Серизоно започнах да пиша разкази, когато бях някъде около 16 годишен. И така се случи, един ден съвсем случайно вървях по улицата, бях в Троян на гости, и спрях на РЕП-а да си купя нещо да чета и гледам ново списание излязло „Зона Ф“. Купих си го, разлистих го и се оказа, че това е списание за фантастика, с главен редактор Агоп Мелконян. Още в първия си брой бяха обявили конкурс за къс разказ. Вече имах написани няколко разказа и реших да изпратя. За първи път виждах нещо такова. Преди това дори не ми е хрумвало, че мога да публикувам нещата, които пиша за удоволствие. Изпратих разказа и по-късно обявиха печелившите. Оказа се, че не съм спечелил конкурса, но бях на второ или трето място. Няколко месеца по-късно с майка ми и баща ми се свърза Виктор, синът на Агоп, сподели, че са много впечатлени и ми предложиха да пиша всеки месец за списанието. Аз много се запалих. Веднъж месечно се срещахме. Беше много хубаво да съм около хора, които вземат писането на сериозно, четат сериозно. Всъщност куражът, който Агоп ми даде не може да се измери по никакъв начин, безценен е. Често си мисля, че без него по съвсем различне начин щяха да се развият нещата.
Страхотно е да имаш добро начало …
Много е важно. Не е необходимо много често да вадиш късмет в живота, но на няколко важни момента съм забелязал, че е необходимо. По същия начин стана, когато заминах за Щатите. Аз заминах 2001-ва година, в Арканзас. Бях записал специалност психология. Майка ми и баща ми са лекари, но аз не исках да ставам доктор, но исках да е все пак нещо свързано и учих клинична психология. Идеята ми беше да пиша, успоредно с това, да имам някаква професия. Така се случи, че щом пристигнах в Арканзас открих с изненада, че това е университетът с най-стара програма по творческо писане в цяла Америка. Записах няколко часа по творческо писане. Много ми хареса. И се срещнах с една от професорките, които преподава там, носителка на множество награди, Елън Гилдис се казва. Тя бе също изключително добронамерена, даде ми кураж и така започнах да пиша на англисйки. Много се страхувах от това преди. Дори не мислех, че е удачно да се пробвам да пиша на чужд език.
Но е важно няколко пъти в живота на човек така да се стекат обстоятелствата, че да прекрачи, да направи следващата крачка, да скочи в трапа на неизвестността. Погледнато назад във времето изглежда, че всичко е закономерно.
Какво дадоха тези часове по творческо писане? Какво дообогатиха?
Аз именно това и преподавам сега, в една докторска програма по писане. Първото нещо, което хората тук, в България, на които спомена е да отрекат, че писането се учи. Тук хората считат, че писането е нещо, което се спуска свисше и ти сядаш и го правиш като един дверен жрец. Моята любима фраза е, че писането на всеки може да се преподава, но не всеки може да се научи.
Това, което на мен ми помогна програмата в Арканзас е, че имах време да пиша. Имах стипендия и финансова независимост 4 години. Имаш преподаватели, които цял живот с това са се занимавали. Те са писатели, издават книги. И когато напишеш разказ, глава от роман и им го дадеш могат да ти дадат насоки, критика за сюжета, стила.
Интересно, никой не поставя под съмнение съществуването на Художествена или Музикална академия. Има принципи и в писането, техники и теория, които трябва да се научат. Правила, кото човек или да ги налага или целенасочено да се опитва да ги руши в писането си и да надгражда.
Другото важно нещо беше, че бях около хора, за които писането беше нещо страшно сериозно. Това много помага. Обикновено тук като кажеш, че обичаш да пишеш чуваш „Ами браво, браво! Пиши си, няма лошо.“ Това е нормална реакция, но от друга страна човек особено един млад писател трябва да вземе на сериозно писането. Себе си не чак толкова. Но писането е сериозен занаят. Изисква голяма дисциплина, която трябва да се развива.
В тази връзка планирате ли да направите подобни обучения, курсове у нас?
Съществува фондация „Елизабет Костова“. Изключително активна фондация, правят невероятни неща за българската литература. Те организират такъв семинар в Созопол всяка пролет с пет български и пет англоезични писатели с писателска работилница.
Аз самият не съм от хората, които могат да организират нещо. Аз съм безкрайно неорганизиран във всичко, извън писането. Но ако някой организира такъв кръжок с голямо удоволствие бих взел участие.
До къде е техниката и къде е вдъхновението?
Техниката е много важна, но най-важното е дисциплината. За стих е нужно вдъхновение. За всички по-дълги форми, особено разкази или роман не може да се разчита само на вдъхновение. Трябва човек да е като спортист, който знае, че тренира два пъти на ден и го прави. Ако се пише роман – пише се всеки ден. Непрестанно се мисли за това, което ще се пише, всъщност голяма част от писането се случва извън самото писане. Трябва дисциплина трябва да се седи и да се пише. Лукс е да чака човек вдъхновение. Прекрасно е, когато дойде, но трябва да се тренира музата, така че да идва по-честичко.
Да се върнем на книгата. Получило се е красиво издание.
Красиво е. Това е корицата на шведското издание. Свързахме се с дизайнерката, помолихме я и тя я предотстъпи безвъзмездно. Това беше голям жест. Единственото нещо, което честно казано не ми харесва е, че куполите на църквата са руски.
Хубавото е, че всички детайли идват от разказите. Първият ми поглед улови 2-3 от тях. По-късно открих, че са всички. Интересна, много хубава корица се получи.
Как се приема книгата за момента?
