Преди четири дни стъпихме в Алпите, по-точно във френските високи Алпи. Преоблякохме се с чисти къси панталони и тениски, и се качихме на лифта. След десетте минути лазене нагоре и подрусване в планинската тишина, гледайки долу, завоите на реката, сякаш играеща си да прескочи скалата и се скрие в растителността, дочух ехото на камбанен звън. В мен отекна въпроса – дали Александра е изнамерила изход. Пред нея се явяваше случая да излъже, да замълчи, да отмине, или да забрави. Може би нещо пето, шесто. Ако Явор, моят придружител, знаеше за какво се вайкам насред тази мистериозна красота – сигурно би спрял лифта, за да ме свали.
Приятелки сме от десети клас и си знаем биографиите със запетайките.
Алекс, както ѝ викахме за по-удобно, е омъжена от шест години, но нямат деца. В последно време е луднала на тема бебета. С кариерата си е напред, пише изследвания, публикува в научни списания, преподава си психология на студентите и единствено малкото същество ѝ липсва да запълни личния си пъзел. Желанието да стане майка я преследва. Преди две лета, виждайки я, ми напомняше за картината “Мома от Калотинци” на Владимир Димитров – Майстора. Такова спокойствие, хармония, светлина и подреденост се излъчваше от лицето и тялото ѝ… чак да ти се прииска да ѝ дръпнеш килимчето и да падне. Успехът се беше залепил за нея.
Сега е поотслабнала, даже погрозняла, в очите ѝ се лее мътилка. Загубила е приликата с жената от портрета. В стремежа си да остави наследник се саморазрушава.
Вечерта преди да тръгнем, тъкмо бях с единия крак при куфара, с едната ръка до пътната чанта, и хоп Алекс на вратата. Забравила телефоните, забравила да провери изобщо налице ли съм. Бях я предупредила, че ще пътуваме. Кожата ѝ станала прозрачна и изглеждаше неяла и неспала. Тупна на първия стол, който видя. Дишаше на пресекулки, уплашено и дълбоко. Излъчваше напрежение. Все едно опъната жица. Страх ме беше да застана до нея. Подадах ѝ чаша вода и ѝ оставих минути да се успокои. Изпи я почти на един дъх. Жажда! Разбрах, че е жадна да говори. Разбрах, че ми е спретнала някаква история, дето и Шехерезада не би я съчинила.
-
Бременна съм… – изрече го без никакъв ентусиазъм, та да ми стане ясно, че не е заченала от съпруга си.
-
Ти толкова искаше да си бременна?
-
Е, да! И сега искам…
-
Си… или не си… Обяснявай, не се въздържай! Била си с някого и ето ти изненада. Значи можеш да имаш бебе! Не се ли радваш? – атакувам стреса ѝ.
-
Не знам. Наистина не знам. Детето трябваше да бъде от мъжа ми, но не е от него.
-
Първо имаше проблем, че не забременяваш. Той се разреши, но сега се появява втори – не е от мъжа ти.
-
Знаеш, че правихме изследвания, че се превърнахме в зайци, които се любят всекидневно. Но резултат – нулев. Мъжът ми започна да се смее, че го преследвам едва ли не с нож и вилица, за да го… ям!
-
Ти сигурна ли си, че не си хванала от него? – задавам глупавия си въпрос.
-
Да. Последния месец не сме били заедно нито веднъж. Така се случи, че връщайки се от една командировка, тръгна за родителите си и после ми се обади от летището. Замина на семинар.
-
И ти…
-
Аз забърках…
-
Кашата… И кой е таткото? Е, можеш и да не ми казваш подробности. Ти преценяваш.
-
Мой студент. Само не ме обвинявай.
-
Че кой те обвинява, Алекс. Ти се самообвиняваш и наказваш. Ще му кажеш ли или ще го запазиш в тайна? И изобщо какво ще правиш… с бебето. Не намирам причина да не го задължиш… След толкова чакане!
-
Момчето е от Сенегал. И вчера си замина. Не е ясно дали наесен ще се върне да продължи следването си тук.
-
Той е черен…?
-
Да! И бебето може да бъде с неговия цвят на кожата! Разбираш ли сега? Бих го запазила, мъжът ми едва ли ще пресмята точния термин на бъдещото бебе… Но ако се роди не бяло… тогава изневярата ми ще цъфне като черна роза. Ще е необратимо късно да му признавам какви съм ги дробила в негово отсъствие.
-
Колко по-лесно щеше да е, ако бе преспала с бял студент…
-
Ужасна си! Нарочно ли ме унижаваш? Сенегалецът е страхотен мъж! Искам си бебето! Искам си и мъжа!
-
Кой от двамата? И друго искаш ли си?
