С Марин Кожухаров пием кафе и домашна вишновка в една мразовита сутрин в уюта на Росиче и си говорим с много усмивки за писателството, криминалните истории, модата, Тери Пратчет и Камю.
Първата Ви книга?
Да, това е първата ми книга. Сравнително добре изглежда. Според някои корицата е най-важна. Корицата ще привлече първата седмица. След това от изложена напред ще премине в редички и вече не привлича никой, защото ще я намери само някой, който я търси.
Лична ли е историята?
Относително лична. Доста често ми задават въпроса колко е автобиографична. Аз давам най-различни отговори. Понякога казвам – „не повече от 20%“, друг път – „почти 90%“. Като случки може би има автобиографична част, но не бих казал, че е много фактологията, която се покрива. По-скоро някакво общо усещане. И то у голяма част от героите, защото без да искам вкарвам там във всеки един нещо от мене. Когато започвах да пиша следваща глава, затова може би малко ми омръзна книгата, нищо че си я харесвам още, връщах се назад и си четях, за да мога да си вляза в случката. Защото ако пишеш глава след глава, без да четеш, не става. Четенето постоянно е досадно, но само така влизаш реално в нещата, започваш да си усещаш героите, знаеш той какво ще ти каже.
Единствената наистина реална личност е финансовата ми мениджърка, която присъства в един съвсем малък епизод. Всички останали са сборни, т.е. те са реални, но съм използвал черти от различни хора, които ми харесват.
Как се пише такава история? Имаше ли листчета с описания на героите, с основни сцени…?
О, не. Това би направило доста безинтересно за мен писането. Преди пишех къси разкази, не ги публикувах. Тогава още исках да остана неразкрит талант. Не си спомням нито веднъж да съм сядал с ясната идея какво ще пиша. По-скоро въпросът е да си хвана някакво настроение, в което имам желание да кажа и да напиша нещо, и сядам абсолютно непреднамерено, без ясна идея. При късият разказ е лесно – там всичко свършва бързо. Тук със сигурност би ми било скучно да си начертая план, да си отбележа какво се случва с героите и да започна да ги изграждам пласт по пласт. Те героите така или иначе ги има в главата ми. Въпросът е какво ще кажат. И когато кажат нещо, което не очаквам, е готино, защото и аз се изненадвам. Получава се приятно. Странното е, че когато напиша нещо, се учудвам от това, което съм написал. Нямам усещането, че на мен ми е хрумнало това, което съм написал.
Нарочно ли е заглавието „Криминална история“? И от самото начало ли историята си беше замислена като криминална?
Не. Не съм наясно колко печелят авторите в България, но определено това, което може да се спечели у нас от написването на книга не е нещо, което си заслужава да правиш особено много компромиси със себе си. Книгата не беше криминална като замисъл. Всъщност тя нямаше замисъл. Всъщност имаше лек замисъл да е малко по-комерсиална. Един къс разказ може да е много по-задъхан, доста динамичен и не толкова четивен, защото, в крайна сметка той продължава на две-три странички и който и да е ще положи това усилие да ги дочете. Докато един роман, който е написан толкова задъхано и претрупано от информация, би бил доста труден за четене. Идеята ми беше да успея да кажа някои неща, които искам да кажа, в една по-лека форма. Идеята ми беше освен да се замислиш и да ти е приятно. Не знам доколко съм го постигнал. След това историята се случи криминално малко на шега.
Всъщност това е модерна градска история, аз така я определям. Исках персонажите да са актуални, да са близки до мен, като светоусещане. Не ме интересува това след 100 години някой да чете тази книга и да казва „И днес тя е актуална“, защото след 100 години няма да съм жив. Нямам такива претенции за вечност. Първо вкарах една глава, така в нищото, която беше малко иронична. По-скоро малко се шегувах. А после то си стана. Малко се подигравам със стила, но същевременно му отделям необходимото внимание. Така се получи реална криминална случка. Хареса ми и си продължих с любопитство какво ще стане после. Аз самият до последно се чудех дали да не натопя някой друг от героите.