Тя излезе съвсем наскоро. Очарован съм от хората тук. Прекрасно мина представянето – приятни въпроси, интересни хора. Но все още е нова и малко хора са я чели.
В Америка се приема много добре. Дори съм изненадан. Малко е грозно писател сам да си хвали книгата. Далеч е от комерсиален успех. Това е сборник разкази – най-слабо продаваната литературна форма, чиста литература, некомерсиална.
Хората, които са я прочели харесват разказите. Самият факт, че големи списания и вестници написаха толкова позитивни неща … Моята редакторка е много изненадана. Другата голяма изненада е, че продадох чуждестранните права, в рамките на два месеца, в 10-11 държави. Например в Швеция излезе също през декември. Радват й се хората. Това е противно на очакванията. Малцина знаят в Америка България къде е, малцина се интересуват изобщо да научат. Голяма изненада.
Дали интересът не е голям именно заради темите за социализма в книгата?
Не са толкова много разказите, които се отнасят за този период. Но има много разкази, в които изобщо и не се споменава.
Това, което исках да направя първоначално беше свързано с това, че в Америка никой нищо не знае за България, никой нищо не е чел. И на мен ми дойде идея да напиша една книга за България. Така че, когато някой поиска да знае нещо повече за страната ми да му дам да прочете. Затова исках да погледна към българската история, но тя се оказа грамадна – 1300 години. Затова избрах 20-ти век, последните 200 години и си избрах важни исторически моменти, на фона на които да разкажа историите на съвсем обикновени хора.
Изумително е да видиш един толкова млад автор на толкова зрели истории, с герои живяли, живяли, показани в голям детайл …
Нещо, което е много важно в писането на литература е детайлът. В малките неща се разкрива същината на героя. Голяма част от тези разкази са писани и пренаписвани в рамките на 4-5 години. Това наслояване ми позволи да им придам дълбочина, която ако седна и напиша разказа в седмица-две-месец по никой начин няма да се постигне.
От къде идват историите?
Измислени са напълно. Единствената прилика е в разказа „Как купихме Ленин“ – доколкото и аз заминах да уча в Америка. Хората често се учудват, че дядо ми е бил такъв комунист. И това ме натъжава. Всичко това е измислена история. Разказът не е биографичен.
На мен не ми е интересно да пиша за собствения си живот. За мен хубавото нещо на писането е, че можеш да погледнеш живота през очите на някой друг. Затова пиша за неща обратни на това, което на мен ми се случва.
Всички истории са напълно измислени. Особено първите години, докато живеех в Америка носталгията беше много силна. Опитах се да си измисля изцяло една моя България и да се връщам в моя си версия на България.
Какво чете Мирослав Пенков днес и по принцип? Къде се срещат четенето и писането?
Много важно нещо е четенето. Един писател ако не чете – загива. Той трябва да чете класиците, трябва да чете всичко. Само не трябва да чете нискокачествено писано. Аз отказвам да чета лошо написани книги, лоша стилистика, не ми се четат. Има толкова книги качествени, че не бива да си губим времето. Всеки трябва да чете неща, които му допадат.
Обичам да препрочитам. Преподавам един клас „Форма и теория на прозата“. Четем всякакви книги. Започваме с Чехов и Толостой разкази – невероятни разкази. Чехов е невероятен майстор на късия разказ. Много обичам Никос Казандзакис. Това ми е един от любимите писатели. Много обичам Николай Хайтов. Много американски писатели … Реймънд Чандлър, Хемингуей, има един ирландски писател, който много харесвам – Уилям Тревър. Харесвам много и Умберто Еко. Голямата ми мъка е, че почти нищо българско не съм чел напоследък. Чувствам се откъснат от българската литература. Обикновено влача по един куфар с книги, но всичките са исторически или научни, но не и художествени. Но сега съм си обещал да си купя и да прочета, защото е срамно.
Четат ли американците?
Хората около мен четат много. Плашещо много. Не мога да им смогна на моите студенти – четат страшно много.
Но дали чете американецът? Не много. Не особено. Има си хора, които четат. Но мисля, че тук, в България, повече хора четат. В Америка много се четат комерсиалните автори. Някои от тях са добри. Харесвам например Стивън Кинг. Но други са просто боклук … няма значение, те се продават. Малцина от писателите на истинска литература продават. Например 30 000 продадени бройки се счита за голямо постижение.
Тежно е положението. Много книги се издават, много хора пишат.
Какво е следващото, над което работите?
От пролетта пиша един роман, но нямам много време да пиша, за мое съжаление. Около 100-тина страници съм написал. Предпочитам дългите форми и ми е много приятно да работя по този роман. Чакам с голямо нетърпение да седна да си го пиша.
Много обичам българската история и в романа ще опитам да направя нещата, които не успях в сборника. Иска ми се Първо, Второ царство, ханове, тези неща да влязат в романа. И съм го започнал от най-ранно ханско време, по една права линия и ще движиме нататък. С много преминавания в сегашното, в миналото … Много ми е интересно. Да видим какво ще стане.
Предполагам ще ми отнеме дълго време да го напиша на английски и честно казано после дали ще излезе на български – не знам. Да се надяваме.
Пропуснахме ли да поговорим за нещо важно, около книгата?
Дано се хареса книгата на хората. Единственото, което е, че всичките тези хвалби покрай книгата се опасявам да не отблъснат българския читател. Струва ми се, че само ако прочетат 1-2 страници дори и от първия разказ, сборникът ще има шанс. Така че – дайте шанс на книгата!
Още за този автор на Kafene.bg: