Малко след премиерата на книгата със зловещо заглавие „Проект Смърт” на издателство „Сиела”, разговаряме с част от авторите в нея. Какво ги е накарало да се включат и какви чувства е събудил този проект, можете да прочетете в това интервю дадено специално за Kafene.bg.
Милена Димитрова
Какви емоции събуди у вас „Проект Смърт” като готов вече продукт?
От книгата остава ведро чувство и облекчение, което чак не е за вярване. Чели сте сигурно „Ако Бог ми подари парченце живот” – чудна кратичка молитва, приписвана на Габриел Гарсия Маркес: той изброява как би прегърнал света и как би ценил всяка минута. Като читател (без да се лаская като автор), от „Проекта Смърт” ме обзе точно такава емоция. Всеки текст там казва различни неща. Например Христо Бойчев хвърля ръкавица и към „Портрета на Дориан Грей”, и към „Странната история на Бенджамин Бътън”, фантазията му се развихря още по-абсурдно и по-богато от класиката дори само заради старта му от днешния глобализиран и високотехнологичен свят обратно във времето. Да не изброявам всичките поучителни истории, които четях „на порции”: тази книга не става да я изгълташ на един дъх. Иска се смелост дори за да се прочете.
Размислих се по-надълбоко как всеки човек е дърпан като ластик от центробежни и центростремителни сили. Да бъдеш или да не бъдеш. Should I go, or should I stay? Ама кое е центърът: животът или смъртта? Тези дни на книжния пазар в София се появиха и други книги, спекулиращи с панихидите и мъртвото време. Значи Пепа Витанова отново е схванала накъде ще задуха литературната мода, браво за инстинкта й. Прочетох в едно от тези съчинения заключението, че времето преди нас е мъртво за нас, както и времето след нас.
Смъртта наистина си играе с времето. За нас, земните тя е въпрос на време. За никого не е въпрос на избор, дори както навремето беше модерно да се замразиш за столетия, когато си нелечимо болен. Не на всички е дадено да прекрачат в нея с достойнство.
Като се размислих толкова надълбоко, се наложи да си сипя една чаша: Наздраве за това, което имам, но недостатъчно ценя! Важно е какво записваме в сметката си тук, над земята. Господари ли сме обаче на калема, с който чегъртаме в тази сметка?
Как решихте да участвате в сборника?
Пепа Витанова не ме покани, кой знае защо, да пиша за секса. Утеших се, че по-добре да правиш секс, вместо само да пишеш как се прави това велико чудо. Дори само с описанията си рискуваш да станеш смешен. Смъртта обаче е друга работа. За Смъртта несъмнено е по-добре да се пише, отколкото да се участва. Не вярвам някой от авторския колектив да е постигнал сделка със Смъртта, макар в „Проекта…” да има и разкази и за такива опити.
Освен опит за философстване, книгата се оказа и вид автотерапия. Уви, не във всеки момент човек е „на ти” с разсъдъка си и надвива над натрапчивите си идеи, над обсебващата агресия от битието, от мизерията, от недоимъка, от самосъжалението и от провалените амбиции. Спусъкът на самоубийствата го натискат социалните фактори на отчуждението. Изгризващата завист ни се приписва като национална черта, като народопсихология. Нас всички ни боли. Всеки го стяга чепикът на някоя тема. Наскоро главният редактор на един вестник прозря, че животът у нас е подменен от „съзнателно градена рушветчийска система”, която докарва немалко хора до лудост и до самоубийства. Дотук авторът е прав, но така е не само в България, ами и в Европа, и в целия свят, прости ме Господи. И има само едно спасение: да правим каквото трябва, пък да става, каквото ще. Което е старинна френска поговорка. Или сетното доказателство, че кръговратът се върти по същия начин от памтивека, откакто свят светува, и нищо по-добро не е изобретено, засега.
Близките ви как реагираха на вашия текст?
Исках, но нямаше как да дойда на премиерата на „Проект Смърт”. Не бях в София.
Но не бях в Отвъдното, и затова се засилих да впрегна новите технологии и да се свържа по скайп, по видео или по телефон с хората, които ми беше мило, че са дошли да отбележат тази книга.
