Обядът на семейство Щум
Когато обядът не е просто обяд
Една от промените, които донесоха на българската литература последните двайсет години, е разколебаването на ясните граници в представата за национална принадлежност на пишещия човек. Вън и вътре, чуждо и свое започнаха да изглеждат доста условни понятия. Категоричните разлики днес стават все по-малко приемливи и валидни. В националното културно пространство се появиха автори, които живеят в чужбина, но пишат на български. Други пишат на чужди езици, но за проблеми на българската действителност; трети нито пишат на български, нито разказват за живота в България, и все пак включваме техните преводи към по-широките си представи за родна култура. Терминът емигрантска литература, който изглеждаше привлекателен за 90-те години, днес започна да се оказва недостатъчно ясен и по-скоро ненужен.
Евелина Ламбрева Йекер е сред тези писатели, които са родени и отраснали в България, но вече дълго време живеят в чужбина, пишат и публикуват едновременно на два езика. Психиатър по образование, доктор на медицината, тя постига успешна професионална кариера в Швейцария, където преподава като клиничен доцент в Университета на Цюрих и в същото време поддържа индивидуална практика като психоаналитично ориентиран психотерапевт в град Люцерн. Жена с кариера на популярен психоаналитик в родината на Густав Юнг – това наистина е признание за способностите на българина, още повече че интересите на д-р Ламбрева Йекер са съсредоточени в една традиционно „психоаналитична“ област: сексуалните разстройства, които сполитат колебливата нормалност на днешните жени и мъже.
Въпреки многобройните си задължения като практикуващ терапевт и университетски реподавател Евелина Ламбрева има една друга голяма страст – писането на художествена литература. Тя се появява сравнително късно и може би затова се налага с онази обсебваща власт, която понякога връхлита именно зрелия, добре реализиран професионално човек. В краткия период от 2005 г. насам с нейно авторство се появяват четири стихосбирки, два сборника с разкази и един роман. Някои от тях са публикувани и на немски език, а стихосбирката „Затворен прозорец“ има и сръбско издание от 2008 г. „Обядът на семейство Щум“ е вторият є роман. Първият, „Защото говорехме немски“ (Сиела, 2011), има до голяма степен автобиографичен характер и е вписан в силната вълна на интереса към българската тоталитарна действителност и към спомените за детството, преживяно сред нея, която беляза литературния опит на много „чуждоезикови“ български писатели от началото на 21. век.
„Обядът на семейство Щум“ – неочаквано за авторка с български произход, която живее в Швейцария – разказва за съвременната действителност в… Германия. Във видимия пласт на сюжета ще срещнем пъстра редица от „хора“, които изглеждат така, сякаш сме ги виждали или поне сме чували нещо за тях: преуспяващ адвокат, който не страда от скрупули; нашумяла авторка на еротичен бестселър; амбициозна учителка в частен лицей; агресивни, разглезени деца на богати родители; турски имигранти, които държат малко заведение за бюрек и дюнер; две благообразни възрастни дами, които клюкарстват на сладки и чай… И все пак нещо се случва в живота на всеки от тях; нещо, което спъва равномерния ход на живота им, размества коловоза на привичното поведение, надхвърля границите; това е потулената екстатика на способността да прескочиш себе си, която се крие у редовия, „нормален“ човек. Сюжетът на романа се изгражда именно чрез пресичането на линиите, по които протича промяната, случваща се поотделно с всеки герой. Сякаш несъвместими помежду им съдби, навици и социални стереотипи се срещат и преплитат – внушавайки ни представата колко ограничен и малък може да бъде „големият“ европейски свят.
Сблъсъкът променя съдбите на героите от романа. Той може да бъде буквален (катастрофа на пътя или пожар, дори само взрив на младежка ярост), но също така може да има скрит смисъл и символична проява. И в двата случая предизвиква последствия, които се оказват необратими. Въпреки че има напрегнато, понякога претоварено с „външни“ събития действие,
романът отделя голямо внимание на „вътрешните“, невидими случки в живота на своите герои; именно те са истинският механизъм, който движи тяхното фабулно поведение. А сред всички „вътрешни“ или психични случки и ситуации особено значение имат онези, които са свързани с детството и са били породени от отношенията с родителите. Като психоаналитик с
богат теоретичен и практически опит Евелина Ламбрева познава добре значението на детството, на онази ранна физическа и душевна среда, която предопределя посоката в развитието на човешкия характер. Тук са скрити причините за много травми, страхове и комплекси, които съпътстват живота на зрелия индивид и предопределят способността му за пълноценно общуване с другите хора. Главните герои на романа – всички представители на семейство Щум, носят травмите на своето детство скрити дълбоко под почтената фасада на добре адаптирани и „полезни“ хора. Именно това е мотивът за „урните“, където се съхранява прахът на скъпите мъртъвци. Дори когато с подредени на шкафа, върху красива покривчица, тези „урни“ са много по-важни като незримо, но непреодолимо присъствие в душите на живите хора. Най-интересната и малко позната на българската литературна традиция тема в този роман е темата за непогребаните/непогребими родители, за живите мъртъвци и за тяхното символично присъствие сред поколението на отгледаните деца.
