Из „Кучешки времена“ Илия Троянов
Предговор
Най-сетне дойде моментът и тази книга на Илия Троянов да излезе в България – книгата на неговата отговорност към България и българското общество, книгата на неговата болка за България.
Нейният първи вариант – „Кучешки времена“ – излезе на немски език още през 1999 година.* (*Първото издание на български език е на изд. Балкани, 2008 г. – Бел. Ред) Тогава обаче не се намери българско издателство, което да издаде книгата, а преводачката, към която издателството на Илия Троянов се е обърнало, попитала с родна черноока наивност: „Как можете да пишете така за България?“
За България или добро, или нищо. Особено пред чужди хора. Това всяко дете го запаметява от най-ранно детство, обвързано със задължението да се гордее, че е българче, защото освен гордост българската идентичност не допуска други чувства. А най-малко се допуска, че може да има нещо като неутрално отношение, което в психологията е и най-нормалното.
Когато тази книга се чете в България, тя се възприема като история и това е заслуга на Илия Троянов, че тази история се запазва в споменната култура – с наглите цитати на Тодор Живков и опортюнистичната българска преса. Когато се чете в Германия, тя създава впечатлението за сюрреалистична литература – същите тези нагли цитати и опортюнистично поведение се възприемат като литературни похвати: за германския читател е трудно да си представи, че това не е измислица и авторов хумор. Един колега, професор от (западно) германски университет, беше убеден в умението на Илия Троянов да преувеличава – предпочитан литературен похват в немскоезичната литература от последните няколко десетилетия. Самият Троянов определя книгата си като репортаж.
Това е един репортаж за България и българския политически живот през последните пет десетилетия, написан в най-добрата традиция и с понятийния апарат на немското антитоталитарно – това ще рече антинацистко и антикомунистическо – мислене. В традицията, създадена от философи като Хана Аренд и Адорно, навлязла в образователната система на немските училища и университети, формирала езика на германската демокрация. Две характерни понятия има в този език, формиращи отношението към миналото, които би трябвало да намерят своя адекватен превод и в другите езици, защото няма страна, която само да се гордее с миналото си (ако политиците є не се опитват да манипулират за собствени егоистични цели населението), в чиято история да няма и срамни, престъпни периоди. Обаче в националистичните дискурси твърде рядко се разсъждава и дискутира по този въпрос. Това са понятията за преодоляване на миналото* (Vergangenheitsbewaltigung: в речника на Габеров за тази дума се дава следното обяснение: осмисляне на миналото на даден народ, дискусии за миналото. – Бел. прев.) и опозицията извършител–жертва. В немската традиция преодоляването на миналото става по критичен начин като осмисляне и справяне с това минало. И това критично осмисляне формира споменната култура на даден народ. Книгата на Илия Троянов е опит и призив към такова преодоляване на миналото в нашето манипулирано и завоалирано от митове настояще. В българския език нямаме опозиция „извършител–жертва“ (Tater–Opfer), обичайната опозиция е „престъпник–жертва“, която създава непреодолима пропаст между двете понятия. Когато обаче активистите на един режим определят жертвите си за престъпници, а т. нар. политически престъпници отговарят, че не те, а техните палачи са престъпници, настъпва „объркване в езика“, което е резултат на объркването в мисленето. „Извършителят“ е този, който, защитаван от закона на някаква система и наложеното от нея мислене, извършва престъпления, най-често срещу човечеството и човечността. Извършителите също се подреждат в някаква скала – от обикновения палач или убиец, извършил злодеянието по силата на някаква заповед, през този, който е издал заповедта, до онези инициатори на престъпление, които от писалищната маса с декрет, с телефонно нареждане или друг иницииращ документ предизвикват престъплението. Фактът, че тази опозиция липсва в българския език, не означава, че тя не съществува, това означава само, че в общественото мнение това състояние на нещата се манипулира и завоалира – един факт, благодарение на който извършителите от времето на комунизма можаха да навлязат и сформират мафиите на извършителите по времето на т. нар. фасадна демокрация.
Книгата на Илия Троянов е репортаж, в който е документализирана информацията от последния половин век въз основа на наблюдения и интервюта както с успели, така и с неуспели политици, с работници и селяни и с жертвите, които и до ден днешен биват „криминализирани“ от българската политика, за да не се допуснат до политическата сцена и до съответните институции, които биха могли да разкрият престъпленията на извършителите и тяхната приемственост.
„Погледът отвън“ на Илия Троянов подрежда и изважда информацията „отвътре“, от „авгиевите обори на посткомунистическата българска действителност“ (Милен Радев), в чийто топъл оборен уют едно цяло общество все още продължава да преживя старите митове, да се изживява като жертва и да не търси отговорност от извършителите.
