С писателя Момчил Николов разговарям за новата му книга "Машини за любов" и за професионалното писане.
"Машини за любов" до самия си край изненадва читателя. Защо избрахте този начин на разказване?
До самия финал на "Машини за любов" е трудно да се предвиди какво точно се случва, защото и на мен такова ми беше писането. Аз имам уж някакъв план, който трябваше да следвам, обаче всеки момент се случваха нови, и нови, и нови неща. Щом аз се изненадвах пишейки, то и хората, които ще я четат, ще се изненадват повече от мене. Точно това е хубаво. Когато една книга е много добре планирана, тя е и написана добре. Когато логиката се нарушава много пъти, идва моментът на изненада, който смятам е един много ценен момент за читателя на тази книга.
Защо логиката се нарушаваше толкова пъти? Историята ли го изискваше?
В книгата има две истории. Аз написах първо едната – за 1999-та година. Действието се развива в София и в Камен бряг основно. Това си беше една завършена книга. След това започнах с другата – исках да вкарам образа на американеца, може би като нещо съвсем малко, но то тръгна като една сюжетна линия, която стана абсолютно равностойна. Тази линия ми дойде изненадващо, не я бях планирал, не знаех какво трябва да се случи. Беше много трудно писане. Самият герой е особен човек, много по-различен от това, което съм аз, от хората, които познавам. Той е американски художник, 20-годишен, аутист, който тръгва да обикаля света след като творбата на неговия живот – „Любовникът“, една машина, построена от него с цел да промени емоционалния свят на хората, изчезва и той получава в замяна чек за много пари. Сякаш с тази машина е купил свободата си.
Този герой фигурира много епизодично във втората част от трилогията – в „Кръглата риба“. Много е важно когато пишеш трилогия, да направиш някакви връзки с отделните части. Затова той трябваше да се появи с една такава единствена идея – да създаде връзка между частите. Но той изведнъж стана много централен и важен герой. Явно е имал потенциал за това.
Много хора казват, че това е най-добрата българска трилогия? Поради липса на много други или наистина е добра?
Тя е най-добрата българска трилогия. Вложил съм много старание при всичките си книги, с изключение на първата, но тя просто извира от сърцето, толкова е весела и забавна, че за нея читателите също казват, че е много добра. Върху трилогията съм се старал също достатъчно, наистина съм дал най-доброто от себе си.
Нищо, че излиза трета – тази книга е първата от трилогията. Не стои ли най-тъжно, най-сериозно?
Тази книга е много тъжна, но не е само това. Тя е едновременно и щастлива, и отчаяна, и романтична, донякъде. Има много неща в нея, както и в живота. Не можем да кажем, че е само тъжна. Има много мрачни епизоди, след които съм гледал да сложа нещо по-весело и разтоварващо.
Мъжко четиво ли е тази трилогия?
Не е точно мъжка. Специално „Машини за любов“ е може би дори много женско. Не знам защо се получи така.
Как се пишат подобни книги?
Пишат се дълго и мъчително, с много работа. Книгата не е малка като обем – около 360 страници. За да останат толкова, съм махнал поне 100. Част от тях – сам, част от тях – с помощта на редактора, Мария Донова. Всъщност за първи път работя с редактор. И съм доволен. Изчистиха се някои нишки и неща, които съм оставил, само защото съм се трудил да ги напиша преди това.
Трудно се пише, продължително. Аз не се занимавам само с писане. Трудно е, когато прекъснеш писането за по-дълъг период, да се върнеш отново. Лесно е да напишеш един текст, но е трудно да напишеш хубав текст. Текст, който да отговаря на твоите представи как искаш да изглежда. Нужни са много редакции след това. Първото писане е да вложиш емоциите, после изпипваш детайлите. За мен беше много важно тази книга по някакъв начин да въздейства върху емоциите на хората. Историята беше на втори план, за разлика от „Кръглата риба“, където историята, сюжетът е на първи план. Тук идеята беше да въздейства върху емоционалния свят, да кара хората да чувстват неща на всяка страница. От това, което чета от хората, които са я прочели – май се е получило.
И сега – край, свърши трилогията?!
Край, да. Чудесно! Аз се занимавам доста дълго време с нея, което малко или много е ограничаващо. Едни герои. Знаеш, че трябва да я завършиш, като си я започнал… Това тежи по някакъв начин. В момента, в който я свършвам мога да пиша нещо друго, мога и да не пиша … 🙂
Защо се разгърна на обратно трилогията?