Психоаналитичният опит си казва думата и в друга проява на сюжета. Можем да прочетем любопитни за българския читател (без много опит в това отношение) сцени на психотерапевтичен сеанс, разказани от убедителната позиция на личните наблюдения, но в същото време отдалечени от всяко пристрастие чрез фокуса на ироничното отношение към човешките слабости, които все пак се оказват еднакво валидни както за пациента, така и за неговия „безпристрастен“ лечител.
Заглавието на романа също се оказва многозначително. На пръв поглед то ни изглежда обикновено, дори някак битово и сякаш ни подканва да очакваме хумористично разказани събития в домашна среда. Всъщност в сюжета наистина има обяд, това дори е неговото централно събитие. Тук обаче няма място за хумор: разиграват се драматични конфликти, разкриват се тайни, грижливо заключени в семейния „гардероб“ и пазени в продължение на дълги години. След този обяд вече нищо няма да бъде същото. Една максимално битова, ежедневна случка се превръща в начало и знак на съдбоносни промени. Всеки герой преживява промените по различен, но винаги радикален начин. Героинята, която успява първа да превъзмогне капана на „мъртвия родител“, парадоксално загива. Сюжетът сякаш я кара да заплати за новопридобитата свобода най-скъпо между „героите на обяда“. Подредената и дисциплинирана Верена Щум полудява: авторката много вещо разказва за тънката граница, която разделя разума от безумието, педантичната самодисциплина – от налудностите. А може би между тях никога не е съществувала ясна граница? Може би точно страстта по ясните граници е най-голямата лудост на човешкия разум?
Евелина Ламбрева, както вече виждаме, е обзета от идеята да разказва за психичните перипетии в живота на съвременния човек, разполагайки своите герои в реалистична, убедително представена градска среда, която на моменти дори напомня фотографии на типични места, които можем да видим в Германия. Водещ е мотивът за преображенията, за онези гранични ситуации, в които се сриват привичните форми на душевен живот, хармонията на миналото изведнъж се оказва илюзия, целият свят се разклаща в устоите си и заплашва да изгуби завинаги своята цялост. Всички герои на романа в една или друга степен преживяват подобна метаморфоза; съвременният човек по принцип е изложен на превратности, които само привидно идват отникъде, а всъщност зреят потайно и дълго в неговата душа. В границите на този мотив ще спомена само един герой, чието преображение е особено необичайно, дори малко екзотично за навиците на българската художествена литература. Фридолин Холзер – преуспяващ архитект на градински ландшафт – копнее да бъде жена. Ще прочетем умело разказани сцени на неговото желание да бъде Фрида: да носи рокли, да бъде „бременна“, да изглежда красиво… И тогава, когато мечтата му най-сетне става действителност, идва парадоксалният момент на второто му преображение, този път от жена – в мъж. Постигнато е внушението, че съвременният човек не умее (според някаква неразбираема своя обреченост) да бъде щастлив.
Символичната урна в него е винаги-вече-празна откъм смисъл и смисленост на живота, дори без да се налага някой да умре. За това послание допринася и липсата на сюжетен финал, който да успокои повествователното напрежение, да прекъсне поредицата от драматични събития и да установи донякъде окончателни форми на психично поведение за главните герои. Вместо традиционния епилог идва… нова катастрофа, ново бедствие, което (по всичко изглежда) може да причини поредната верижна реакция на душевни метаморфози. Активно отвореният финал придава специфика на романа и допринася за внушението, към което той се стреми: животът (ни) като потенциално неизчерпаема поредица от възможности за превращение на човешката психика. Под чуждите имена на хора, градове и улици българският читател може да разпознае себе си, своите собствени страхове, проблеми и травми. Модерният свят става все повече „един“, защото „една“, еднаква е преди всичко душата на съвременния човек.
Проф. Милена Кирова
– 1 –
Верена Щум се събуди изведнъж много богата. В ранната септемврийска съботна утрин слънчевите лъчи се протягаха сънливо в градината и едва докосваха все още зелените листа на розовите храсти. Струваше є се, че сънува.