Съдбата обаче отреди друго – онлайн връзката не ставаше, телефоните попадаха извън обхват, и от мое име се изказа майка ми. Понеже майка ми е известната журналистка Божана Димитрова, през целия си живот – така са ме възпитали, съм внимавала да не хвърля петно с постъпките си върху нейната репутация. Това бе начинът ми да покажа, че я обичам, или пък двойно повече да се срамувам, ако не съм била на висотата й. С каквото и да се проявявах още от малка, рядко го оценяваха като нещо, свършено от мен самата, а по правило се приемаше като „направено от дъщерята на Еди-коя си”. Свикнала съм с тези коментари, и сега пак несъмнено се е чуло: „Виж я ти дъщерята на Божана в какво се е забъркала…”
Та майка ми взела микрофона и съобщила на събралото се множество, че от моя текст „О, аз съм по живота!” разбрала такива работи за мен, каквито с нея не сме имали време да си кажем. Естествено, че не обсъждам предварително какво възнамерявам да напиша, но все пак през лятото я уведомих, че съм дала текст за „Проекта Смърт”.
– Откъде накъде ТИ ще пишеш за Смъртта? – изненада се майка ми.
– А защо не? – одързостих се на инат.
– Ами защото и аз мисля често за нея…
– Е, мамо, всички се боим, но това не ни спасява.
Само това си бяхме продумали. Могла съм да я прегърна за краткото време, през което разменихме тези реплики. Ето че пак чрез нея – което също ми беше приятно, присъствах и на тази (своя) премиера.
Албена Щкодрова
Какви емоции събуди у вас "Проект Смърт" като готов вече продукт?
От една страна отведнъж ми стана скъп. От друга – чувствам се малко смазана от отговорността. Мой текст – сред тези на толкова интересно мислещи хора.
Как и защо решихте да участвате в сборника?
Защото идеята ме завари само месеци след две много болезнени за мен загуби – на баща ми Владимир, на мой близък приятел Владимир, и малко преди раждането на сина ми, който също има Владимир в отвратително сложното име, което вписахме в паспорта му. Така че, когато Пепа ми каза, аз извиках: „Благодаря ти! Ще напиша история за тримата Владимир!“ Обаче после не стана така. Писах друго. Нещо, което отдавна ми се въртеше. За невъзможната смърт. Един малко лекомислен, но пък жизнерадостен прочит на идеята за вечен живот.
Пепа каза: „Ама онази история все пак я напиши! Ще видиш как ще ти олекне!“ Ще я послушам веднага, щом Владимир порасне и ми останат два цели свободни дни!
Близките ви как реагираха на вашия текст?
Моят текст и е, и не е много личен. Не е за истории от моя собствен живот. Но пък е за моя вкус към живота. Последният не е тайна за близките ми, така че не беше голяма изненада. Единствено, текстът даде повод на мъжа ми да ме подтиква да седна и напиша най-накрая нещо по-дълго, фикция, както все си говоря. Само че това подканяне трябва да бъде приемано само като най-общ израз на любов, а не като някакъв комплимент към текста ми, или нещо – мъжът ми не чете български.
Момчил Миланов
Какви емоции събуди у вас "Проект Смърт" като готов вече продукт?
Моето лично усещане е, че този проект съвсем не е завършен. Вероятно причината е в това, че още не съм държал книгата в ръце. Всъщност за мен тя е също толкова интересна и любопитна, колкото за всеки друг читател. Ролята ми се изчерпва с един кратък текст, който отдавна се откъсна от мен. Той си живее своя живот и съществуването му не е обвързано с моето. Това важи и за цялата книга. „Проект „Смърт” живее собствен живот. Но като цяло за мен мечтанието по един проект, фантазията за написването са също толкова важни, колкото и самото написване. Бих могъл да кажа, че мечтанието ми за писане е дори по-важно от самото писане.
Как и защо решихте да участвате в сборника?
Причините са преди всичко лични, какъвто е и целият ми ангажимент към думите. Пиша, за да си разчистя някакви сметки, но с букви. Цялата година ми бе особено труден период, наситен със събития и усилия. Баща ми си отиде. Тук би ми се искало да сложа многоточие, но ще продължа, защото вместо да усетя смазващата сила на емоционалната гравитация, се случи нещо друго. Особено и натрапчиво усещане не за смърт, а за не-живеене. На 31 декември 2010 прекрачих вратата на бащиния ми апартамент и усетих, че влизам не в пространство, част от материален свят, а в текст. Влязох в книга и всичко, което се случи оттогава, е част от тази книга. Всички успехи и неуспехи, колебания и увереност, са част от този текст. Самият факт, че в момента говоря за това, означава, че добавям още три пасажа към този, нека го наречем животопис.
Близките ви как реагираха на вашия текст?