Така беше написана. Бях я започнал преди много време. Бях написал първите 50-60 страници, но не знаех как да я продължа, затова я оставих за друг етап, в който със сигурност щях да бъда по-добър като писател. Междувременно написах "Hash Oil" и "Горният етаж" и понеже знаех, че имам "Кръглата риба" като някаквa идея – реших, това ще е трилогия, използвах някакви неща, за да ги вържа. Така, просто така тръгнаха нещата.
Малко като пъзел?
Пъзел е за тези, които го четат. За мен си е много подредено, всичко е в главата ми.
Откъсна ли се вече историята от автора си?
За мен е много важно приключвайки книга – да не я чета повече. Дори и не ги отварям повече, освен ако на някое представяне, не се наложи да прочета страница-две. След като книгата вече е излязла, тя престава да ме интересува. В този момент аз я знам почти наизуст – писане толкова време, толкова редакции. Не ми се занимава повече с тази книга. Тя е вече за читателите. Нека я четат, нека я харесват или не я харесват…
От къде се взимат тези истории и герои? Имат ли си прототипи или са изцяло плод на въображението?
Нещата обикновено се смесват. Не можеш да пишеш изцяло реалистични истории, да ги преразказваш едно към едно, защото това вече не е литература. По-скоро, аз поне пиша така, от някаква реална случка си казвам „Ами ако беше станало еди си как“. Въображението също е много важно. При мен се случва така, че моето писането ме изненадва със събития и сюжет. Наистина в тази книга има неща, важни за мен. То си личи. Не може да развълнуваш някого, ако не го накараш да ти повярва. Има и много случки, които са напълно измислени.
Как се сливат твоческият процес и дисциплината, която се изисква, за да се напише една книга?
Писането става професионално, когато спреш да пишеш за себе си, за собствения си живот и решиш, че той е интересен на хората. Тогава започваш да градиш една книга чисто драматургично, като си казваш – това трябва да го напиша, защото ще е интересно, а това пък ще е прекалено дълго. Това е професионалното писане. Аз пиша горе-долу професионално. Но в момента, в който решиш, че можеш да го правиш това нещо, че си много добър – си обречен на провал. Не можеш без да имаш импулси, които да променят и историята, и тебе. Трябва да има и моменти, в които не е планирано да пишеш, просто да седнеш и да пишеш това, което ти е хрумнало в момента. Въпреки, че то не ти е хрумнало в момента, а дълго време се е развивало в главата ти. Но точно сега е бил моментът да излезе и да промени изцяло сюжета непрофесионално, но за сметка на това – хубаво.
Четете ли други български нови автори?
Да, чета. Не ги чета веднага, когато излязат. Купувам си ги и после – една по една ги чета. Предполагам и те ме четат – трябва да сме наясно кой какво прави. Голяма част от нещата са ми интересни. В момента чета "Къщата на клоуните" на Галин Никифоров. Разбира се, прочетох Радослав Парушев и на Васото прочетох разказите, които са доста приятни. На Ангел Игов си купих "Кратка повест за срама", но ще я прочета скоро. Това са последните неща.
Следващото?
Имам план за следваща книга. Започнах я, когато трилогията беше по средата на писането. В един момент реших да довърша трилогията. Интересна е, криминален сжет. Действието се развива основно в Барселона. Има много сънища в нея.
Има ли път навън някоя от тези книги, как ги виждате?
На мен ми е много лесно да ги виждам, обаче не знам как ще стане и никой още не ми се е обадил да ми каже „Ела да ги издадем тези книги в чужбина“.
Аз съм човек, който вярва в комерсиалния принцип. Има смисъл да ми издадат книга в чужбина, само ако някой е заинтересован и успее да я продаде в супер тираж, да изкарам пари. Иначе по начина с някакви фондации да излиза, в някакви мижави тиражи, да не се появява изобщо на пазара … този вариант не ми е изобщо интересен.
Какво ще пожелаете на хората, които ще прочетат книгата Ви?
Единственото нещо, което мога да кажа на човек, купил книга, е да му благодаря и да му пожелая приятно четене!
Вижте още:
Момчил Николов: Все още нямам време да се зарадвам на наградата
Момчил Николов получи Награда за нова българска художествена проза от "Хеликон"
Видео с Момчил Николов