Малко преди това беше иззвънял телефонът. Кой може да е толкова рано, си бе помислила в просъница Верена, сигурно някой пак е сбъркал номера, няма да вдигна, обърна се на другата страна в леглото и придърпа затоплената пухена завивка към раменете си. Телефонът продължаваше упорито да звъни и й пречеше да заспи отново. Раздразнена, грабна слушалката, „Имате грешка!“, и без да дочака отговор, я тръшна обратно върху стойката. Сложи си тапите за уши, зави се през глава, твърдо решена да поспи поне още час и половина. Телефонът зазвъня отново. Някой май наистина търси мен, си каза Верена, и, вече напълно разсънена, посегна към телефона.
– Щум! – представи се кратко.
– Добро утро на една нова литературна звезда! – прозвуча възторжено гласът на издателя й от другата страна на линията.
– Моля?! – изсмя се дрезгаво Верена. – Какви са тези шеги по никое време в събота сутрин, когато целият разумен свят си почива, Фриц?!
– Не е шега, Верена, не е! Тази сутрин получих справката на книгоразпространителя!
– И?
– Книгата ти е едва от четири седмици на пазара и вече имаш осемстотин хиляди продадени бройки!
– Осемстотин хиляди продадени книги! Ти чуваш ли се какво говориш, Фриц?! Как осемстотин хиляди, та това е… – отметна рязко завивката от тялото си и скочи като ужилена от леглото.
– Да, това е нечувано, наистина! – продължи мисълта й издателят. – Даже и аз съм изненадан, макар че допусках голям успех на книгата ти. Sex sells, тази пазарна аксиома я знаехме отдавна в издателската група, както и знаехме, че трикът с листата на бестселърите ще проработи. Но въпреки всичко развитието надмина очакванията ни!
– Какво по-точно направихте с листата на бестселърите? – полюбопитства Верена Щум.
– Много просто. Издателството откупи чрез подставени лица толкова бройки, колкото са необходими, за да се нареди романът ти сред най-продаваните книги. Това отключи лавината от истински продажби!
– А пресата? Да не би да са се появили вече отзиви в пресата?
– О, да! Литературните критици са в истинска еуфория, ха-ха-ха! – Фриц Камберт почти се задави от смях. – Сега ще ти прочета извадки от няколко рецензии, появили се тази сутрин във вестниците „Безвремие“, „Огледален свят“ и „Обзорна седмица“.
Виж ти, най-четените всекидневници са поместили статии за книгата ми, си помисли Верена, сви устни и заслуша.
– Целил Бюрер от „Безвремие“: „Уникалният фекален език на Щум ни въвежда в драстични сцени, каквито не познават дори най–разкрепостените фантазьори. Въпреки привидното на първо четене порнографско звучене романът препраща с непринудена откритост към бездните на явления, наричани доскоро в консервативното общество перверзии. Но Щум превръща като истинска магьосница грозотата, пошлостта, падението в литературно изкуство, което прелъстява и обсебва читателя. Най-после се появи автор, и то жена, която чрез словото легитимира заложеното у човека влечение към грозното.“
Телефонната слушалка в ръката на Верена затрепери, докато тя ходеше нервно напред-назад от спалнята в хола, от хола в кухнята и обратно.
– Тук ли си още, Верена, слушаш ли?
– Слушам, продължавай, какво пишат другите вестници?
– Симон Керпелер, „Огледален свят“: „Кой е казал, че литературата трябва да изповядва стремеж към красота и хармония? И защо скучната красота на отживели ценности, от която ни е писнало отдавна, трябва да продължава да тежи като воденичен камък на шията на литературата със своята нереалност?
Романът на Верена Щум „Чукай и повръщай“ слага край на подобни митове. Човешкото в него е представено такова, каквото всъщност винаги е било, откакто свят светува – една безкрайна страст към мръсното удоволствие, към моментната емоция, към абсолютната свобода на нагона. Триумфът на грозотата, която чрез този роман ни се струва в пъти по-привлекателна в своята убедителност, отколкото отживелиците, все още наричани от някои със старомодните имена „любов“ и „естетика“, е пълен! Защото именно грозотата стои в основата на етиката на напълно свободния човек. Или, ако си послужим с остарялото понятие
естетика, то грозното в своята естественост е не по-малко красиво от сладникавата еднозначна красота… “
– Хм, но аз не съм се замисляла върху такива неща, докато пишех романа си. Интересни хора са това литературните критици! Изведнъж виждат в текста работи, които и през ум не са минавали на автора.