Близките ми и аз сме част от един и същи текст. Не съм имал силите и убедеността да ги моля да коментират текст, в който те са главни действащи лица. Когато казвам текст, през цялото време имам предвид реалност, достатъчно сгъстена за да прилича на сносен наратив. Той ще намери естествения си край, когато аз намеря сили да го превърна в материален текст, да го пре-, из- и над-живея. Да го свръх-живея и да продължа напред.
Людмила Ламбовска – Мила
Какви емоции събуди у вас "Проект Смърт" като готов вече продукт?
Дълбокият и драматичен мрак на черното в корицата ме очарова! Внезапно изплува в мен, с магнетичната си красота, едно четиристишие от Николай Лилиев:
“В далечни спомени се губя.
Какво ли ще намеря там?
Дали животът, който любя,
ще затрепти с неверен плам?
Или смъртта, която чака
и непрекъснато зове
да минат в гънките на мрака
най-верните й синове.”
Преди 20 години обичах и си припявах почти като мантра второто четиристишие, беше ми трудно да помня, че животът е ценност…
Сега държа “Проект Смърт” в ръцете си и се усмихвам… Знам, че животът е ценност! Респект и благодарност към Пепа Витанова! Нещо мъничко, като написването на една история, може да подчертае трансформацията! Впечатлена съм от резултата. Лесно е мелодрамата и клишето да завладеят и обсебят пространството около тази тема. “Проект Смърт” не се поддава на изкушението. Много силни истории има тук.
Как и защо решихте да участвате в сборника?
Решението ми да участвам в проекта беше мигновено, историята чакаше да бъде написана. Казах на Пепа: “Смъртта не ме интересува, но самоубийството – да!”. Тя прие. Смъртта, както и когато да се появи, е нещо естествено. Но да убиеш себе си е бунт, бунт срещу Демиурга. Отказ да приемеш правилата, с които си се съгласил с раждането си. Животът е това, с което се съгласяваме, избираме, приемаме, създаваме по свой образ и подобие, живеем…
Днес ме намери стих от новата поетична книга на Румен Леонидов “Сляпа неделя”:
“Няма надежда за смъртта, тя е изоставена.” Това е съдбата на смъртта в света на живите. И така трябва да бъде. Искам да вярвам, че е така…
От друга страна, ето, случи се, само преди месец в семейството на близки хора смъртта призова едно красиво и изящно цвете, в най-яркия му миг… Тази смърт ме шокира, остави ме без дъх, разкъса ме на парчета… Защо? Дадено ни е правото на избор. Свободни сме. Въпросите, които поставя свободно избраната смърт са непоносими… Ехото от звучната плесница върху егото (най-вече на останалите живи; личното его, което притежава мощен инстинкт за самосъхранение, е победено) кънти с векове. Емоционалното време имам предвид, бруталното безвремие на чувствата.
Близките ви как реагираха на вашия текст?
Синът ми, който е тийнейджър, ще прочете този текст, когато реши. Все някой ден. Вълнува ме какво ще ми каже след това?
С Бойко ( Ламбовски) се хлъзнахме по повърхността на оценката и анализа. Емоцията си остана в интимната дълбина на душата…
Светла Енчева
Какви емоции събуди у вас "Проект Смърт" като готов вече продукт?
Ако трябва да бъда честна, изкара ме от равновесие. Предполагам, че от мен се очаква друг отговор. Но питате за емоции. Когато книгата стана факт, единственото, което мислех, беше, че не искам да съм писала в нея. Не ме разбирайте погрешно – благодарна съм на поканата да се включа. Имам предвид, че предпочитам да го е нямал поводът да стана автор в "Проект Смърт". На всичко отгоре, датата и часът на премиерата на сборника съвпаднаха с годишнината от един разговор с приятеля, за когото иде реч в текста ми. Този разговор беше изключително важен за мен – може да се каже, че ме спаси. Точно година по-късно, докато вървях към мястото на премиерата на "Проект Смърт", си мислех: "Сега, вместо да водя приятен и дълбок разговор с най-добрия си приятел, както преди година по същото време, отивам там, защото него вече го няма, а аз съм му посветила текст." Радвам се, че не ми се даде думата на премиерата, защото единственото, което бих могла да кажа, щеше да е: "Не искам да съм тук!"
