителя”, заряза тази тема и започна да се занимава само с Бог”. Е, аз все пак съм жена и няма да зарежа темата за взаимоотношенията, пък и никой не може да ме убеди, че Бог иска от нас да се отдаваме на аскетизъм. Напротив, усещане за радост и любов, за свобода и лекота, за вдъхновение и сътворяване на света, в който ни харесва да живеем, … именно това е така нареченото „изживяване на нашата божествена същност тук на земята”. Би могло да се каже, че това е първата ми книга писана и мислена като самостоятелна история. Първата, „Секс, любов и други глаголи” беше сбор от вече публикувани текстове. „Агент на нищото” е разказ за пътя, по който все повече хора тръгват – на опознаване и приемане на себе си, което е много висш акт на любов, но често се препъва в клишетата за любовта и успеха, които доминират в нагласите и възпитанието ни и ни отдалечават от радостта на изживяването им.
Къде и как писа „Агент на нищото“? Кое те вдъхнови?
Бях провокирана от това, че сега все повече хора се обръщат към най-различни духовни практики, но вместо отдавна да е настъпил световен мир, първото, което се случва е фронталният сблъсък със собствените ни „сенки”. Представете си, че влизате с фенерче в мазето на подсъзнанието. Първото, което се осветява са собствените ни чувства на страх, вина, срам, гняв, обида. Егото ни никак не е склонно да понесе тази среща спокойно, нито пък има желание да капитулира лесно. Това е сериозна заплаха за него, че контролът върху живота ни ще му бъде отнет. На този етап от голямото стъпване на пътя, е много важно да не започнем борба с егото, а да приемем себе си, да обикнем и лошотията си даже и много деликатно да трансформираме този негов контрол във взаимопомощ, така да се каже. Книгата е затова, че независимо колко прекрасно могат да звучат посланията и уроците на духовните учители, това освобождаване от емоциите, които създават ограничения за духа ни, не се случва с магическа пръчка. То е път, вълнуващ, наистина, но изисква постоянство и отговорност, също така. Защото навиците да реагираме на света по модела „бягство и борба” са много силни. А този модел е несъвместим с фините енергии на любовта и приемането. Свидетел съм как това обърква много хора, защото освен всичко друго и клишетата за „доброто и лошото” престават да бъдат валидни. Колкото до въпроса къде и как – трупах идеи и размисли около четири години, наблюдавах, записвах си проблясъци в телефона, често посвещавах неделните си дни изцяло на тези текстове в едно мое любимо кафене. Накрая имах чувството, че никога няма да успея да подредя натрупания в четири големи папки материал, но в крайна сметка, го направих за един месец.
Кой е агентът на нищото? Доколко нищото завладява днешния ден?
Колкото и странно да ви прозвучи, само мога да се надявам нищото да завладее най-накрая днешния ден. Никога няма да забравя първия път, когато изпитах изживяването на нищото. Знаете, в живота на всеки човек идва момент, в който си постигнал определени неща – професия, дом, деца, някакъв обществен статус, приятелска среда, но се появява въпросът „какво от това?” и брат му „кой съм аз?” … Господар ли съм или слуга на собствените си избори? Постиженията отдавна са се превърнали в задължения, материалните им измерители също не се оказват надежден компас по отношение на усещането ни за удовлетворение и за капак, любовта, която би трябвало да бъде най-висшето изживяване на свобода, се е трансформирала в болезнено желание за притежание… Уж знаеш всичко, стратегиите, както за успех в кариерата, така и за балансиране на взаимоотношенията отдавна са изследвани и окей, работят, но ако в нас остава въпросът… „и какво от това?”, неизбежно идва моментът на вкаменяване. На неистово желание да зарежеш всичко това и да хванеш гората. Някога, хората стигали до този кръстопът, са се отказвали от всичко земно и са тръгвали по планини и пещери, по манастири и пустини, или просто са скитали по тази земя в търсене на смисъл и посвещаване на Бога. Но при цялото достойнство на този път в едни други времена, сега това разделение въобще не е актуално. То отново разделя същността ни