-
И знаеш ли кое е най-странното…най-невероятното… Историята, която ми се случи сякаш не започна случайно. Бях подтикната. Действах едва ли не като манипулирана…
-
На друг ги разправяй!
-
През март, след поредната серия неуспешни опити да зачена, тръгнах от лекаря много разочарована и наранена. Не ми се прибираше. Качих се на колата и потеглих. Пътищата бяха сухи и не гледах времето и километрите. Между селцата чух камбанен звън. Носеше се сякаш създаден за мойте уши, успокоително. По него открих малка църква. Спрях. Първо се повъртях наоколо. Обикалях, не намирах смелост да прекрача прага. После се престраших. Вътре пълно с икони и горящи свещи. Като му ревнах, като се разприказвах – събираната мъка в мен се отпуши. Даже на пода се свлякох и молех за дете!
-
Ти…
-
Да. Аз се молех. Както Ана, майката на Самуил от Библията. Не знам колко минути или часове са минали. Усетих, че едни силни ръце ме вдигат. Изправих се. Бях се освободила от товара си. Олекнала. И вярвай ми – там нямаше никой. Не видях човек. Зад църквата беше гробището. На монахините, живели тук. Зачетох се в имената им и не съм видяла, че зад брезите, дърветата бяха само брези в това гробище, се показа жена. С дълга черна рокля и лице, ама бяло. Толкова бяло лице на човек, не съм виждала. Особена жена. Особена, защото ми наприказва странни неща. Попита защо съм плакала. Направо си признах:
-
За дете.
-
Децата не са свършили. Твоето си те чака.
-
С мъжа ми сме уж здрави, но не можем да си родим.
-
И мъжете не са свършили.
-
Друг мъж… Ама вие ме съветвате да извърша грях…
-
Ти вече си извършила грях. Отчаяла си се.
-
Коя сте вие? Какви ми ги говорите…
-
Нищо не съм казала – категорично изрече жената в черно и с лице мляко или разбит на пяна белтък… Обърна се и както се появи зад тънкото дърво, така се скри зад него, и после зад брезовата горичка. – Оттогава започнах да изслушвам в себе си краткия ни разговор стотици пъти. Действителност ли беше или плод на изнемощялата ми искрица вяра.
-
Сподели ли с…
-
Мъчех се да доверя преживяното на мъжа ми, но моментите бяха все неподходящи. И я докарах до тук. Намерих от мъжете, дето не са се свършили, и ще имам дете, дето си ме чака.
Каква ситуация. Возя се на лифта. Камбаните от далечната низина гонят мъглите. Слънчевите очила ме предпазват от погледа на физическия ми спътник, но не и от болката за моята самоизтезаваща се Алекс. Хамлетовският въпрос, в друга разцветка, се изпречва пред всеки от нас в някакъв житейски миг.
Люшкането свърши и ние закатерихме нагоре. Пътеката изчезна, но не и желанието ни да се извисим още по-високо в тези диви Алпи. Напразен опит и на двамата, да си докажем че сме още по-диви от тях!
Някаква указателна табела съобщаваше, че “хубавият изглед” е на два часа път, но е за истински туристи. Ние да не би да бяхме изкуствени. Поля от цветя в необикновени багри и тонове ни мамеха, подтикваха, съдействаха. Сини. По-сини, по-синьо бледи, с точици в средата, без точици. Море от багри и ухания влачеше краката ни. Подпирайки се на планинарските си щеки, изхвърляхме вредните вещества от организма си под формата на пот и упражнения по фантазиране. Седнахме на разстлания спален чувал и загледахме пеперудите. Шепи пеперуди! Една с бледокафеникава рокличка, кацна на Яворовия магичен показалец. Кацна и си стои. Не се бои. Не мърда. Гледа ни и ние правим същото. Взаимно опознаване. Явор повдига леко другата си ръка и я докосва. Изящно, нежно, по пеперудски. Тя е изненадана и му помахва приятелски с крила и антенки. Остава на пръста му. Той пак я милва. Тя се премества на кутрето. Отлита. Няколко секунди свети върху цветето и пак се настанява на удобното си столче. Наблюдавам и не вярвам. Не вярвам, но го виждам!
Погалване на пеперуда. Явор ме кани да опитам и аз. Тя трепва и отлита, но не далече. Наблизо е, на едно още по-синьо стръкче. Пристига и ми разрешава да я докосна. Мекота и прозрачност. Като да галиш вятъра. Невъзможно ли? Сега направо ми идва на гости. Почива си на моите пръсти. Усмихвам ѝ се. Радвам ѝ се! Страх ме е, че ще отлети и се сещам за Александра.
Съдбата й е като тази пеперуда. Намира я и каца върху нея. Гали се, не бърза.
Александра, погали пеперудата!