И все пак, докато слушах как по-мъдри автори от мен говорят за смъртта, се почувствах по-добре – тяхната интелектуална извисеност над смъртта някак се предаде и на мен. Наличието на тези ми емоции обаче не означава, че не чета сборника с настървение, намирайки в него светове, които ме докосват, провокират, карат да мисля, да откривам световете на други хора (някои от тях са ми познати, което не пречи да ги открия по специфичен начин) и да преоткривам и себе си. Така, както, слушайки Димитър Камбуров на премиерата, открих неочаквано универсални измерения на собствения си текст. Надявам се скоро да съм способна и на по-дистанциран прочит, който да ме наведе на разсъждения за образа на смъртта съвременното българско общество. Но тук вече излизаме от темата за емоциите…
Как и защо решихте да участвате в сборника?
Покани ме Стефан Иванов, който преди това е предложил на съставителката Пепа Витанова да бъда включена в сборника. Със Стефан сме приятели и предполагам, че се е надявал, че изговарянето на това, което ми се е случило, ще ми подейства терапевтично. Нямам самочувствието, че съм писател – аз съм обикновен блогър и академично нереализиран социолог. В същото време се надявам, че Стефан все пак е вярвал в способностите ми да напиша нещо, което няма да го направи за срам – иначе не би ме предложил. Надявам се и резултатът да не е разочаровал него и Пепа Витанова. Но най-вече се надявам написаното от мен да има смисъл и за други хора. Смисъл и от екзистенциална, и от интелектуална гледна точка. Наскоро научих, че се е самоубила сестрата на моя позната, която не съм виждала от години. Ще ми се "Проект Смърт" някак да стигне и до нея, както и до други мислещи хора, които имат един или друг травматичен опит за смъртта.
Когато приех поканата, не мислех за това, но днес си давам сметка колко е важно да можем да обговаряме смъртта. Способността за обговаряне на табута и травматични "общи места" е белег за цивилизованост на едно общество, така мисля. Ако можем да говорим за смъртта, може би ще се научим да говорим и за историята си, без всеки опит за разговор извън клишетата да предизвиква скандал.
Близките ви как реагираха на вашия текст?
Близкият човек, който прочете текста ми, беше мъжът ми. Видя го чак след като книгата беше издадена и се уплаши дори повече, отколкото очаквах. Трябваше да го убеждавам известно време, че нямам суицидни импулси или намерения и няма подобни намеци в текста. С изключение на неговата реакция, досега никой не ми е казвал или писал конкретен коментар. Реакциите са общи и щадящи. Вчера една контактка от Фейсбук ми писа, че "не мога да коментирам и въобще не мога да артикулирам това, което изпитвах, докато четох, и все още изпитвам". Разбирам я, но си мечтая някой някога все пак да ми каже нещо, та да видя какви мисли и емоции е предизвикало писанието ми. "Проект Смърт" поставя темата "на масата", тепърва ще видим какви реакции ще предизвика той.
Пепа Витанова
Какви емоции събуди у вас "Проект Смърт" като готов вече продукт?
Желание за живот. Усещане за смисъл. Удовлетворение – от книгата и от това, че успях да открия и мотивирам 27 изключително талантливи съмишленици, с които заедно да направим нещо различно от зациклянето в глуповати сюжети и теми.
Как и защо решихте да участвате в сборника?
След смъртта на родителите ми ме обсеби гняв. Приех я като чудовищна несправедливост. В един момент си дадох сметка, че смъртта е огледало. Като живота. Каквото покажеш, това и виждаш. Покажеш ли гняв, ще видиш гняв. Покажеш ли страх, виждаш страх. Трябваше да се науча да опитомявам страховете си.
В „огледалото” видях и заглавието „Проект Смърт”. Губим си времето в какви ли не проекти, а преминаваме през живота без проект за смъртта. Първата ми идея беше да интервюирам различни хора, дори събрах няколко интервюта. Но ми звучаха еднакво (въпросите предопределят отговорите) и прецених, че ще се получи по-стойностна книга, ако поканя интересни автори да напишат лични преживявания и размисли по темата.
Близките ви как реагираха на вашия текст?
Децата ми много се зарадваха на корицата на книгата. Заедно с тях направихме снимката на „Ангелът със стареца и старицата”. Тази скулптурна композиция на Йосиф Шквара стои на покрива на вилата на габровския фабрикант Пенчо Семов, която той завещава за старопиталище. Удивително красивата преди сграда беше изоставена в годините на прехода и буквално умря пред очите ни – изтърбушиха я, подпалиха я, а „Ангелът” беше прострелян в гръб, защото се пусна слух, че в статуята е скрито злато.