Когато се чете книгата се усеща, че е писана с желание. Усеща се едно флиртуване на автора със себе си, на автора с читателя, на автора с героите…
Писането е един от начините да общуваш със себе си. Много ценя общуването със себе си. Смятам, че човек е длъжен преди да си позволи да общува с други хора трябва да е доста наясно със себе си. Това е банално, но е нещо, което повечето хора, според мен, не правят. Човек дори да мисли разни неща е хубаво да ги формулира от време на време малко по-точно. Разбира се, доста по-лесен начин в общуването със себе си е да пишеш и да разговаряш с хора. Това са варианти, които аз не подценявам.
Книгата е един начин да си формулираш нещата в главата. Ако в този смисъл се разбира флирта – да, аз определено си флиртувам. От време на всеме си се радвах, от време на време зациклях.
Колко време работихте по книгата?
Може би около година и половина – две. Имах една дупка от около 6 месеца, в които изобщо не писах. Пиша, за да ми е приятно, а не защото смятам, че трябва да пиша. Нито някой очакваше тази книга, нито имах задължение да я пиша. Пишех, когато ми беше приятно. Свързах се със Сиела накрая. Дори през цялото време не бях сигурен, че ще я публикувам. Не ме е страх от критика, нито от хейтърите. Най-много обичам хейтърите.
Нещо за Марин Кожухаров извън книгата?
Не го познавам много добре автора (с усмивка).
То всичко е извън книгата. Имате ли 2-3 седмици да си поговорим за мен извън книгата? Аз съм интересен, но пък нали човек трябва и да е скромен… Не съм толкова популярен.
Занимавам се с мода. Нямам афинитет към модата като мода. Стана малко случайно. Всъщност събрах хора, които се вълнуват много от дрехи. Пък аз се вълнувам от това да събирам готини хора на едно място. Всичките ми приятели се познават един с друг. Винаги свързвам хора, които ми харесват. Като събрах хора, които се вълнуват от мода и са много талантливи, започнах да се занимавам с това да ги организирам, какво да правим, как да се позиционираме. Така тръгна цялата история с Капаска.
Друго за мен – цял живот съм спортувал. Спортът ми доставя много голямо удоволствие. Преди тренирах тенис. Бях в детските си години доста добър. На 14 години бях шампион на България.
В повечето си разкази и книги много често се бия. Истината е, че от 5-6 години се занимавам с бойни изкуства и това много ми харесва. Не е толкова лесно да ме набие човек, нищо че съм от модния бизнес. Не го правя, за да избивам агресия. За мен това си е едно мъжко удоволствие – да чувстваш, че можеш да се защитиш.
Има още 15-16 неща още по-важни за мен, но няма да ги разкажа сега (усмивка).
Какво четете? Български автори?
Чарли (Радослав Парушев) е страхотен. Той е талант, който трябва да излезе извън България. Но при него историите са с много локален привкус, много софийски. Много сериозно ме впечатли и Лудост на Калин Терзийски. И с него и с Чарли сме приятели.
Чета доста български автори. Някои ми харесват, други не. Нормално.
Напоследък си чета на конвейр Тери Пратчет. Аз съм много досаден, когато харесвам нещо – навсякъде го цитирам. Той много ми харесва, защото пише в лека форма, според мен подценявана. Аз открих Пратчет доста късно, преди 10-тина години. Беше едно много лошо издание и започна с едни дракони, с едни джуджета. И в първите страници още ми вкара толкова много информация, че ме отказа. И така цели 10 години. Приятели ми казваха „Пратчет е много добър!“, а аз им отговарях „Стига, дракони… джуджета…“. В момента съм го преоткрил и чета всичко негово наред.
Освен с Пратчет с Камю досаждам на хората. „Митът за Сизиф“ съм го давал на много хора, такива, които предполагам, че биха го прочели, но трудно се чете, според хората. А са 50 странички. Според мен най-значимото произведение на Камю е „Митът за Сизиф“. След него всичко е символика. Камю е най-умният човек, с когото съм се сблъсквал в живота си.
Какво следва?
Не знам. В момента си почивам от писане. Най-вече редакцията, която правих на книгата, ми отне доста време и ресурс. Ако ми дойде настроение – ще пиша. Ако не дойде – няма да пиша.
Вижте още: