Броени дни преди дългоочаквания старт на „Стъклен дом: Наказанието”, по повод новата книга, която е по сценария на втория сезон на сериала – „Време за истина”, любимите актьори от култовата поредица на bTV ще се срещнат със своите фенове и ще раздават автографи. Събитието ще се състои утре, 28 октомври, в 3 столични книжарници.
В книжарница „Сиела” в City Center Sofia (бул. „Арсеналски” 2, етаж 3) от 15:30 до 16:30 часа ще бъдат Асен Блатечки и Диляна Попова. Веднага след тях, от 16:30 до 17:30 часа, автографи ще раздават Юлиан Вергов и Радина Кърджилова.
В магазин Public в The Mall (бул. „Цариградско шосе” 115, ниво 0) от 15:30 до 16:30 часа своите почитатели ще зарадват Елена Петрова, Бойко Кръстанов и Явор Бахаров.
В книжарница „Сиела” в Mall of Sofia (бул. „Александър Стамболийски” 101, ет. 2) от 18:30 до 19:30 часа с фенове на „Стъклен дом” ще се срещнат Яна Маринова и Деси Бакърджиева.
Стъклен дом 2
Време за истина
Ваня Щерева
Цена 12.00 лв.
Откъс:
– Нямало едно време…
Госпожата, свела брадичка, хипнотично наблюдаваше класа. Говореше бавно. Черните й очи се усмихваха над тесните й правоъгълни очила. Направи пауза, за да се наслади на тишината в класната стая. После разходи острия връх на показалката по финия си нос, побутна очилата си нагоре и очите й станаха още по-големи.
– Нямало едно време – повтори тя началото на приказката – един стъклен замък, който си поделяли три кралски фамилии. И живеели волно и доволно. Никой от тях не искал да заеме мястото на другия. Никой не гледал към жълтиците на другия. Никой не искал да вземе принцесата на другия. Нямало едно време. Имало едно сега. В което три семейства не можели да разделят един стъклен дом. И живеели молно и подмолно. Разяждали отношенията си, разяждали морала си, разяждали сами себе си отвътре. Като молци. Затова нарекли този стъклен дом Мол…
Госпожата седна на мястото си и въздъхна.
„Тази приказка никога няма да свърши”, промърмори сякаш на себе си, повдигна се от стола и отвори крилото на прозореца до катедрата. Миг след това се покачи се на перваза. „За домашно да я продължите… приказката…”, каза тя и скочи с главата надолу..
Малкото русо момче от първия чин до вратата притича и залепи длани за стъклото. Видя я как лети. Любимата му учителка. Краката и ръцете й се вееха в различни посоки като разкачени. Все едно беше онази дървена играчка – маймуна с метален механизъм, който буташ нагоре и дърпаш надолу, и маймуната прави шантави движения с крайниците си. Очилата й побързаха да изтупкат върху циментовия под на училищния двор. Странно, сякаш не се счупиха. А госпожата още летеше.
Прииска му се да скочи след нея. Да я спаси. Качи се на перваза. В това време видя как тя достига края на полета си. Там долу, един възрастен мъж с обрасло в сребристи косми лице я пое в ръцете си. Беше облечен в костюм, пробит вляво на гърдите, а от пробитото се стичаше кръв.
Госпожата се отпусна в ръцете на господина. Главата й увисна назад, тъмната й къдрава коса се разлюля, а очите й… Очите й гледаха нагоре, към малкото русо момче.
Стори му се, че тя вдигна ръка и леко му помаха.
Мъжът я понесе през двора с едри тромави крачки.
Малкото русо момче се обърна назад към класната стая. Обърна се, защото се стресна от виковете на съучениците си. Явно не ги беше грижа за госпожата. Беше дошло време за следобедна закуска. И всички от класа закусваха. На големи хапки. Всеки беше захапал парче месо от другия. Класната стая беше цялата в кръв. Болеше ги. Викаха. И се смееха. Гръмогласно и призрачно. Забавляваха се.
Когато малкото русо момче погледна отново към двора на училището, там вече нямаше никой. Брадясалият мъж с пробитото вляво сако беше отвел любимата му госпожа.
Последното, което си помисли момчето, преди някой да затропа по вратата, беше, че има за домашно да продължи приказката…
Някой тропаше по вратата. Камен се събуди внезапно. Даже точно навреме. Не, не беше приказка. Беше кошмар. Кошмарът ли трябваше да продължи?
Помисли си три неща. Боряна. Боряна. Боряна.
После още едно – Димитър. Димитър?
И после в главата му изплува кръвта от съня.
Знаеше, беше чел веднъж в съновника, това всеки го знае, кръвта значи истина. Червеното значи истина.
Време за истина?
Примлясна няколко пъти. Устата му беше суха. Залепнала. Дъхът му – некрасив. Десети ден вече дъхът му беше точно такъв на събуждане. Нищо красиво нямаше в тази хотелска стая. Нищо красиво нямаше и в живота му извън нея. С изключение на едно нещо с име Боряна. Но него вече го беше изгубил. Така че, беше му все едно…
Още десет смърти би понесъл по-лесно. В още десет смърти би казал финални думи. Сега нямаше какво да каже.
Един призрак премина през приемната. Без да погледне никого. Остави смут след себе си. И тишина.
Само един къс звук, повторен три пъти в ритъм, наруши тази тишина.
Ставрев плюеше в пазвата си.
Трябваше да слуша повече Ваня. И нейната интуиция.
А Боряна трябваше да слуша себе си. Вина и любов, като две сиамски близначки дърпаха косата й от двете страни. Камен искаше от нея да реши. Сега. Боряна се колебаеше. С този избор нямаше как да се справи.
Вече му беше трудно да говори. Разплаканият му глас се удари в гърба й и я накара да спре:
– Не разбираш ли, че където и да избягаме, нещо ще ни събере отново…
Тя не се обърна повече. Разходи плача си до хотела, в който беше отседнала. И после реши. Ще се стегне. И ще започне живота си на чисто. Без нито един Касабов.
Сега лежеше в леглото на стерилна хотелска стая, опитваше се да чете книга, но не можеше да се съсредоточи. Умората от мислите притвори очите й. Унесе се. Стресна се от съня си.
Беше в лунапарк. Стоеше завързана с белезници за една стена, в чиято дупка бе промушила лицето си. От външната страна на стената, около дупката бе нарисувана жаба. Боряна беше жаба. А посетителите се забавляваха, като я целеха със сурови яйца. Белтък и жълтък се стичаха по лицето й и го гъделичкаха, а тя не можеше да мръдне. После срещу нея спря едно дебело дете с уродлива физиономия и метна нещо червено в лицето й. То се разби в носа й, слепна по миглите й и се стече към устата й. Боряна усети вкуса на домат и й се догади. В момента, в който понечи да повърне…
се събуди. Беше заспала върху книгата си. Извади я изпод лицето си. Между страниците й се подаваше червена сатенена материя. Боряна измъкна оттам малка червена рокля. Същата рокля, която някога Методи настояваше да облича, когато излизат. Изпадна в паника. Обърна се на другата страна. До нея, на леглото, лежеше самият Методи. Боряна помисли, че все още сънува. Но гласът му беше реален:
– Не можех да заспя – каза той и дръпна от пурата си.
После, съвсем като в миналото, й нареди да облече тази рокля.