Когато през 1990–92 г. активно се включих в политическата демократизация на страната ни, в началото като главен застъпник и организатор на изборната кампания, бях част от еуфорията и от надеждата. По-късно предположих, а след това разбрах, че съм работила за нещатен сътрудник на ДС. Но и тук името няма значение, защото изборното изброяване на имена също е манипулация. И тогава разбрах нещо още по-важно: разбрах как са се осъществили „освобожденията“ от 1944 г. и от 1878 г., победи, разказани от победителите. Осъзнах механизма на промените и мутациите на властта. Една такава теза звучи цинично като теория. Тя не може да бъде измислена. Тя може да бъде само преживяна. Дали само в България? Със сигурност не! Когато в началото на деветдесетте години видях как в една позната за мен ГДР се налага единствено „истината от вън“, от ФРГ, а в областта на културата и образованието „чистките“ се правят предимно от изгонените или избягали от страната творци, си мислех, че ние имаме шанса да се справим сами, че пречистването и облагородяването е възможно чрез осмисляне на вината, на грешките и греховете вътре в страната. За съжаление много скоро разбрах, че това е празна просветителска надежда, че невежеството и презрението към всички емигранти не се е променило в същността си, че „обръщането“ към тях има единствено финансов характер, по стария обичай „ти пари ми дай, акъл не ми давай“, че техният опит от демократичните държави въобще никого не интересува, а нашият опит от мултикултурните общества се смята за „социалистически интернационализъм“, на който се противопоставя някакъв „здрав национализъм“. Двойният аршин – у нас да си говорим за „българска работа“, когато нещо не става и не иска да става, навън обаче да се представяме като най-великите, най-интелигентните, с най-големия потенциал – това е очакването на жителите на авгиевите обори.
Силно се надявам, че тази книга ще внесе свежа струя в българската споменна култура, ще насочи интереса към близкото минало, към неговите извършители и жертви. Тъй като истината е документална и тя трябва да се събира от живите свидетели. Останалото са митове.
Веднъж един журналист от „Франкфуртер алгемайне“ ми зададе въпроса как България ще влезе в ЕС с автори, които никой не познава. Авторите, с които европейският читател свързва България, със сигурност не са същите, които в България се смятат за национални автори. А и преводът е трудно и рисковано предизвикателство, особено при „малките езици“ и при по-малко познатите култури. Един от пътищата към световната литература минава през немския език, както още в началото на миналия век се случва с някои норвежки автори. Това е „другият“ и малко по-пряк път към световната литература. И Илия Троянов с многобройните си международни награди и многобройни преводи на чужди езици и с недвусмисления си ангажимент към България е един от тези посредници, също както и Елиас Канети през седемдесетте години въведе топоса на България като родина в немскоезичната литература.
* * *
Тук трябва да отбележа предизвикателството, което един такъв превод поставя пред преводача. Обичаен похват е да се разказва, че преводачът се е консултирал с автора, естествено е да се консултира, когато авторът е жив. В случая обаче става дума за един двоен трансфер на реалии и спомени – изведнъж допуснах една печатна грешка, която ми се струва, че не е случайна – на „резилии“ и спомени. Да се изведе изходният вариант, българската реалия от немскоезичния текст, да се намери езикът на времето и „неподражаемият“ език на Тодор Живков от неговия немски вариант – за това беше необходимо да се ровя в документации, биографии и автобиографии, още повече че става въпрос за автентични изказвания на бивши и настоящи политици. В това отношение от изключително значение беше помощта на господин Георги Константинов, който подходи към текста с умението на редактор. Преводът е авторизиран от автора и българското издание е актуализирано от него и като съдържание.
2008 г., Проф. дфн Пенка Ангелова
Преди началото
В този литературен репортаж за България не става въпрос само за България, а за един от най-бурните и завладяващи епизоди на световната история. Това, което преди години ме накара да напиша тази книга, беше митът за революцията от 1989 година. Той се отнася за света между Берлин и Владивосток, сферата на влияние и власт на една могъща империя. Чрез примера на България исках да разбера какво се е случило през 1989 г. и в последвалите я години. В изпълнените с ентусиазъм есенни дни на 1989 г., в които народът развяваше по улиците флагове и знамена, свещи и плакати с убеждението, че е взел хода на историята в ръцете си и няма да го продаде на безценица, бяха създадени
нови понятия: пурпурната революция, нежната революция, карамфиловата революция. Французите говорят за revolution négociée, Ралф Дарендорф създаде понятието рефолюция. Казано накратко, революция без революция или нека добавим още едно понятие: фиктивна, нагласена, менте революция.
Много хора се чудеха на това отстъпление без бой на всемогъщата тоталитарна система; аз пък бях изненадан, че както протестиращите, така и наблюдателите вярваха, че държавните институции и обществените сили, създали гръбнака на стария режим, ще се сринат и ще оставят само горчив спомен след себе си.
Че ще останат само отделни личности, индивиди с ограничена виновност, които ще се подчинят на новите закони, ще се приспособят към новото време. В действителност именно тези сили инсценираха промяната. Естествено, че те не контролираха всички събития по всяко време и трябваше постоянно да се съобразяват с интересите на победителите в Студената война – САЩ, НАТО и ЕС, – но в общи линии някогашната номенклатура, управляващата привилегирована върхушка на „комунистическата“ държава, управляваше събитията. Задачата на тази книга е да докаже това.
Още по темата:
"Кучешки времена. Революцията менте – 1989" на Илия Троянов