на две половини и вменява объркващото усещане, че нещо не ни е наред. Истинското майсторство е да останеш в живия живот, без да губиш връзката с истинската си същност. А това може да стане, когато започнеш да „влизаш в нищото”. Йога – учителят не ме научи на това, той само ми го обясни, защото когато за първи път го изпитах, от една страна бях неописуемо щастлива, но една част от мен беше и много уплашена. И когато няма кой да ти каже, че „това е то”, започваш да си мислиш, че нещо откачаш, че не си като другите…, а такъв начин на мислене отново разделя. Теб от света. Макар понякога да се чувстваш важен и специален, неизбежно те превръща в човек, който все по-трудно общува с другите. И героинята в книгата ми е такава – „тресе я едновременно интелектуална и духовна снобария”, когато стига до момента си на криза. Та, ставаше дума за нищото. В един такъв момент, в който си задавах въпросите „и какво от това”, гледайки в една точка, както и да ви прозвучи чух в себе си две неща. Първото беше на английски, не знам защо: let loose. Бих го превела като „позволи си да загубиш”, но усещането ми е по-скоро за „отърси се от всички представи за себе си”. И веднага след това дойдоха и думите „всичко е нищо”. Това, което изпитах бе сякаш вековен товар пада от плещите ми… и се изпълних с безкрайна радост. „След като всичко е нищо, значи мога всичко”, казах си. Много след това научих, че думите „Всичко е нищо” се приписват на Лао Дзъ. Радвам се, че се случи и аз по свой начин да усетя силата на тази „мантра”. Тогава това въпросното „всичко е нищо”, успя да ме доведе до усещането, че съм свободна да бъда себе си, както и да изглежда това. Честно казано, това беше „ракетната площадка”, която ме изстреля в състоянието на свързаност и любов. Много по-късно, при работата ми с йога-мастер Пракаш Белвал, стана ясно, че това въпросното „нищо” е техника на зануляване. Без която впрочем, ние дори не можем да караме колите си – всеки знае, че за да превключиш от една на друга скорост, минаваме през „нулата”. Това, което ни кара да „забуксуваме” в живота си е, че при смяна на различна наша активност, не зануляваме. Често заспиваме дори с торбите задачи и отговорност от днес за утре. Прекалено много се влияем от онова, което вече сме постигнали, поставяме го като основа за бъдещите си намерения и когато нещо не се получи както трябва, имаме изживявания за неуспех или си внушаваме, че сме остарели за нещо, което преди сме можели, че времената са се променили и прочее глупости, които тровят живота ни. Малката тайна е, че въпросното „нищо”, всъщност е „полето на всички възможности”, до което имаме достъп само ако се освободим от връзките с миналото (често изобразявано с репликата „ти знаеш ли кой съм аз”) и очакванията от бъдещето („ще видиш аз сега какво ще направя”, „той/тя ще види” и пр.). Това е умението да живееш само в тук и сега. Само така живеем в пълнота, когато успяваме да влизаме в нищото. Осъзнавам, че написано така, отново звучи като клише, но изживяването наистина си заслужава. Най-малкото защото никога не ти е скучно, никога повече не може да изпиташ самота и въобще – животът е интересен във всеки един миг.
При теб интересно се преплитат писане, телевизия, други артистични изяви. Как ги съчетаваш?
Като не ги съчетавам. Занулявам веднага след като една работа е свършена. А захващането веднага с някаква друга дейност, впрочем много помага да се предпазиш от капана на очакванията. Другата добра новина е, че поне според Пракаш Белвал, на жените не им трябва специално посвещение, за да сменят една дейност с друга, минавайки през „нулата”. Само на мъжете им трябва посвещение. При нас е заложено в инстинктите ни, за да може да си отглеждаме децата и да вършим купищата друга работа, и успоредно с това да бъдем любящи своя мъж.
Какво си пожелаваш за 2012-та?
Да изживявам все повече и повече вълнуващи аспекти на себе си и да помогна на повече хора да се чувстват по-добре в кожата си, защото ми е приятно да живея и творя в среда на съмишленици в удоволствието от живота.
Още за този автор на Kafene.bg:
"Агент на нищото" на Михаела Петрова