– А ето как се произнася и Курт Месинг в „Обзорна седмица“: „Такъв виртуозен „Жил дьо ла Туре“ е непознат до този момент в литературата. Неповторим жаргон, който ти се иска да усвоиш в ежедневието си, за да станеш неподатлив на стреса…“
– И какво следва оттук нататък? – попита леко стъписана Верена.
– Литературни четения из всички литературни къщи, кафенета и форуми в страната, които ще финансира издателството.
Интервюта в медиите, участие в телевизионни предавания и така нататък. Само за едно нещо трябва да те предупредя! – каза издателят и замълча за миг.
– За какво?
– Ще трябва да намеря един-двама души, които да напишат отрицателни рецензии за книгата ти. Това ще повиши вниманието към нея, защото ще предизвика скандал. А всеки скандал днес носи пари! Скучно и безинтересно е, когато за дадена книга се появяват само хубави отзиви.
– Най-много заради скандала да загубя работата си, която и без това в момента виси на косъм. Но след осемстотин хиляди продадени книги за една седмица ще трябва да се замисля дали още искам непременно да остана в радиото…
– Е, това ти ще трябва да го решиш! Хайде, от мене за сега чао, ще се чуем пак през седмицата.
Верена Щум затвори телефона и се запъти към кухнята. Сега й трябваше едно двойно ристрето – да се ококори наистина, да се убеди, че няма да се събуди в следващия момент, щом се окаже, че разговорът с издателя є е бил само един чудесен сън. Включи кафе машината и докато чакаше зелената лампичка да спре да примигва, седна на кръглата дъбова маса и отвори мобилния си телефон. Още рано сутринта бяха пристигнали пет есемеса. От сестра й Силвия, от брат й Конрад, от една колежка в радиото, от управителя на книжарската верига „Бергер“ и от съседката є Елизабет Линзендорф. Всички я поздравяваха за рецензиите в пресата. Не знаеше да се радва ли, или да се страхува от цялата неизвестност на това, което й предстоеше оттук нататък. Изведнъж се притесни – не беше свикнала да се вдига чак такъв шум около нея, а сега сякаш бе попаднала в истински медиен водовъртеж, над който не можеше да има никакво влияние. Усещаше, че романът й бе отключил някаква неуправляема верижна реакция с неясни размери, в непознати територии и това я плашеше. Верена обичаше да създава около себе си максимална подреденост, да държи под контрол всичко, което можеше да контролира, като се започнеше от парите, които харчеше на ден, и се стигнеше до броенето на калории, които приемаше при всяко хранене. Огледа се наоколо. В кухнята й цареше обичайният ред, всяко нещо беше на мястото си, както в живота й. Така я бе научила майка й още от малка. Така трябваше да бъде, така трябваше да си остане всичко и за в бъдеще. Верена мразеше изненадите и се стараеше да ги държи далеч от себе си с цялата предвидливост, на която бе способна. До днес. До тази сутрин. До позвъняването на издателя й.
Никога не се бе осмелявала да се отдаде така безвъзвратно на въображението си, както докато пишеше този роман. Когато в гимназията преподавателката по литература, госпожа Ханзен, й връщаше някое есе, писано за домашно, или контролно, често й казваше, Верена, текстът ти загатва много силно въображение, но защо думите ти сякаш го потискат, излез от себе си, дай си свобода, нека думите ти служат, не ти на тях; не успяваш да излезеш от утвърдените коловози, затова допускаш понякога клишета, от които текстовете ти много губят… Да си дадеше свобода? Свободата! Тази безразборност от хрумвания и пориви, която те излага на толкова непредсказуеми опасности, отнема спокойствието на сигурността, която ти дава познатото, изпитаното, утвърденото. Верена усещаше в себе си бетонни стени, отвъд които не желаеше да прониква, защото подозираше, че зад тях се крие още някакъв неин свят, от който се страхуваше. Още тогава, в гимназията, реши никога да не посяга към писането на художествени текстове, самодисциплинира се в старателното изучаване на немскоезичната литература, а когато по-късно сестра й Силвия записа в университета германистика, Верена реши да направи същото. Веднага, след като завърши, се насочи заедно с още няколко колежки от студентската група към радиожурналистиката и постъпи в една известна школа в Швейцария. После започна в радиото работа, която обикна повече от всичко.
Но да напише един ден роман, това никога не й бе минавало през ума. Допреди година, когато обстоятелствата така я притиснаха, че думите на госпожа Ханзен от училище зазвучаха по нов начин в спомените й.
Още от този автор: